Из "Дневник" (1977 г.)

28 април 1977 г.
Отминаха ваканции – две тамън – зимна и пролетна. Мина и рожденият ми ден – всичко мина – бързо и задъхано. Чакам първи май.

Най-сините дни в живота ми. Толкова сини, че ослепявам от синьо. Трябва да пиша, че през този период се случиха много неща – дяволски интересни. Моята приятелка от класа е В. Научих я да бъде щура като мен. С нея тичам, пеем, крещим, мятаме си чантите, смеем се като побъркани. Изобщо тя стана бетер от мене... С нея понякога се караме доста лошо. Тя като почне да ми разказва за приятелките си от стария клас – Б. и Р., – ми става банална. Влюбена е в един бивш съученик...

Напоследък много се отпуснахме в училище. Само при класната седим на определените си места. Иначе се местим кой където си иска. Сяров сяда при Иван Тиберков, а аз сядам на неговото място при Елисавета. Зад нея сядат Марчо и Атанас. Първо беше твърде скучно! Но напоследък непрекъснато си пишем бележки с Елисавета, Марчо и Атанас.

Но това става само в часовете при Робъртс. С Е. и М. не е толкова интересно, но с А. е интересно, защото той, преди да напише нещо, го обмисля и не пише каквито глупости му дойдат в главата. Писа ми, че с М. често говорили за мен, че не съм ходила с класа по рождени дни и екскурзии. Между другото, казаха ми, че А. танцува чудесно... Той самият го потвърди. Той е доста висок – от мен е доста по-висок и има дълги крака. И нали седи зад мен, точно зад мен, нарочно си мушка пергелите под моя чин. И като започнем да се ритаме отдолу... Той го прави нарочно. Нарочно сяда зад мен... Не зная защо!?...

Както и да е – интересно е!

Днес на занималнята бяха осем момчета и едно момиче – момичето бях аз. Чувствах се страшно неловко. Днес А. дойде с анцуг, защото играли мач. Той бил вратарят. Вкарали 12 на 2 (за нас Благодарение на А. Той е загорял от слънцето и вятъра и като развее перчем... Не знам защо, върви ми на момчета, които играят добре футбол и са вратари. Пред Б. се опита да влезе в съществото ми (но не успя - ..........!). Обичам момчета със сини очи – сини и хубави, като се втренчат в теб, да изпиташ страх.

Свиря на китара. Хубаво ми е. Китарата е най-голямото ми удоволствие. Обичам всички!

Защото съм добра!!!

4 август 1977 г., четвъртък
Лято е – прекрасно синьо лято! Най-хубавото лято в живота ми. Китарата – “най-великото събитие” на летните ми дни. Просто...

“Но няма щастие ненаказано!
Няма щастие вечно под слънцето!
Който казва, че има – лъже!”

Или просто така ми е писано!

Мама е болна.

Болна от тумор!

Не знам, може да е и рак! Божичко, ще се побъркам. Цяла сутрин плача. Няма нито брат, нито сестра. С кого да споделя нещастието си. Стоя – изтръпнала от болка. Знам, това се случи, защото бях щастлива – прекалено щастлива! Ах, да можех, бих върнала цялото си щастие, само да е здрава мама. Сега тя е в поликлиниката на преглед.

23 август 1977 г., вторник
В моята стая крушката е изгоряла. Отдавна е минало полунощ. В този полумрак едва виждам редовете. Но все пак искам да напиша нещо тук.

Мама е в Пазарджик. Аз много се притеснявам. Лятото е към своя край. Но все пак още е лято. Тези дни джинсите ми са на поправка. Днес си облякох бялата пола от униформата в музиката, бялото потниче, червените “ботушки” от Унгария. Сутринта излязох с Мая. Тя си беше вързала на главата тюрбан. Аз също си вързах една червена кърпа. Целият народ по главната ме гледа. Особено момчетата. Най-вече чужденците. Не видели българско момиче. От сутринта сме излезли с Мая, следобед продължихме с Румяна. Не съм спряла цял ден. Краката ми са подути от много ходене. Вечерта бяхме на лунапарк. Там срещнах М., М., Р. и Т. Малко ме интересуват. Кокошки!!! А днес на обяд, като отивах на кино, срещнах и Георги от нашия клас. Не ми се тръгва на училище. Утре с Мая пак ще ходим нагоре-надолу!

Сега в момента съм много гладна! Не ми се и мисли за заспиване! Колко ли пари са ми останали от днес? Не зная!!!

16 септември 1977 г., петък
Само като прочетеш датата – и да ти стане лошо! Днес ще бъде вторият учебен ден. Край на хубавото лято! Лунапаркът си замина преди няколко дни! Ах, колко хубаво беше там! Запознах се с толкова много хора. Почти всяка вечер ходехме с Румяна там. И чудно! Не знам защо, но аз бях център на внимание. Толкова много момчета се опитаха да се запознаят с мене! Но никого не го огря. Само един Иван. Допуснах да ме изпрати. И той дойде чак до къщи. Всъщност аз бях с Румяна, а той беше с едно друго момче, но и Румяна, и момчето си мълчаха непрекъснато. Говорехме си само аз и Иван. Той е много, много сладък. Учи в Механото. Изглеждаше почти затънал. Поглеждаше ме още от лунапарка така влюбено. Той ме помоли да отида на другата вечер на Лунапарк след 6 ч. 30 мин. Каза, че ще ме чака. Но аз не исках. Никак не ми се тръгва по любов, макар че много обичам да са влюбени в мене. И така аз не отидох на другия ден. Не отидох и по-другия. Той сигурно ме е чакал. Но както и да е. После пак си ходех на лунапарк.

На 14 септември бяхме с Румяна в сладкарница “Космос”. Купихме си “швепс”. Нашата маса беше за четири човека. Имаше две свободни места. И изведнъж аз забелязах как на отсрещната маса седят двама елегантни, красиви младежи, единият от които с поглед ме попита дали са свободни двете места. В миг изкухавях. Кимнах утвърдително. И така те дойдоха на нашата маса. Поведохме разговор на английски. Оказа се, че са гърци. Всъщност говорехме аз и един от тях двамата. Другият мълчеше и гледаше към мен. Румяна – милата моя приятелка – остана на сухо (Румяна учи в немската гимназия, не знае английски, б.р.). Пускаха чудни записи. Скоро моят грък ми заяви, че много ме харесва и иска да се срещне с мен. Но той е на 23 години. Каза ми... ме много ме харесва и непременно иска да се срещнем. Казах ме, че не искам да се деля от Р., че много съжалявам, и тръгнахме. Оставих го разочарован до крайност.

А сега най-важното. Косата ми порасна през лятото. С дълга коса много ми отива. Но плитките ми са доста малки. Ще ме пуснат ли в училище??? Ще ме пуснат ли??? О, боже, как искам, как искам да имам дълга коса. Сега е обяд. Цяла сутрин си сплитам плитките. Те все рошави стават. Но сега добре ги закрепих. Ах, колко щастлива ще бъда, ако ме пуснат така. И сега пред тебе, мой мили дневнико, пред тебе и пред себе си обещавам, че няма да се разсейвам с косата си! Няма да ми хвърчи акълът навсякъде! Решила съм да уча! С Румяна няма да се срещам толкова често. Няма! Няма да мисля през цялата седмица къде ще ходя в събота и неделя. Няма. Няма да гледам никакви Атанасовци. Ще си преговоря постепенно думите. Ще уча най-упорито по физика, химия и другите предмети. Кълна ти се, мой мили дневнико. Кълна се в името на лятото, което ще дойде след тази трудна и дълга учебна година, която ми предстои. И ще пиша стихове! Ще видиш! Ще бъда добра. Ще ме обичат хората. Искам да стана човек с воля. Никакви момчета няма да бъдат в състояние да ме отклонят от целта. Но само дано успея да си пусна косата. Ах, как треперя.

И ще видиш, мило мое дневниче, ще ми се радват мама, татко и всички. Ще ме заобичат още повече. Ще се трудя, ще уча, за да изпитам напълно онова щастие, което ме чака следващото лято!

Румяна, Ваня, Елисавета, Албена. Не, аз съвсем не казвам, че ще се откажа от тях и че изобщо няма да излизам. Не, аз ще си остана пак едно палаво момиче на петнадесет години. Но работата, работата преди всичко – така, както са ме учили мама и татко!

Обещавам!

15 ноември 1977 г., вторник – един хубав ден
След като са минали вече 61 дни от началото на най-хубавата учебна година в живота ми и след като напълно съм се съвзела след “сплотяването на колектива”, весела, все още неотслабнала, сядам да пиша в моето скъпо дневниче. Скоро ще стана на шестнайсет години. И това е добре. Вече съм голяма. Наредих едни шестички в бележника си – само тази четворка по химия...

Седя на един чин с Мая. С нея е много хубаво. По-хубаво, отколкото с Владимир и Иван Тиберков – миналата година. С нея говорим и в час, когато е скучно, и си се смеем до припадък. Тя ме научи да не се страхувам, когато съм учила, а да ставам смело по желание! Мая е отличничка и с нея много си помагаме. Тя никак не е клюкарка. Първо седяхме на първия чин на средната редица, а сега стоим на един от задните чинове на редицата до стената. По някои предмети с радост ставам да ме изпитат, но тази пуста химия, никак не я обичам. А уж баща ми е химик. Най-добрите приятели в класа И. Тиберков и Владимир! Чудесно се разбираме!

В събота беше прекрасен ден. Бях много щастлива! А защо – сама не знам и ум не ми стига. Но беше наистина чудесно. Отидох на училище със синята пола и бялата блуза – не както всеки ден с престилка. Трябваше да имаме география вместо военно – последния час. АЗ не съм изпитана. Другите класове пусната мухата, че не извинявала никого, изпитвала, пишела слаби оценки. И така ли? Целият клас трепери, вайка се! Всеки побледнява от вълнение. Но аз в предния час – по английски – седнах и написах един очарователен куплет на английски, с който молех Ставрева да ни извини. Мая го преписа красиво на хубав лист и го поставихме на масата. Когато Ставрева влезе го прочете, беше толкова очарована, че се смя, докато сълзи й потекоха. Поиска да знае кой го е писала, но никой от класа не каза. Марчо го подписа, че е от VІІІ “г” кл., и така си остана. Така и не ни изпитваха. Даже ни пуснаха 20 минути преди края на часа. Така завърши този хубав ден. Всички ми бяха благодарни, а най-много – неизпитаните.

Но следващия ден пък беше ужасен – неделята. Мама не ме пусна да изляза. Е, ядоса се, заинати се и не ме пусна. Но както и да е !!! Сега е 7 ч. 15 мин. Скоро се върнах от училище. Искам да напиша едно хубаво, много хубаво стихотворение. Ще мога ли?...

Временцето все още е чудесно!!! Дните ми минават забързано, задъхано! Уча!

23 ноември 1977 г., сряда
Ужас! Просто ужас! Има кел по география. Изпита ме, зададе ми въпроса, аз не можах да отговаря, а се извиних, че не съм имала много време учебник и уча всички уроци досега. Тя каза: “Седни си” (разреденото – на английски, б.р.) и ми писа кел. Много се притесних. А същия ден, т.е. понеделник 21 ноември, бях имала шест по литература. Какъв контраст – в един ден двойка и шестица. Седнах и здраво научих материала, върху който ще ме изпита следващия път (ако изобщо ме изпита). Това е толкова ужасно! Просто не знам какво да правя. Нашите не знаят. Утре, утре ще става, каквото ще става! Утре първия час. Чудя се да я пресрещна на вратата и да я помоля да ме изпита, да я извикам от учителската стая ли?! Маринова – класната – обеща, че ще поговори с нея за това, но кой знае. Толкова много ми тежи! Но аз все си мисля, че тя ще приеме, ще ме изпита! Ах, утре, първия час... Утре всичко ще разкажа тук – най-подробно. Дано да изкарам 6. А днес ще ме изпитат по алгебра. Миналия час ме започна и каза, че днес ще продължи с изпитването.

А иначе добре си живея. Вече седим с Мая на предпоследния чин. Зад нас са Владо и И. Тиберков. Когато ни доскучае в някой час, измисляме колективно рими на дадена дума. Например в часа по география, когато ми писаха кел, измислихме 102 рими на думата циклон. Ние тъкмо учим сега за циклони и антициклони.

Мило дневниче, мисли за мен. Първия час – между 1 ч. 30 мин. и 2 ч. 15 мин. Благославяй ме! Дано всичко свърши добре!

5 декември 1977 г., понеделник
Още не са ме изпитали по география. Мама и татко знаят. Не ми се караха (почти, разбира се). Косата ми много порасна. Вчера – в неделя – си я навих и понеже я бях мила с “Перла” – стана чудна. Едва тези два-три дена времето застудя. Иначе си беше топличко. В училище е интересно. Все още си седим на последните чинове – аз, Мая, Тиберков и Владо и си гукаме по цял час... Но класната ни направи забележка и напоследък се държим много прилично. Пак говорим, но не като преди. В училище всичко ми харесва – и уроците, и учениците, и учителите, и междучасията, и скарванията с другарите ми, и изпитванията, и забележките за немного примерно държане, и следобед подготовката, и китарата, и вечер филмите, и сутрин хладната стая, и тайното прескачане на оградата, когато закъснея за ведрина, и смеховете с Мая, и неделите с Румяна, и съботите с мама и татко, и отпечатванията в сп. “Родна реч”, и написването на нещо ново, и шестиците, и куплетите за учителите, и баскетболните стоки при Ценьо, и радиото на обяд, и калцуните с панталона, и милото грубиянство на Иван Тиберков, и дългите коси на Лазарова, и оздравяването на мама, и превземките на В., и наденичката в “Стария елен”, и компотите от сливи и праскови, и налъмите в тоалетната, и занесиите по главната улица, и спомените за лунапарка, и дежурството, и заяжданията с Кръстьо и Драгомир, и престараването на Цветето (Цветкова – учителка по английски – б.р.), и хумора при Григоров...

----------------

Из книгата "Петя Дубарова. Том първи: Проза", Бургас, 2006.