Полетът на безсмъртието

“Няма власт над оная глава, която е готова да се отдели от плещите си в името на свободата и за благото на цялото човечество.”
Хр. Ботев

Разтварям с трепет и преклонение страниците, посветени на борците за национална свобода в с. Карагеоргиево, някогашното Ченге. Изпълва ме чувство на благодарност към автора на историята – Енчо Маринов, който, за жалост, не е между живите. Без минало няма настояще и бъдеще. Народната памет го е съхранила по неповторим начин в песните и преданията, за да стигнат до нас. Затова можем да кажем, че “народът ни е всякогашен и велик творец”. Сътвореното от поетическия гений на народа ни, пренася през вековете оная вечна същност, която го е съхранила през най-тежките години и векове от робството.

Когато войските на Дибич Забалкански се изтеглят, турската власт по технически съображения заселва цяла Източна Стара планина с турско и татарско население. Някогашните ченгенци пропищели от техните набези. Животът, имотите и честта на българите били застрашени. Особено известни със своите издевателства бил Ахмед бей. На многобройните своеволия и заплахи, най-непокорните и свободолюбиви ченгенци не скланяли глави, а организирано се бранели: отвръщали с побои и убийства за своята поругана чест и достойнство.

Със своята храброст и мъжество се отличавали синовете на Кара Георги Димов. Не един тиранин е изпитвал желязната им гега и остър нож. Сам той, буден и предприемчив човек, като брат си Иван Димов – Кожухаря, възпитава у четиримата си сина свободолюбив дух, решителност и родолюбиво чувство – да не скланят глава пред поробителя. Най-малкия му син Иван, кръстен на чичо си Иван (съратника, сподвижника на Левски), се отличавал от другите братя не само по физическата си прелест и непокорство, но и с ум и разум. Към него чичо му Иван питаел силни бащински чувства – той е нямал семейство. Дори когато е принуден да напусне Карнобат – заподозрян е от местните турски власти, Иван Димов не се разделя с любимия си племенник.

Установява се с момчето във Велико Търново – става съдържател на книжарница. Видно е, че е отивал във Влашко не само за книги. Буден, свободолюбив и образован за времето си българин, той вече е разбирал, че е дошло времето да го посвети в революционната борба. Веднъж, когато прегръщал яката снага на Иван, му казва: “Стягай се, твоето време дойде! Уговорил съм приемането ти в четата”.

Пътуването до Гюргево обаче не минава безпрепятствено. Заподозрян е – няма тескере. Успява да се измъкне, но последствията остават за чичо му Иван. Смазан от изтезания повече от два месеца, кожухарят не проронва дума за своя племенник къде се намира. Скоро, след като го пускат, издъхва, без да може да види Иван в четническа униформа… без да види мечтаната свобода.

В Браила и Гюргево, сред хъшовете, младият момък заяква още повече, калява волята си и се подготвя за големия ден – преминаването на четата през Дунава, начело с войводата Христо Ботев.

Има с какво да се гордеем всички ние – Иван Карагеоргиев е най-младият и единственият участник в Ботевата чета от Бургаски окръг. А колко малко знаем за него?! Само годината на раждане – 1856, ни портрет, ни кога е бил убит… само, че е 1878 г.

Местните турски власти подозират, че Иван е сред “баш комитите”. Правят чести претърсвания в родната му къща в село Ченге. Когато с напъни и блъсканици искат да изкъртят вратата, Кара Георги грабва пламтящата главня от огнището, отваря изведнъж вратата и погва с нея изумените турци. От този ден смелият ченгенец – Кара Георги все по-рядко нощува у дома си, за да не бъде изненадан…

Семейната среда – чичо, баща, братя, е решаваща за формирането на Иван като личност – неподкупна и духовно извисена. Борческото начало в характера му го води до идейното израстване и това му придава ореол на борец и мъченик, пред подвига на когото коленичим.

Когато избухва Априлското въстание, емиграцията в Румъния се раздвижва: започва трескава подготовка за преминаване на четата на българския бряг. От тефтерчето на Ботев се вижда, че един от първите, записали се четници, е Иван Карагеоргиев. Застава под знамето на Ботевата чета и се сражава рамо до рамо с легендарния поет.

С гордост чета написаното за младия четник, че е единствен в четата от Бургаския край. Поколенията след нас трябва да познават живота и делото на този поборник за свобода, отличаващ се със скромност, но и със себеотрицание и мъжество в трудния, осеян с много опасности път.

След разгрома на четата дълго се скитат по билото на планината заедно със своя събрат Руско Робът. Стигат до Троянския балкан, изтощени и гадни, попадат на овчар, който обещава да им донесе храна, но ги предава… Предателства – ето язвата на нашия народ, или страхът? “Как не се научихме да духаме, като толкова пъти сме се изгаряли?” – казваше Васил Левски.

Най-напред попадат с Руско в затвора в Севлиево, а след това във Велико Търново. Там са и Захари Стоянов, и Никола Обретенов. Оковани във вериги, закопчани с кофари – така пътуват до Велико Търново. Особено свирепо се държал с четниците циганинът Сюлейман, който ги е карал да тичат и се овесвал на синджирите им, за да го носят мъчениците на шиите си.

Съдът най-напред го осъжда на смърт, но после заповедта е сменена със заточение в Мала Азия – в крепостта Сен д’Акр – днешна Сирия. Много от заточениците умират по пътя, но Иван твърдо вярва, че ще се върне от там. Така и става. Преминава през много премеждия. Един арменец-шивач му осигурява турска военна униформа, с която успява да излезе из портите на крепостта. Никой не знае как е стигнал до Истанбул, а после и до България и в гр. Айтос, където се укрива при свои роднини. А толкова е искал да се прибере в родния дом!

Малко преди да се случи това, издателствата над семейството му продължават – бащата е отново на прицел. Негови съселяни го намират полужив в местността “Трите круши” край село. Знаейки какво го очаква, когато на прага се появява най-малкият му свиден син Иван, бащата го отвежда още същата нощ в гората и го настанява в една хралупа в скалата “Дендем дере”. Въпреки че майка му, обляна в сълзи, не го пуща, съобразителността на Кара Георги спасява сина им. Сутринта къщата отново е претърсвана.

Смутни времена, изпълнени със страх, но и с героизъм, за които поколенията айтозлии трябва да знаят и да помнят подвига на Иван Карагеоргиев и саможертвователността на близките му. И защо от 1948 г. селото е наречено Карагеоргиево? Дочакал ли е Освобождението? Кой го е убил? Защо? Къде са костите му? Все въпроси, които повече от век си задаваме, и които в днешно време вече не търпят отлагане. Вярно е, че много говорим, а делата ни са малки и нищожни в сравнение с поборниците за свободна България. Тия смели български мъже от фамилията Карагеоргиеви, не само че са предугаждали падането на Османската империя, но и са работели неуморно за нея.

Иван Карагеоргиев участва в Казашката кавалерийска част на освободителите в Карнобат, като прочиства пространството от Карнобат, Айтос, Бургас и селата от турските части и башибозуци, които са грабели, убивали, отвличали български жени и девойки. Той, Иван четникът, е в групата, заловила Азаплийския бей. Заварват бея със своите главорези да се гаврят със събраните български девойки, които се канели да продадат в робство из Анадола.

Войната свършва. Иван Карагеоргиев се установява в гр. Айтос. Какво заварва? Ежби, борби за надмощие кой колко да присвои от земята, имота и богатството на избягалите турци. В такива времена – без закон и ред пяната изплува най-отгоре. Айтоските чорбаджии не мислят за бедните си съграждани. Започва безскрупулен пладнешки обирджилък – това възмущава честните айтозлии, които виждат в лицето на Иван честен и неподкупен, свой защитник. За съжаление един от заграбилите такива имоти е негов сродник – Бояджи Георги.

В кафенето на града бедняците се обръщат към своя трибун: “Иван, може ли така безбожно да се заграбват имоти? Вие нямате ли съвест?”. Иван Карагеоргиев застава начело на негодуващите. Младият мъж ги окуражава и им вдъхва надежда. После през зъби процежда: “Кой каквото е взел, трябва да го върне!”.

Това смело изявление смущава богатите, те не могат да му простят и решават да го премахнат – също както Бай Ганьо… Тази неблагодарна задача възлагат на неговия братовчед Бояджи Георги. Следва покана от страна на родственика-чорбаджия да си поговорят за уредбата на града след Освобождението. Иван приема този разговор, като смята, че родственикът му ще се откаже доброволно от заграбените имоти и земи. Привидно спокоен е Бояджи Георги, но в очите му проблясват пъклени огньове. Разговорът се затяга – това вече у дома на чорбаджията. Всички в кафенето виждат, че именно той извежда към дома си Иван Карагеоргиев на гости. Надявайки се, че след като пийнат работите ще се оправят, но това не се случва. Иван отсича: “Спогодба между нас не може да има”. Тогава Бояджи Георги дава знак на своя чирак Ахмед, който е въвлечен в това пъклено дело. Той влиза в стаята и гърбом посича рамото на Иван. Докато се осъзнае жертвата да извади пищова си, следва втори, трети удар. Повалят го на земята, хващат го за ръце и крака и полужив го пущат в кладенеца на двора. Затрупват го с пръст и злодеянието е скрито от погледите на честните айтозлии. Но има възмездие – след много години къщата на Бояджи Георги пламна в пламъци. Изгоряха най-скъпите му същества.

Омърсени са следосвобожденските идеали, потъпкани са гражданските свободи. Смени се само господарят – започва първоначалното натрупване на капитали. Безскрупулно, нагло, диво, както в наши дни. Събратята на Бай Ганьо протягат изцапаните си с кръв ръце и за власт. Възмутени от стореното честните айтозлии възкликват: “Иване, Иване, защо се върна от крепостта Сен д’Акр?! За да бъдеш убит от своите ли?”.

Днес никой не знае точното място на кладенеца в чорбаджийския двор. Народната съвест спи. А тогава кожухарчето Иван изчезва безследно. Случаят остава неразкрит, виновникът – ненаказан.

О, времена! О, нрави! Как всичко се повтаря, както и сега вече двадесет години – годините на демокрацията!

Дали всичко е заличено в историческата памет на народа ни? Той е много по-мъдър от управниците си.

С чувство на благодарност си спомням за подарената ми от Енчо Маринов книга “История на село Карагеоргиево”. Дано да съм осъществила поне малка част от неговото послание. Признателните поколения не забравиха Иван Карагеоргиев. Паметникът в центъра на селото увековечи неговата памет. Заслугата бе на трима достойни мъже: Енчо Маринов, Матю Ненов и Злати Йовчев.

И все пак ние всички сме длъжници на този скромен, всеотдаен родолюбец, чийто подвиг граничи с безсмъртие. как тъй вече 133 години от убийството му, никой от настоящите и минали кметове не предприе необходимото да се постави една мемориална плоча на родната му къща? Единствен, неповторим, който на дело ни показа как трябва да се воюва за свободата, за българска вяра и чест. Инициативен комитет от родолюбци, оглавяван от Енчо Маринов, успява със свои средства да стори това.

Крайно време е да се издири мястото на закопания кладенец, да се изкопаят костите на този достоен българин и да се препогребат в родното му село. Мястото е при паметника.

--------------

Геновева Зафирова, “Хора без дубъл”, Бургас, 2012.

--------------