Рицари

Малък процеп в пантите на вратата пропускаше светлината като ефирна течност в малкото пространство, където се беше излегнал. Фокусиран в бялата ивица, която образуваше слънцето по стената, се опитваше да игнорира смрадта, идваща от два рафта по-надолу. Така и не се научи да я понася – нахлуваше и се разстилаше във всяка брънка на неговото същество. Таткото на Пепи сякаш нарочно излизаше само когато навън вали. Все пак не беше неговият баща и не му се струваше редно да изхвърли калните обуща, без да се допита до приятеля си. Да, ама чорлавият малчуган имаше навика да се губи с дни, а и в срещите им нямаше време за разговори.

Постави ръката си на пътя на тесния лъч. Погледна към стената, където сянка почти нямаше – като че ли беше започнал да... изтънява? Наистина напоследък се чувстваше слаб. Може би беше болен. Не познаваше значението на думата “болест”, обаче имаше чувството, че при едно от посещенията в блатото, онова нещо с кривия нос и мазната зеленикава кожа му направи някакво заклинание. Нямаше търпение да се срещнат отново и да отмъсти на чудовището. Пепи устоя на влиянието му, обаче той беше много смел, когато пристъпваха в тъмнината на килера.Истински рицар!

Скри от него, че след последното посещение беше започнал да се смалява. Не помнеше да е успявал да се побере на третия рафт досега, а вече няколко дни се провираше на нови и нови места край обувките и бурканите по дървените поставки и шкафове на стената. Дълбоко в себе си усещаше, че само присъствието на Пепи може да го излекува.

За миг светлината от процепа изчезна. Той се сепна и втренчи към вратата. Стъпките отекнаха в хаотичен ритъм към мястото, което Пепи наричаше “кухнята”. Далечно ехо на говорещи хора го разбуди и той скочи на пода. Мраморът беше студен като лед и краката му бързо се вкочаниха. Опря око до пантата, а слънцето блажено стопли избледняващите му страни. Нищо не виждаше освен дрехите на закачалка. Едни и същи. Всеки ден. По-омразна гледка за него не съществуваше.

Внезапен оглушителен писък го накара да отстъпи и да се покатери на предпоследния рафт. Не го беше страх, просто... Стратегически това беше правилното решение. Да, той е стратегът, а Пепи – боецът. Пазеха си гърба взаимно, като всеки имаше своята роля.

Ситни стъпки припряно наближиха вратата и той разпозна вълнението на най-добрия си приятел откъм коридора. Ослепяваща белота взломи малкия килер, но само миг по-късно меката тъмнина успокои отново зениците му. Ускореното дишане срещу него беше на път да се превърне в хлипове, но той познаваше Пепи – момчето нямаше да заплаче.

–  Тук съм – успокои го той. Пепи само кимна. Отвън тежки стъпки преминаха покрай килера и се насочиха към спалнята.

–  Ходил ли си в блатото, докато ме нямаше? – най-накрая проговори Пепи, преглътнал буцата в гърлото си. Гласът му винаги го зареждаше с енергия. Толкова се радваше да го види!

–  Не. Знаеш, че не ходя без теб. Не знам как.

–  Сигурно Графа е станал по-силен. Дали да не го посетим?

Беше забравил, че Пепи нарича зеленото чудовище Графа – твърде отдавна не се бяха виждали.

–  Ако ти си готов, аз съм с теб!

–  Сигурно ще е опасно! – дяволито се усмихна Пепи. От хлиповете му нямаше и следа.

–  Сигурно. Да не те е страх? – предизвикателно изпъчи гърди, но преди да получи отговор почувства как рафтовете бавно започват да се раздалечават, а бурканите сякаш станаха невидими. Вонята на обувки неусетно се превърна в полъх на тиня докато тъмнокафяви лиани запробиваха мазилката. Пепи беше присвил очи, а юмручетата му бяха стиснати до побеляване – обичайния ритуал за пристъпване в Блатната страна. Чорапите му изведнъж се пропиха с кал и преди да се усети, Пепи беше започнал да затъва.

–  Подай ръка! – извика към момчето от клона, който до преди секунди беше рафт. Пепи отвори очи и зяпна краката си – затъваше много бързо. – Хайде!

Пепи се опомни и се домогна до подадената му ръка. С жвакащи звуци и подгизнали чорапи, хлапето се озова седнало на грапав камък, където си пое въздух. Двамата се огледаха: тинята беше превзела поляната – сега набраздена като ръцете на беловлас старец. Дърветата нямаха листа, облаци бяха покрили небето и ситен дъжд от пепел покриваше косите им. Пепи опипа главата си с недоумение и се загледа в разтичащата се мръсотия в дланта:

–  Какво е това?

Той надникна към ръката на своя приятел. Внезапно двамата се спогледаха:

–  Вулканът! – извикаха в един глас и хукнаха между дърветата.

По пътя си не видяха нито една живинка, освен сенки на прелитащи птици.Ала когато обърнеха поглед нагоре, за да ги зърнат, очите им се премрежваха от гъстата лепкава мъгла, образувана от наскоро изригналия вулкан.

–  Възможно ли е да сме закъснели?! – извика Пепи, докато тичаха към планината.

Той не му отговори, защото беше обзет от непознат страх. Предишния път тук имаше трева, а там дърво с ябълки, мислеше си той. Беше ли възможно за толкова кратко време Графа да изпепели цялата долина?

С всяка изминала стъпка сенките по земята се увеличаваха, а птици все така не се виждаха. Дори смелият Пепи, боецът Пепи, не смееше да проговори от страх. Чувстваха вина за това, че бяха изоставили този приказен свят. Когато се заизкачваха по черните склонове на вулкана и съзряха непрогледните облаци, превзели долината, и на двамата се прииска да си поплачат. Ако не бяха заедно, сигурно това и щяха да направят. Но с Пепи място за тъга нямаше. Времето им беше ограничено и трябваше да го използват пълноценно. Трябваше на всяка цена да победят Графа. Още днес.

Огромна пропаст препречи пътя им. Той за малко не се хвърли в нея, заблуден от миражите на сгъстяващата се пелена от пареща пепел. Дъното на бездната не се виждаше, но миризмата беше ужасна. Пепи го хвана за ръката и двамата се затичаха в опит да намерят път край пропастта. Не след дълго достигнаха място, на което двата ръба бяха сравнително близо и той предложи да прескочат. Пепи обмисли за миг предложението и кимна решително, докато с ръка беше покрил лицето си в опит да спре лепкавото небе, затиснало земята.

Двамата отстъпиха, за да вземат засилка. Скочиха почти едновременно, но през краткия полет той осъзна, че Пепи го изпреварва. За миг с ъгъла на окото си съзря една от сенките да се спуска, а в следващия някакво гнусно подобие на кокоши крак се впи в гърба му и го запокити към пропастта. Отчаяно протегна ръце и се вкопчи в ръба точно, когато Пепи се приземи отпред. Пръстите му бързо започнаха да се изплъзват и той извика за помощ. Пепи се затича към него, но призрачни ръце се извиха от дълбините, съпроводени от негласни, но оглушителни, писъци на същества, които го накараха да настръхне. Драпаше с всички сили да им се измъкне, но едва с помощта на Пепи съумя да се покатери по хлъзгавата стена и да се излегне на пепелта.

–  Какво имаше там? Кажи ми! – Пепи го разтърсваше лудо и не го оставяше да си почине. – Трябва да знам!

–  Кошмари! – отвърна той, неволно отстъпвайки, уплашен от реакцията на най-добрия си приятел. – Твоите кошмари, Пепи! Всичките накуп...– погледна към сенките в небето и допълни: – ... и вече излизат!

Преди да успее да се надигне от земята обаче, вниманието му привлече кикот от самото гърло на вулкана. Пепи присви очи и прошепна:

–  Графа!

Скалата под краката им започна да се движи. Двамата приклекнаха, все така загледани към върха. Земетресението се усили и той почувства познатата хладина на пода в килера. Вонята се развихри със страшна сила – като торнадо, което пое в ръцете си беззащитния Пепи. Завъртя слабото му телце и го вдигна от засъхналата лава, запращайки го с невиждана злоба в рафтовете. Два буркана се строшиха около него, а малка червена струйка се стече от челото на момчето.

–  Недей, ще го убиеш! – писклив глас се завтече от мъглата на помощ на детето. Лицето на жената беше обагрено в алени струйки, подобни на тази на Пепи. Капеха по пода, оставяйки грозна диря пред омразната закачалка с дрехи.

Когато беше отблъсната назад от съпруга си, майката остана седнала и тресяща се от хлипове. Сълзи вече обливаха и ужасеното лице на Пепи, който протегна длани пред себе си, за да се предпази. Но канонадата от удари не можеше да бъде спряна.

–  Ще ми се криеш, а?! – крещеше в лицето на момчето Смрадта.

Той стоеше вцепенен на най-горния рафт, уплашен до смърт. Пепи беше боеца, той спасяваше и двамата в тези ситуации. Какво трябваше да направи сега, когато няма сили дори да се скрие зад обувките?

Пепи се сви и се обърна към него с умолителен поглед. Не можеше повече да продължава така – понякога и стратегът трябваше да се намеси.

Със свито сърце се изправи и се провикна към Смрадта, или както я наричаха хората – “водка”. Тя обаче не го чу и продължи да налага детето. Вторият опит също се оказа неуспешен. На Пепи не му оставаше дълго – беше време за промяна в плана. Веднага. Затича се между рафтовете и някак между другото осъзна, че слънчевият коридор го даряваше с плътна сянка, докато се промъкваше. Освен това беше станал по-голям от всякога. Не искаше вече да е въображаем. Затова застана на точното място и прегърна един от бурканите. Първоначално пръстите му преминаха през стъклото и потънаха в течността вътре. Странно – без да се намокрят.

Концентрира се. Заради Пепи. Този път дланите му докоснаха буркана и той го придвижи полека до ръба. Още един напън и хиляди малки стъкълца се разпръснаха из килера и коридора. Смрадта се хвана за главата от удара, а Пепи избяга в ъгъла. От очите на момчето летяха мълнии. Никога не го беше виждал такъв. И преди го беше боляло, но днес унижението беше станало непоносимо. Детето избърса отвратителните струйки от лицето си и се изправи. Изглеждаше по-смел от когато и да било. Дори баща му се поколеба за миг, преди отново да се втурне със садистично опиянение към сина си.

Точно преди да достигне до Пепи, малчуганът се хвърли настрани, за да даде път на кръвожадния бащин поход право към пропастта. Гладните писъци от дъното й се смесиха с този на дългоочаквания гост. Пепи се надвеси над ръба и изгледа как протегнатите ръце на баща му се превръщат в призрачни сенки. Зад него Графа се приближи с доволна усмивка, щракна с пръсти и земята отново се раздвижи. Пропастта бавно се затвори.

Майката най-накрая намери сили да се изправи и влезе в килера. Започна да разтърсва мъжа си, който стоеше неподвижно, нямо втренчен в невидима точка някъде зад стената. Беше жив, но без съдържание.

–  Какво стана? – тя погледна към Пепи, разтреперана от страх. – Какво му направи?!

–  Запознах го с Графа – отнесено отвърна той. После погледна към бурканите над нея и се усмихна.

–  Можеше да ми кажеш от самото начало, че е на твоя страна! – прошепна му в отговор треперлив глас от рафта. – Помислих, че ме е омагьосал!

–  До днес и аз не знаех, че е на моя страна.

Пепи излезе от килера, държейки се за ребрата. Той го последва и за пръв път пристъпи към непознатата територия на коридора.

–  Съществата от пропастта са като мен, нали? – попита той.

–  Идваха всяка нощ... – каза Пепи докато отваряше входната врата. – Само ти беше добър с мен. Показа ми Блатната страна и ме държа далеч от вулкана.

–  Но аз не мога да ходя там... Нали само ти... – Пепи беше единственият способен да отваря портите към долината на Графа. Или... – Ами да! Съвсем бях забравил нощта, в която се запознахме под ябълковото дърво. Смрадта тогава беше много зла! – той надзърна към стълбището на блока. – Къде отиваме?

–  Далеч от пропастта – каза Пепи, извръщайки поглед от баща си.

–  Добра идея! – усмихна се той преди двамата да пристъпят през прага към позабравеното ухание на цветя в долината.