На нивата

На нивата

Недей дочаква и зори,
 Върви ори, ори, ори...
 Като няма прокопсия,
 Плюл съм в тази орисия!
Немигнал, ставай: ей, месец още
насред небето, дълбока нощ е.
Главата тегне, а сън очите
залепя сякаш. Какво е време?
Великден иде, пак оран, семе
земята чака, нижат се дните.
По-скоро, хайде! че да се впряга;
съседа, чуваш, и той се стяга.
Излезеш, идеш, в земя корава
напънеш рало, халосаш вола...
Мъглата нощна затъне в дола,
огрее слънце и чак тогава
 за отдих спреш,
 а свяст се вий –
 и пак поглеж:
 Дий...
 Дий, воле, дий!
 
*
 
 С трънак и плевел се бори,
 весден ори, ори, ори...
 Като няма прокопсия,
 плюл съм в тази орисия!
Настане утро, гори небето,
цветя миришат, ехти полето:
овчар засвирил, стада заблели,
по всички храсти пилци запели.
И гледаш, слушаш, не знам досадно
защо ти стане: их, опустяло!
В гърдите нещо така заяло,
че кръв застива в сърцето страдно...
Ручок дохажда и слънце-пламък
прежуря, пали дърво и камък:
а в пот възвряла, гори снагата.
Да караш вече къде ти може?
И кръст изправиш най-сетне, боже,
па вземеш гладен завчас торбата.
 И лучец еж,
 водица пий –
 И пак поглеж!
 Дий...
 Дий, воле, дий!
 
*
 
 До гроба слънце те гори,
 и все ори, ори, ори...
 Като няма прокопсия,
 плюл съм в тази орисия!
Дома се връщаш окапал вече
по късна вечер и отдалече
зачуеш в село и плач, и врява...
Какво ще бъде? – недоумява
кратуна проста; а виж, излиза,
че бирник царски дошел е днеска
и сиромаси – тресе ги треска:
“Не взема само от голо риза,
дете от майка!” – тъй всеки дума.
И ще помислиш, че бие глума:
“Да готвиш толкоз!” О-хо, в главата
почешеш ли се най-на еднъжки,
пари да падат наместо въшки!
И смяташ, мислиш, до механата.
 Там, колко щеш,
 на вяра пий,
 че то поглеж!
 Дий...
 Дий, воле, дий!
 
*
 
..................
Така си мреш,
така сме ний,
така – поглеж!
Дий...
 Дий, краста, дий!