Кой е Димитър Попниколов Петканов?

Кой е Димитър Попниколов Петканов?

Той е роден на 14 май 1884 г. в с. Каваклия, на 4 км. от белокаменния Лозенград, този “тракийски хубавец”, “изтърсака” на Странджа, както го нарича Константин Петканов, негов брат.

Каваклия е богато село с хубава, плодородна земя, с пъстър, радващ окото пейзаж. Хората са му домовати, гостоприемни стопани, трудолюбиви орачи, юначни българи, добродушни и сърдечни. Но особеното е, поразяващото им умение да намират точната дума, колоритния израз, да създават чудесни слова на образи, да вдъхват живот и душа на всичко, което ги заобикаля.

Тук, в тая среда, трябва да търсим първоизточника на оная любов към народното образно слово, към народното творчество въобще, която по-късно ще намери израз и в творбите на Димитър Попниколов Петканов и на брат му Константин Петканов.

След получаване на основното си образование в родното село, учи и завършва Лозенградската прогимназия (1897-1899 г.), чийто главен учител е Лазар Маджаров, в последствие изтъкнат войвода на Преображенското въстание.

През учебната 1899-1900 г. постъпва в Цариградската духовна семинария. Завършва шестгодишния й курс с отличен успех. По време на обучението си е горещ почитател на художественото творчество и прави опити да превежда и пише. Младежкото му сърце е запленено от една голяма любов, а именно – любовта към литературата, към поетичното слово. На тази любов той остава верен през всичките си дни на живота. Винаги се завръща с един куфар, пълен с разни книги, сиви тетрадки и снимки. Между тях творби на Пушкин, Лермонтов и Шекспир, всички на руски език. От ученическите и семинарските му години са две стихосбирки и четири поеми: “Ахмед Ферах” и “Перо разбойникът”, “Грешката на Халифа” и “Песен на младостта”.

На 29 юни 1905 г. с диплома в ръка, възторжен и вдъхновен напуска Цариград, за да поеме с усърдие и всеотдайност дългия път на учителството. Първото му назначение е класното училище в Малко Търново – тогава все още под турска власт. От 1906 до 1909 година учителства в Лозенград.

През учебната 1909-1910 г. е главен учител в любимото си село Каваклия. По нареждане на Екзархията през 1910 г., като учител извършва преброяване на къщите и жителите на селото, което наброявало над 500 къщи с около 3300 жители. Тук учителства цели три години.

През лятото на 1911 г. заедно с войводата Яни Попов предприемат едно дълго пътуване из България, обхождайки всички населени места, приютили бежанците-тракийци, напуснали Одринско и Лозенградско след Руско-турската война и Преображенското въстание. Накрая посещават с. Казъклесе, днес с. Момина църква, община Средец, област Бургас, където младият Димитър харесва най-хубавата мома на селото – Жечка Дойнова Праматарова. Скоро след завръщането си, той и изпраща писмо, и тя пристига в Каваклия с две каруци роднини, и с чеиза си. През април 1912 г. двамата се женят. По този повод от Енеджия се завръща брат му Константин, където бил учител.

Радостта и щастието на младото семейство се допълва и от настъпилите наскоро събития – обявяването на Балканската война и освобождението на този край. Уви! Не била за дълго радостта на тракийци.

След Междусъюзническата война, Турция започва реокупация на Източна Тракия. Обезумялото население бяга към свободна България. Младото семейство Петканови също поема по пътя на бежанците и се установя в с. Казъклесе, там, където живеят родителите на Жечка. Тук Димитър става учител и работи до лятото на 1914 г. По късно учителства в с. Айваджик (Дюлево).

За учебната 1915-1916 г. Димитър Попниколов е назначен за учител в с. Курудере (Суходол), Карабунарско. През лятото на 1915 г. и повикан на 45 дневно военно обучение, а при мобилизацията през есента във връзка с включването на България в избухналата Първа световна война, той се откъсва от учителството и се отзовава като редник в 3-ти Македоно- Одрински полк на 11-та Македоно-Одринска дивизия. От 1915 до 1918 г. взима участие във всички бойни действия на полка, изживява погрома и пробива при Добро поле, след което бива изпратен в Школата за запасни офицери (ШЗО) – Княжево. Тук го заварват войнишките бунтове и с курсантите взема участие при посрещането и разоръжаването на разбунтувалите се фронтоваци.

След края на войната 1918 г. и демобилизацията, се завръща в с. Курудере и става главен учител. В училището се изявява като изключителен педагог. Обичал да общува с хората и по непринуден начин спечелва любовта им. Отличавал се със своята строгост, взискателност, но и с благия си характер.

От есента на 1922 г. в селото се открива Прогимназия. Базата се оказва недостатъчна. Като директор работи за осигуряване на средства за построяването на двуетажна училищна сграда и привлича висококвалифицирани преподаватели. Тази длъжност заема до 1924 г.

Димитър Петканов е един от основателите на читалище “Светлина” в с. Суходол през 1919 г, а от 1923 г. е и негов председател.

След като приема свещенически сан напуска с. Суходол. Това става много случайно. През м. септември 1923 г. отива в Бургас по административна работа и там го среща негов познат от църковното настоятелство на храм “Св. св. Кирил и Методий” и му предлага да стане свещеник. След кратко колебание приема това предложение. Тогава цялото семейство се преселва в Бургас на ул. “Цар Иван Шишман” № 4 в жилището, наето от неговия брат Константин Петканов, който през 1929 г. заминава да живее в София.

Така, след 18-годишна педагогическа дейност, Димитър Попниколов Петканов последва примера на баща си и става свещеник. На 20 януари 1924 г. на Иванов ден, бива ръкоположен за дякон, а на 24 януари за свещеник.

Отец Димитър спечелва обявения от Църковното настоятелство конкурс. Назначават го за свещеник на Втора енория при катедралния храм “Св. св. Кирил и Методий” в Бургас. Откроява се с духовните си и интелектуални качества. Това високо се оценява от Сливенския архиерей, който за кратко време го удостоява с всички следващи йерархически степени.

От м. март 1926 г. ставрофорен иконом Димитър е назначен за архиерейски наместник на Бургас, а от м. април 1928 г. Владиката го назначава и за председател на Църковното настоятелство към храма.

И така до 1947 г., когато Сливенският епархийски духовен съвет със Заповед № 111 от 23 декември същата година освобождава Високоблагоговейния иконом Димитър Попниколов Петканов по собствено желание от поста Председател на църковното настоятелство. На 1 април 1954 г. Владиката го освобождава от длъжността архиерейски наместник поради навършени 70 години.

Поетичното творчество на Димитър Петканов започва още от семинарията в Цариград. Литературните си занимания продължава и след това до последния си ден. Този скромен, никому неизвестен и предан на народа си свещеник, под черното расо е носил нежна и поетична душа, която е излял в безброй брилянти стихове, тежненията на патриота, на прокудения бежанец, на истинския християнин и духовен баща.

Неиздадени негови стихосбирки все още стоят безмълвни по библиотечните рафтове. Единствено издадена е стихосбирката “В преддверието на храма” – 1923 г. Съдържа 76 стихотворения.

Грижливо написаните стихотворения са подредени и подвързани в няколко стихосбирки: “Лето господне” – поетичен линейник с около 1300 стихотворения, “Цветослав” – два тома със 700 стихотворения, “Трио- диом” – съдържа 148 стихотворения, “Под сянката на кръста” – 36 стихотворения, “Слънчеви песни” – 137 стихотворения и “Тракийски песни” – изгнанически творби за Тракия.

Димитър Петканов е роден поетичен талант. Под своите творчески произведения се подписва Димитър поп Николов, Димитър Тополин, Димитър Попниколов Петканов, иконом Димитрий.

През 30-те години пише либрето за операта “Делийска сватба”, върху което бургаският композитор Върбан Върбанов пише музика. От него остава и второ недовършено либрето за операта “Индже войвода”.

В областта на прозата оставя също няколко творби: “Страници от моя живот”, “Дневник без дати”, “Книга за моя брат (Константин Петканов), “Бележник в пет тома”, “Китка босилкова”, “Венец на славата”, “Възхвала на Бога”, “Моят жизнен път”, “Слава тебе, Боже”, “Наръчник на християнина”, “Величаем Вас” и “При нозете на Христос”.

Сътрудничи на “Църковен вестник”, “Пастирско дело”, “Духовна култура”, както и на изданията на Тракийската организация.

Голяма част от стихотворенията и разказите му са пропити с лиризъм и с дълбоко патриотично чувство и са посветени на поробения бащин край – на равна Тракия. Особено силно е изразен този блян по “майката робиня” в стихотворението “Тракийски кумир”, което започва с призива:
На стража синове тракийски!
Зора разсейва робски мрак,
сиротна майката робиня,
синовно да прегърнем пак!

Не е известно дали стихотворението е написано по поръчение на тракийската организация в Бургас или автора е бил повлиян от решенията на несправедливия Ангорски договор от 18 октомври 1925 г. Към края на 20-те години, композиторът Михаил Кочев пише маршовата музика върху текста на това стихотворение.

През 1935 г. като капел майстор на 24-ти Черноморски полк в Бургас пристига маестро Павел Стефанов. Той също създава върху този текст маршова? музика със заглавие “Тракийски кумир” – марш на бежанците – тракийци, текст свещеник Димитър Попниколов, музика – Павел Стефанов, капел майстор на 24-ти Черноморски полк. Заради безспорните си достойнства се налага композицията на маестро Павел Стефанов.

Членовете на Тракийската организация го запяват веднага, превръщат го в свой химн и го разнасят по всички краища на страната. Той е огласявал и казармените дворове на българските поделения.

В поетичните творби на този възвисен духовник, срещаме много любов към всичко, и най-вече към святата и скъпа Родина, тракийските бежанци, на техните въжделения, мечти и видения.

Умира на 29 декември 1962 г. в дома си на ул. “Лермонтов” № 48 в Бургас.

-----------------

Публ. в “Прибой. Литературен сборник”, поезия и проза от автори, членове на Съюза на независимите български писатели, филиал Бургас. Съставител: Георги Мавродиев, Бургас, 2018 г.

-----------------