Разсеяният професор

През 1975 година двете висши училища по зоотехника и ветеринарна медицина бяха пребазирани от София в Стара Загора и обединени във Висш институт по зоотехника и ветеринарна медицина, сега Тракийски университет.

Почти всички преподаватели се преместиха там и продължиха своята учебно възпитателна и научно изследователска работа. За тях пребазирането стана по задължение. Единствен преминал доброволно беше доцент Косев, който скоро след това се хабилитира за професор.

Той познаваше голяма част от софийските преподаватели от преди, а с останалите, предимно от ветеринарния факултет, се свърза бързо поради общи интереси и участие в различни научни прояви в института и извън него.

Такава нова връзка Косев създаде бързо с професор Томев, известен по онова време наш учен по физиология на селскостопанските животни.

Кабинетите им бяха един срещу друг и често заедно споделяха различни въпроси от дейността на висшето училище.

Семейството на Косев живееше в Пловдив, а на Томев – в Стара Загора.

Беше приятно пролетно утро. Професор Косев седеше удобно в първокласно купе на Тракия експрес. Пътуваше за София, на поредно заседание на комисията по агрономо-лесовъдни науки към Националния фонд за научни изследвания, базирана в просветното министерство, която той оглавяваше.

Експресът тръгна от Пловдив в седем часа и времето до София беше достатъчно отново да прегледа постъпилите проекти от различни центрове в бранша и исканите от тях средства за изпълнението им. Винаги се подготвяше задълбочено за всяко заседание, което не убягваше от вниманието на членовете на комисията. Те също идваха добре запознати с материалите, в резултат на което обсъжданията протичаха сериозно, задълбочено и без загуба на време.

И сега заседанието, както винаги, започна в десет часа и приключи в единадесет и тридесет. След кратък разговор със секретарката Косев напусна сградата на министерството, пресече площада до мавзолея и се отправи към Народната библиотека. Искаше да направи някои справки върху екологизирането на селскостопанското производство, преди да замине обратно за Пловдив.

Целта му обаче беше осуетена. Пред Народното събрание неочаквано срещна колегата си от Стара Загора професор Томев.

– Къде бе, миличък? – обърна се Косев дружелюбно към колегата си. – Нещо си разсеян, не ме забелязваш.

– Обратно – отвърна Томев – днеска съм прекалено концентриран. Бях рецензент на бивш наш студент за старши научен сътрудник от института по животновъдство в Костинброд. Научният съвет му присъди званието единодушно. Затова съм много доволен. Но нали знаеш, тези заседания са особено напрегнати за рецензентите. По-скоро съм уморен, но за разсеяност изобщо не може да се говори.

– Предлагам, ако нямаш ангажименти, да пием по едно кафе на мой счот и да побъбрим, този път на неутрален терен – в София.

– С удоволствие – отвърна Томев и двамата се отправиха към познатото им кафене в сградата на БАН.

Обстановката беше приятна. Те отпиваха с наслада ароматното кафе от чашките.

– Най-напред да попитам кога възнамеряваш да се връщаш в Стара Загора. Аз ще пътувам с бургаския експрес в 3,15 часа. Ако нямаш ангажименти – да вървим заедно. Аз ще сляза в Пловдив, а ти ще продължиш до Стара Загора. Убеден съм, че времето ще мине неусетно и полезно, защото има какво да си кажем.

– В София нямам повече работа. Дори сам щях да ти предложа да вземем заедно билети, в едно купе.

– Отлично – отвърна Косев. Погледна часовника си и добави. – Сега е 12,30. Ще вземем такси. Имаме достатъчно време и да хапнем нещо на гарата.

Двамата се озоваха на централна гара, купиха билети, първа класа за по-удобно, хапнаха по един сандвич и се настаниха на определените им места в първокласния вагон.

Пътуването премина забавно и весело. Разговорът се водеше основно около учебния процес и належащата необходимост от неговото реформиране и уеднаквяване с висшето образование в по-развитите страни. Двамата събеседници бяха посетили много държави и добре знаеха положителното в образователните им системи, както и недостатъците на нашата академичност. По тази реформа у нас беше писано много, но малко се правеше.

При навлизането на влака в Пловдив, Косев се обърна към колегата се.

– И така, приятелю, времето мина неусетно. Разговорът ни беше приятен, но за съжаление трябва да се разделим, за днеска разбира се. Утре, около обяд, отново съм в Стара Загора и ще ти се обадя. Нямам учебни ангажименти.

– Ще те чакам. Вечерта, надявам се, жена ми няма да възрази да се почерпим някъде.

– При мене – отвърна Косев. – Аз съм бекяр, имам прекрасна гроздова ракия. Компанията ще бъде в камерен състав. Ще поканя и професор Лазаров.

– Добре, до утре – потвърди съгласието си Томев.

– Довиждане – отвърна Косев и бързо слезе от спрелия влак.

На следващия ден той възседна личната си “Лада” и по обяд пристигна в Стара Загора.

Липите бяха в усилен цъфтеж. Омайният им аромат беше обладал целия град и правеше вдишването на и без това свежия пролетен въздух по-леко и по-приятно.

Определението за Стара Загора, че е град на липите, е съвсем точно. То се дължи на сребролистната липа, която единствена от трите вида излъчва този вълшебен аромат.

След обяда професор Косев се отби в апартамента си и към 14 часа се озова в института.

Първата му работа беше да се обади на професор Томев, както обеща при раздялата си с него. Но беше изненадан, че на почукването никой не отговори. От лабораторията също казаха, че от сутринта не са го виждали.

– Вероятно е в деканата или в клиниката – отвърна една от лаборантките, със забележимо желание да оневини отсъствието на шефа си.

Косев се върна в кабинета. Прегледа лекцията си за следващия ден и около 18 часа тръгна към къщи. На изхода срещна професор Лазаров, непосредствен съсед по жилище на Томев и също добър приятел на Косев. Лазаров се усмихна многозначително и след кратко мълчание и леко сведена глава запита Косев.

– Абе, ти какво си направил вчера с Томев в София?

– Нищо особено! Срещнахме се случайно и пътувахме заедно обратно – аз за Пловдив, той за Ст.Загора. Дори се уговорихме тази вечер тримата да се почерпим в моята квартира, но него го няма – отвърна съвсем лаконично Косев.

– И с какво се върнахте? – продължи питането Лазаров.

– С експреса.

– Въпросите, които ти поставям са същите, каквито жена му Елена му е отправила и той е отговорил същото както ти на мене.

– Е, и какво е интересното, че така загадъчно се усмихваш? – попита на свой ред Косев.

– Ами, той е забравил, че е отишъл в София с леката си кола, а се връща с влак. И тази сутрин, в три часа взел отново влака за София. Не знам дали вече е в къщи.

Случаят предизвика весел смях.

– Добре че Елена е мащабно скроен човек и, за да не подсили тревогата му, се отнесла с насмешка към него. Но има и нещо сериозно при този случай. Томев е осем години по-млад от мене, а вече е толкова разсеян.

– Случва се и с по-млади от него – добави развеселен Косев. – Аз бях на 29, току-що постъпил асистент в тогавашния ВСИ, в Пловдив. Храних се в стола на института. Приключвах обяда си, когато  до мене седна мой колега и ме прикани да свършвам по-бързо, за да вървим заедно нагоре по стълбите. Неговият работен кабинет беше на четвъртия, а нашата катедра, на последния – пети етаж. Сградата нямаше асансьор Повлиян от него, набързо събрах трите чинии и приборите и поехме нагоре. Докато се изкачвахме и говорехме, забелязах, че той ме наблюдава с голямо любопитство. На четвъртия етаж, преди да се разделим, колегата ме попита:

– Къде носиш тези мръсни чинии и прибори?

Стана ми крайно неудобно. Нямах друг избор, трябваше да се върна да предам на определеното място употребената посуда, но ме глождеше съмнение, какво ще помислят хората за мене в института.

Разбрал състоянието, колегата набързо ми разказа какво се е случило с него предния ден. Вървял по главната улица. Времето било нетърпимо горещо и за освежаване решил да изпие един наливен газиран сироп. Жената му подала пълната чаша. Платил и се отместил да не пречи на другите клиенти. След малко, без да осъзнае, тръгнал по улицата. Спрял да огледа витрината на полския магазин и продължавал да отпива по глътка от сиропа, когато дочул женски глас да говори сърдито до него.

– Другарю, другарю, да ми върнете чашата! Засрамете се!

Изпаднал в крайно неловко положение. То се засилило, когато видял в непосредствена близост негов студент да наблюдава развоя на случая. Смутен се извинил на жената за разсеяността си и върнал почти изпразнената водна чаша, но предизвикал раздвижване и искрен смях у хората, които наблюдавали случая.

– И все пак разсеяността на нашия колега и приятел Томев си я бива и приляга на професорското му звание – заключи Лазаров.

– Така е – добави Косев. – В това положение може всеки да изпадне, но най-често то се случва на по-възрастните, особено на професорите. Затова не е лишено от основание определението “разсеян като професор” или “професорска разсеяност”.

--------------

Публ. в сборника с разкази “Незаличими спомени”, Бургас, 2007 г.