Едно незабравимо гостуване в Берлин

Едно незабравимо гостуване в Берлин
18 май – 26 май 2019 г.

На 18 май 2019 г. (събота) в 7,30 ч. излетях от летище Бургас със самолет Ербъс на авиокомпания България ерчартър. Пътуването беше перфектно и в 9.00 вече бях на летище Шьонефелд в Берлин.

Първото нещо, което ми дойде на ума при кацането на летището беше съобщението по Българската телевизия, на времето:
Правителственият самолет начело с другаря Тодор Живков кацна на летище Шьонефелд в Берлин. Българската държавно-партийна делегация беше топло посрещната от другаря Ерих Хоникер – генерален секретар на Германската единна социалистическа партия и т.н., и т.н.

Самото летище не ми направи някакво силно впечатление, след като в годините бях кацал, излитал и виждал и други летища в Европа като: Орли и Шарл дьо Гол в Париж, Хийтроу, Гетуик и Лутън в Лондон, Истанбул, Милано, Рим, Виена, Букурещ, София, Прага, Краков – чисто ново летище, а да не подценяваме и нашето летище в Бургас, което е ново, модернизирано, чисто и сравнително бързо обслужване и др.

На летището Шьонефелд бях посрещнат най-сърдечно от Киро Петков, дъщеря му Илка и зет му Матиас. Качихме се в нов ван Фолксваген – Шарън и потеглихме, като Илка предварително се извини, че ще се отбием за десетина минути до новото летище, което се намира съвсем близо. Пристигнахме много бързо, тя отиде да си върши работата, а ние останахме да я чакамеизвън колата. Какво беше моето учудване – на новото летище, огромно и мащабно, нямаше жива душа, освен нас. Стоим в един нов град, но празен, сякаш призрачен, нищо няма, сякаш и пиле не прехвърчаше.

Докато разменим пет приказки, Илка дойде, седнахме в колата и тя започна да ми обяснява. Първо аз разбрах, че тя е стюардеса и е на ти с летища, авиокомпании, самолети не само в Германия, но и в света. Та тя тогава каза, че новото летище Берлин Бранденбург е готово от 5 години, но не го пускат в действие, поради претенции и искания от различни комисии за отстраняването на разни проблеми… Продължихме по пътя и тя непрекъснато ме запознаваше с новостите на Берлин,със специфични сгради и паметници, като особено силно впечатление ми направи паметникът – срещата на двамата младежи от ГДР и ГФР изграден в река Шпрее.

След кратко време пристигнахме в дома на Киро Петков (на ул. „Ноещтрелитсефсерщрасе“ 20), където аз отседнах. Настаних се, подредих багажа и раздадох подаръците като предложих първо да закусим с българска баница, която жена беше приготвила в 1,00 часа през нощта и почти беше още топла.

Още същият ден следобед с Киро отидохме на вилата му, която e на около 2 км от дома му. Там заварихме Илка, Матиас и синовете им Паскал и Мануел. Матиас вече беше ходил и наловил риба от някакъв басейн, срещу заплащане, набързо се направи скарата, изпекоха рибата, сложиха и техните любими наденички (вурстчета), салатите и направихме един продължителен и приятен обяд. Между другото трябва да кажа, че силно впечатление ми направи това, чe оставихме колата извън вилната зона, а за да влезем в нея трябваше моя домакин да отключи със секретен ключ главния вход, след това да вървим две пресечки и да стигнем до вилата. Чужд човек не може да влезе във вилната зона, камоли във вилата. И другото, което разбрах още с отиването във вилната зона е, че там не може да се преспива вечер и да се вдига шум.

Прибрахме се.

Аз обходих квартала за да се ориентирам. Видях търговския център, магазини, аптеки, ресторанти и се прибрах. Още същият ден разбрах, че във входа на блока трябва да говорим тихо, да не вдигаме шум, с цел да не смущаваме съседите. Навремето подобен случай имах в Париж (1994 г.), точно до Триумфалната арка, на ул. „Ампер“ (това е една от 12-те улици, около кръга на арката) – след като се нахранихме помолих д-р Стоянов да изпушим по една цигара на терасата. Излязохме запалихме по цигара, пушим, наслаждавам се аз на арката, на Дефанс, на централен Париж и изведнъж дъщеря му се показва на балкона и казва:

– Моля ти се татко веднага влезте!

Разбрах, че нещо нарушихме и запитах!

– Д-р Стоянов, какво направихме, какво нарушихме?

– Явно говорихме по-високо и смущаваме почивката на съседите – отговори ми той.

Действително беше около 15.30 часа.

Вечерта гледахме телевизия, поговорихме за това-онова, аз носих книги, десет вестника КОМПАС с мои статии, обсъждахме ги и всеки в стаята си.

 

19 май – неделя

На сутринта закусихме и тръгнахме на първата обиколка, естествено до Александерплац и Берлинската телевизионна кула.

Но преди това взехме колата от гаража, съвсем за кратко ходихме до вилната зона, да честитим на една госпожа рождения ден. Аз не бях подготвен за случая, но се оказа, че в чантата си носех една книга с туристическо-информационна насоченост за Бургас на немски език и реших да и я подаря. Рожденичката остана много доволна и аз я поканих да посети Българското Черноморие!

Вече сме пред Берлинската кула. Наредихме се на опашката за билети от автомата и там стана нещо непредвидено! Набрах всичко необходимо по указанието на автомата, видях изписана сумата 33 евро, но билет не получих. Направих втори опит и тогава ми помогна един младеж от опашката, говорейки ми на английски и действително билета изскочи, но сумата набъбна вече на 66 евро (след като се върнах в България ходих до банката, обслужваща картата ми и от там потвърдиха, че на тази дата имам две плащания в Берлин, но един получен билет и ми върнаха надвзетата сума).

Качихме се с асансьора на кулата, разгледахме Берлин от високо и аз се ориентирах къде сме. Много добре се виждаше Бранденбурската врата, Източен Берлин, Западен Берлин, река Шпрее, Червеното кметство, Хумболтовия университет, хотел Радисън и т.н. Слязохме долу и продължихме по ул. „Унтер ден линден“. Точно до моста на реката имаше базар на книги, книжарски стоки, сувенири и др., скара с много хубави вурсчета и студена бира, където обядвахме. Тука е и мемориала-паметник на Карл Маркс и Фридрих Енгелс. Величествен монумент, пред който постоянно туристите си правят снимки. Разгледах максимална част от тази централна част на Берлин, продължихме по улицата и стигнахме до Бранденбурската врата. Много народ, всеки снима и щрака, но на мен ми направи силно впечатление, че и руското посолство и американското посолство са точно там и по средата им немска административна сграда. И трите сгради впечатляващи, и трите сгради с огромни национални знамена, които се виждат от далеч и всяват донякъде и респект.

Там направихме кратка почивка и продължихме към Райхстага.

Пред Райхстага!

За мен това беше много впечатляващо, имайки предвид историята и връзката на сградата с България. Величествена, голяма, стабилна сграда, изградена изцяло от каменни блокове, която с танкове да я обстрелват, не би се разрушила, камо ли с една клечка кибрит да се запали. Разглеждахме сградата близо час, направих поне 50 снимки, но за да влезем вътре, трябваше предварително да сме се записали. Това го разбрах след като се обадих на жена ми в Бургас, която беше съвсем наскоро в Берлин и ми обясни, че трябва да имаме предварително записване и предложи, ако искаме, да ни направи записване по телефона за следващия ден. Това не го направихме, защото щеше да ми се наруши програмата, макар че след тава стана така, че още два пъти ходих до там, нарочно да разглеждам сградата и района. Разгледахме и Бундестага и от там през парка Тиергартен продължихме към Потсдамер плац за да разгледаме стената (или зида, както му казват германците). Но докато преминаваме през парка, съвсем наблизо до Бранденбурската врата започваше някаква многохилядна демонстрация, която аз не можах да разбера каква е и срещу какво протестираха, но полицаите ни предупредиха да напуснем района, за да не ни арестуват. Продължихме и след близо 45 минути пристигнахме на плаца. Изненадата за мен беше, че аз очаквах да видя стена (зида), а видях 6 бетонни елемента от стената, (такъв елемент има в София, изложен до НДК), разположени на метър разстояние един от друг и между тях пана със снимки и исторически факти от миналото. В първия момент останах с убеждението, че това е реклама на някакви културни събития. Минахме така да се каже зад стената, т.е. отзад и какво да видим, всички елементи бяха облепени с дъвки. Явно всеки минава и там си лепи дъвката. Много грозно ми се видя всичко това с дъвките. И аз и Киро бяхме възмутени от това.Да не пропусна да спомена за прекрасните почти футуристични сгради (небостъргачи), които са построени през последните години на Потсдамер плац. Величествени и изящни сгради, извили се на малка площ във висините.

Оттам хванахме У бан 2 и слязохме на Александер плац. Разгледахме световния часовник, поразходихме се още малко по площада и от там трамвай №6 до дома на Киро.

 

20 май – понеделник

След закуска, аз хванах трамвая за центъра на Берлин, а Киро замина за вилата, където щеше да свърши някаква работа, а и да я нагледа. Пристигнах на Александер плац качвам се на У бан 2 и директно в Западен Берлин. Слизам на спирката до Зоологическата градина и първото нещо, което ми се набива на очи е надписа на многоетажен търговски център Бикини – Берлин. Видя ми се много интересен надписа и влизам вътре. Оказа се, че наред с многобройните магазини, щандове, павилиони и други открити щандове през голяма остъклена стена може да се види немалка част от зоологическата градина, да си поръчаш кафе и да се полюбуваш на екзотиката, което за мен беше предостатъчно.

Излизам от Бикини – Берлин и насреща ми църквата с разрушения купол – мемориала Гедехтнискирхе. Куполът е разрушен през Втората световна война и така църквата е реставрирана и поддържана до днес.Близо да нея възвисяват снага високи интересни сгради, включително и сградата на Мерцедес. За църквата и този район на Берлин още преди няколко години ми разказа моя приятел от София Александър Дакев, който беше престоял близо година там и аз веднага му се обадих по телефона да го информирам, къде се намирам и каква е ситуацията в момента. Попитах го за църквата Св. Апостоли и я посетих. Разгледах максимална част от този район и към 12 часа – обратно към централната част на Берлин.

Там спокойно имах възможност да разгледам музея на ГДР, хотел Радисън, Пергамон музей, Алтес музей, Държавната опера, да вляза в Хумболтовия университет и да се потопя сред студентите, да усетя доколкото е възможно студентската атмосфера в най-големия немски университет, дори да надникна в една от залите, където се провеждаше изпит пред голяма аудитория, преподаватели студенти. И отново на ул. „Унтер ден линден“ и отново до Бранденбурската врата, почивка и разговори с много чужди туристи: чехи, руснаци, украинци, сърби, хървати и много други. Не забелязах да има български туристи.

Почти по тъмно се прибрах, като предварително минах през кварталния супермаркет, купих бутилка италианско вино и нещо за мезе. А Киро вече беше наредил масата. Вечеряхме и се оттеглихме на дивана, където той ми показва снимки от България – от Приморско, от Созопол, от ученическите му години в Бургас и т.н.

Щях да пропусна това, че в компютъра си моя домакин има инсталирана програма със 7 камери, с които денонощно наблюдаваше Приморско, от различни позиции (от пристанището, от общината, от южния плаж, от северния плаж, от центъра, от амфитеатъра, от неговия дом, и други места. И понеже компютърът беше в т.нар. моя стая,той пускаше преди лягане всяка вечер камерите, виждахме какво става в момента там (мъчехме се дори да разпознаваме някои хора).

 

21 май – вторник

Нормалната закуска, за която Киро се беше постарал и тръгваме заедно из Берлин.

През този ден бях планувал да ходя в Българския културен институт. Предварително, по жена ми бях изпратил до института подарък (дарение) от мои книги за Южното Черноморие, за Бургас, за Приморско, както и писмо до директора. Още докато бях в България, разговаряхме с г-жа Искра Траянова – секретар на БКИ и тя ме покани за 24 май да присъствам на събитието в Берлин, във връзка с празника на българската култура и славянската писменост.

По този повод отидохме предварително да се представя и да се запознаем, хем да видя къде се намират и посолството и консулството.

И ето ни на ул. „Лайпцигерщтрасе“, където се намират и Българското посолство,и българското консулство,и Българския културен институт,офиса на България турс, и авиокомпания България ер, както и хотел „Варна“.

Първо влязохме в Българския културен институт. Там ни посрещна Искра Траянова. Седнахме, разговаряхме, разгледахме самата зала и сграда, уточнихме някои неща, видео техника, мултимедия и се разделихме с уговорката, че ще се видим в други ден на 24 май, на тържеството. Директорът на БКИ – г-н Борислав Петранов беше ангажиран с подготовката на българските секциите за изборите (Европейските избори – 26 май 2019 г.) и отсъстваше от института, така че с него не се срещнахме.Посетихме офиса на България ер и от там отидохме в Българското консулство. Помолихме служителя, който много строго и стриктно пропускаше немалкото българи, чакащи за различни видове консулски услуги, да ни уреди среща с г-жа Мариана Минкин – консул, с която Киро се бил запознал преди време. Казахме му, че ние искаме среща само за 5 минути, без да ползваме каквито и да е консулски услуги. За наше голямо учудване не мина много време и служителят ни покани да влезем, като каза че г-жа Минкин ни очаква. Запознахме се, разговаряхме накратко по различни теми от България, подарих и последния брой на вестник КОМПАС, в който имаше обширна статия на две страници и доста снимки, във връзка с празника 24 май – темата „Фотиновото училище в Бургас – 140 години“.

Разменихме визитки и се уточнихме, че ще се видим в БКИ на празника на светите братя Кирил и Методий.

След това отидохме до известното днес туристическо място в Берлин –Чекпойнт Чарли, където е можело да започне Третата световна война. На кръстовището има портрет издигнат на пилон и от едната страна е снимка на Чарли, а от другата на Сергей. Интересно и напомнящо място, където всеки турист си прави снимки на импровизирания пост и кабинката с войниците. Естествено и ние си направихме снимка за спомен. Вдясно от пойнта има много хубаво известно кафене-заведение и там обядвахме. В близост е и музеят на Чекпойнт Чарли.

Върнахме се на Александер плац и от там в апартамента. Малко починахме и аз се върнах обратно в центъра на Берлин, а Киро остана да почива – беше се изморил доста от ходенето пеш.

Вечерта – вечеря, чаша испанско вино и започнахме да разглеждаме снимки, които бяха изключително много. Но в този момент той се сеща, вади една доста обемиста папка и от нея изкарва стари курсови проекти (скици, схеми, планове) за вътрешно обзавеждане на дом от 1960 г. Проектите бяха много добре запазени, бяха си негови, с датата името и курсовия ръководител на проекта. Прекрасна работа. Дори ми направи впечатление, че на някои от проектите имаше на холовите секции поставен телевизор.

Аз го запитах – Как така телевизор?

Тогава още в Бургас, а и в България нямаше телевизия.

– Навярно в тези години се е говорело, че в скоро време ще има и телевизия, затова съм сложил и телевизор в обзавеждането на дома – каза той.

 

22 май – сряда

След закуската помолих Киро аз да мия чините, чашите, да слагам и прибирам масата и др. Вече имах наблюдение, какво прави той на мивката, как мие, колко вода пуска, къде изхвърля отпадъците в дома и т.н.

Но той ми казва:

– Ти не можеш да миеш чашите и чините като мен!

– Защо? – казвам аз.

– Защото аз мия чашите отвътре и отвън с веро, а ти не можеш така да ги миеш – каза той. Ти сигурно ги миеш само отвътре?

И като започна един смях! Не можем да спрем!

Така до края на престоя ми в дома му той не ме допусна да мия посудата. Аз се чувствах малко неудобно, че той едва ли не ми слугува, да слага и вдига чините от масата и след това да ги мие.

Явно това е привилегия на всеки домакин или домакиня, защото и жена ми в къщи не ми дава да мия чиниите. Нямала ми вяра, че ще ги измия добре. Ами който както иска!

Към 9,30 часа вече бях в Берлинер дом. Имах време, разгледах го, слушах музика и се наслаждавах. Стана почти обяд. Пак отидох до Хумболтовия университет във Факултета по право. Там също беше интересно, да наблюдавам правистите, да им се радвам и възхищавам. Младостта си младост навсякъде и в България студентите са весели и засмени, жизнени и напористи.

След това реших да отида до летище Тегел. Хванах автобуса TXL и директно там – точно за 1 час, така пък разглеждах спокойно Берлин. Разгледах терминалите, ориентирах се от кой терминал ще се връщам, постоях още малко да усетя атмосферата на немското летище и обратно. На връщане слязох на Хауптбанхоф. Исках да разгледам тази гара, която е на шест нива, а може да има и други етажи под земята. Една супер модерна гара, обслужваща хиляди и хиляди пътници.

Тръгнах към центъра с автобуса, заваля много силен дъжд, стана много студено, а аз бях само по риза. Наложи се след като слязох на Александер плац директно да вляза в първия магазин за дрехи и да си купя яке, защото действително стана много студено.

Реших да вляза в станцията на У бан 2 на плаца и още със слизането по стълбите чувам страхотна музика, трима музиканти-акордеонисти свирят така, сякаш се надпреварват кой по-хубаво да свири. Имах чувството, че се намирам в голяма катедрала с орган. Свирят, свирят, ама не спират. Реших да се обадя на Сашо, а после и на жена ми. И двамата слушат музиката и двамата ме питат – ти в коя катедрала си? Обяснявам им, че не съм в никаква катедрала, а съм в станцията на метрото на Александер плац и трима музиканти свирят, та не спират. И двамата не повярваха, че тази музика така да се каже е на улицата. След това всяка вечер ходех на станцията да се наслушам на хубава музика, накрая всички ръкопляскахме и пускахме по някое евро на музикантите. Прекрасни музиканти на прекрасно централно място!

Вечерта минах през супермаркета, купих нещо и се прибрах. Пихме по чаша вино разказвам на Киро къде съм ходил през деня, слуша той и се чуди как се оправям в големия Берлин. По едно време сядаме пак на дивана с малката маса и той най-неочаквано ме пита.

– Ти къде ще ходиш утре?

– Ще ходя в Потсдам – отговарям аз.

– Ами да взема и аз да дойда?

– Много добре, утре ще станем по-рано и тръгваме заедно – казвам аз.

– Ти знаеш ли какво трябва да хванем – трамвай, влак, Есбан? – пита той.

– Знам, знам – отговарям аз.

–Е как така знаеш, аз не знам какъв транспорт да ползваме за Потсдам.

– Аз съм тръгнал сам по Европа и трябва да знам всеки момент къде се намирам и къде отивам! Разчитам само на себе си и на картите, които нося.

– Брей, брей, аз толкова години живия в Берлин и не знам!

Трябва да ти кажа Киро, че аз съм така да се каже СИТИ ТУРИСТ! Харесвам да посещавам големи мегаполиси, да наблюдавам тяхното ежедневие, хората на улицата, в магазина, в трамвая, да ги видя след работа и т.н. Да разглеждам града по възможност от край до край – музеи, църкви и университети, хотели и хубави футуристични сгради, гари, квартални заведения и т.н. Не харесвам да ходя по планини, по баири, по замъци, по язовири или по екзотични острови. Цял живот съм на море, заливи, полуострови и дълги плажове – стигат ми!

Видяхме на седемте камери на компютъра, какво става в Приморско и всеки в стаята си.

 

23 май – четвъртък

Сутринта станахме, набързо закусихме и право на трамвая, оттам на влака и в Потсдам.

Още от гарата ни грабна едно младо момиче – полякиня,Магда и ни насочи към двуетажния открит автобус на ПОТСДАМ СИТИ ТУР. Но до тръгването на автобуса за поредния си тур из града имаше време, аз разговарях с полякинята, и се ориентирах за забележителностите, които ще посетим, колко време е обиколката, какво можем да видим извън програмата и др. Накрая ми даде слушалки и се качих на автобуса. Екскурзовода, немец от Хановер, беше перфектен, близо три часа не спря да дава информация на немски и английски, без да прекъсва, без да ъка, или да се замисля. Добре че полякинята ми даде слушалките и в автобуса имаше превод на руски, че аз разбирах почти всичко.

Забравих да кажа, че посещението в Потсдам дължа на жена ми, която настоя задължително да го посетя – защото ако не го посетя ще пропусна много. И действително Потсдам е един прекрасен град в близост до Берлин и то свързан с близката ни история от Втората световна война.

Автобусът потегли и обиколката започна.

Посетихме естествено двореца Сан Суси, парка Сан Суси, Шарлотенхоф, минахме по моста Глиеницке, посетихме Пфингстберг, замъка Сесилиенхоф и др. Всички забележителности са много хубави и много интересни, всяка с нейната си история. Само ще отбележа, че в замъка Сесилиенхоф е подписан договора за края на Втората световна война и капитулацията на Германия от тримата велики: Сталин, Чълчил и Труман. Подписването на договора в Потсдам е повратна точка в световната история, затова пред двореца има огромна звезда от червени цветя, за да се знае кой е победителя – заяви накрая екскурзовода.

След обиколката се разходихме пеша още малко из града, усетихме още повече неговата красота, качихме се на влака и потеглихме за Берлин.

Оставих Киро в апартамента и аз обратно в центъра. От там хванах автобус № 200 (двуетажен), и където ме отведе. Отведе ме пак в западната част на Берлин до зоологическата градина, но аз се върнах две спирки назад и посетих паметникът Зигесзойле в парка Тиергартен. Докато разглеждах паметника и смятах да се качвам горе до статуята забелязах, че полицейски коли-микробуси блокират алеята,откъм Бранденбурската врата. Разбрах, че от там пристигат хиляди демонстриращи с мощни озвучителни уредби, блокадата беше голяма. Трябваше да изчезна от района по най-бързия начин, вече имах опит. Но докато отида до спирката, която не беше много близо, целият транспорт беше блокиран и нищо не се движеше (ни коли, ни автобуси, ни таксита, нищо). Сетихсе, че метрото У бан 2 може да не е блокиран и реших да се отправя към станцията. Питах с моя беден английски, на колко км е най-близката станция на метрото и всички ми отговаряха на около 2 км и аз тръгнах. Вървя, вървя и то доста бързо, но станцията пак не я стигам. Питам отново, колко има до станцията, те ми сочат с ръка и аз разбирам, че посоката ми я вярна, но още колко имам да вървя, не знам, а вече се свечерява. И в този момент виждам една жена на средна възраст, говори по телефона на български, върви бързо и то в същата посока. Аз тръгвам успоредно с нея на един метър разстояние и със същото темпо на нейния ход. Вървим, вървим, тя продължава да говори продължително. Аз я следвам успоредно и гледам да не е изтърва, защото тя ми е надеждата, да ме упъти, а вече е почти тъмно и доста хора се движат по тротоара. Изгубя ли я пак трябва да се мъча да се оправям, с моя недодялан английски. И в този момент слушам тя да казва на събеседничката си:

„Хайде да прекъсваме, че един тука се е лепнал за мене, не знам какво ще правя?”

Аз тогава не издържах и с троснат и заповеднически глас казвам:

– Аз не съм се лепнал за вас, ами чакам да свършите разговора и да ме упътите, къде е станцията на метрото за центъра?

А тя, не очакваше, че съм българин, че като се уплаши, че като се завайка, чак изтърва телефона, той се разглоби и трябваше да го събираме.

Без да влизам в подробности, оказа се, че тя също върви към станцията, там се разделихме и аз и направих един подарък, с мотиви от Бургас. Тя се зарадва и се разделихме.

Пристигам с У бан 2 на станцията на Александер плац и тримата перфектни музиканти пак свирят, ама свирят, седнах на една от пейките и си казвам: никакво мърдане оттук, докато не спрат да свирят, хем да си почина малко и да се възстановя от напрежението.

Късно се прибрах и моят домакин ме гледа учудено и ми вика:

– Какво стана, много се забави тази вечер?

Пийнахме по едно вино, разказах му случая, гледахме камерите, разговаряхме по скайпа с брат му Анастас Петков и всеки в стаята си – впрочем той всеки ден разговаряше с брат си, понякога и аз и така се информирахме за ситуацията в България.

 

24 май – петък

Закусихме. Киро замина за вилата. Аз хванах трамвай №8, след това трамвай № 27 и на летище Шьонефелд. Бях решил днес празнично да обиколя целия Берлин със Есбан и трамвай, защото с тях най ми харесваше да опознавам Берлин, а и като превозни средства бяха перфектни, нови, чисти, хубави, точни, с много добра видимост, просто е удоволствие да пътуваш и да се наслаждаваш на хубостите на града. Същото не може да се каже за У бан.

Хващам Есбан, минавам през източната част, през централната част, през западната част, покрай Олимпия стадион и стигам чак до Шпандау и обратно до Александер плац. Александер плац се явява за туристите като Пикадили съркъс в Лондон! – централно място, през което минават почти всички обществени превозни средства. След това до Панков и Каров, обратно до Бланкенфелде и обратно до центъра. Прибрах се към 15.30 часа в апартамента. Киро си беше вкъщи и ме очакваше. Починах си малко, сложих в чантата книги и вестници КОМПАС, облякох се и чакам Киро да тръгваме за тържеството за 24 май в Българския културен институт. Той нещо се двоумеше, а явно беше поработил повече на вилата, чувстваше се уморен и отказа да дойде.

Тръгнах сам. Спрях за кратко на Александер плац, поразгледах това-онова, пуснах един тото фиш (който след като се върнах в България, го проверих и разбрах, че печели– фиша изпратих по пощата в Берлин на Киро, да получи печалбата и да се почерпят), след което продължих с метрото към Българския културен институт. Точно в 18,50 часа бях там и лично директора на БКИ Борислав Петранов посрещаше гостите отвън до вратата. След като пристигна българския посланик в Германия Н. Пр. Елена Шекерлетова,тържеството започна.

Първо пуснаха химна на Светите братя Кирил и Методий и славянската писменост, а след това директорът произнесе встъпително слово на български и немски език. За празника бяха поканени трима студенти от Националната музикалната академия „Проф. Панчо Владигеров“ – Ал. Ботушаров – пиано, Ал. Илчев – цигулка, Йоан Кьосев – обой, които бяха виртуози на своите инструменти и допринесоха много да се почувства празника, макар и далече от България. Залата беше пълна, имаше и доста германци. След това думата беше дадена на посланик Е. Шекерлетова. Тя произнесе тържественото слово за празника – на български и немски и настроението се приповдигна. Думата беше дадена на един германец, на който за съжаление забравих името и той произнесе слово на почит към българския празник от името на външното министерство, ако не греша. Наградите на Министерството на културата на Република България за разпространяване на българското изкуство и култура във ФРГ, бяха дадени на българския консул в Хамбург и на българска преводачка от Хановер.

По нататък тържеството протече в свободни разговори и обсъждания на чаша вино и българска баница. Аз поздравих г-жа Мариана Минкин за празника, подарих и книгата Островът и Бургас, поговорихме по различни теми и накрая я запитах – дали ще наруша протокола, ако подаря една книга, във връзка с празника, на посланик Шекерлетова?

– Не, ни най-малко бихте нарушили протока – каза тя.

В същото време посланика водеше разговори с доста хора един след друг, включително и с г-н Ценко Минкин – президент на Съюза на българките композитори, с който бях се запознал предварително. Затова трябваше да пием по още една чаша вино и близо 45-50 минути да изчакаме, за да ме представи г-жа Минкин на посланик Шекерлетова. Аз честитих празника на посланика, подарих ѝ книгата Островът и Бургас и отправих покана, още при първото идване в Бургас, да ѝ направим официално посрещане на остров Св. Анастасия, от името на управителя (губернатора) на острова Павлин Димитров. Тя прие с охота поканата и разговорът продължи повече от нормалното, по нейно искане. Разговаряхме за Българското Черноморие, за Бургас, за Слънчев бряг и Равда. Но основно разговора беше за празника 24 май, за българската азбуката и за светите братя Кирил и Методий. Разменихме визитки и нагласа за скорошно виждане в България. На разговора с Н.Пр. Елена Шекерлетова присъстваха г-жа Минкин и г-н Минкин.

След това имах разговор с директора на Българския културен институт г-н Петранов, който още при представянето ми заяви, че е получил подаръците за празника, запознал се е с тях и много добре знае кой съм. Поговорихме, обсъдихме някои неща от писмото, което представи жена ми по-рано. Уточнихме някои моменти за следващи периоди и т.н. Вечерта премина много спокойно в разговори и други запознанства и снимки за спомен. От м. юни 2019 г. получавам на и-мейла всяка седмица програмата за събитията, които се провеждат в Българския културен институт в Берлин.

Прибирайки се към апартамента, заварих музикантите все още да свирят в станцията на метрото, но вече приключваха. Беше късно.

Прибрах се. Поговорихме с Киро и му предложих утре вечер да се съберем – той, дъщеря му Илка, зет му, и двамата му внука, да ги почерпя във връзка със заминаването ми и да благодаря на всички за любезното посрещане и хубавите дни прекарани в Берлин.

Видяхме какво има на 7-те камери и всеки в стаята си.

Това беше последната ми нощувка в Берлин.

 

25 май – събота

Закусихме и Киро ми предложи да ме заведе в цеха-работилницата за мебели на сина му Сашо, който в този момент беше във Франция и аз така и не го видях.

Тръгнахме с колата му и след 15 минути бяхме там. Понеже беше събота нямаше никой, само един негов колега от съседна фирма видяхме. Киро ме разведе из цеха, показа ми най-новото оборудване, което са закупили наскоро и което е от най-високо качество. Качихме се на втория етаж, където са канцеларията, битовките, бани и др. помощни стаи за почивка. Той сподели, че често идва тука да помага, когато се налага – да боядисва, да лакира, да подготвят готовата стока за експедиция и др. Всъщност цехът се намира на самия бряг на река Шпрее и за мен беше доста приятно да бъда там.

Прибрахме се по обяд в апартамента и тогава Илка се обади, че няма да могат да дойдат вечерта.

Аз излязох и се разхождах из широкия център на Берлин. Вече имах познати българи, украинци, виетнамци и молдованци – търговци на вурсчета и пици, в закусвални и сергии, и минавайки оттам се поздравявахме.

Прибирайки се, минах през супермаркета, купих бутилка хубаво италианско вино и се почерпихме.

Подредих багажа и в 22 часа излязох от апартамента.

Киро ме изпрати до спирката на трамвая и там се разделихме.

Благодарих му за много доброто посрещане и устройване в неговия апартамент през тези дни. За спокойствието и разбирането!

Благодарих му за всичко!

Хванах трамвая №6 и пак в центъра. Автобусът TXL за летище Тегел тръгваше от Александер плац в 1,00 часа на 26 май. Исках да видя нощния живот на централен Берлин, за което имах доста време. Влязох в едно заведение, после в друго, после в трето, пих по нещо, видях младите хора как живеят, видях тяхната нагласа и желание за разпускане, е някои разпускаха вповече. Но така е навсякъде!

 

26 май- неделя

Поразходих се още малко за последно в тази хубава майска вечер по Александер плац, около телевизионната кула, стана 1,00 часа и хванах автобус TXL за летището.

Довиждане Берлин!

Пристигнах на летището, настаних се в залата на един от терминалите, от който щях да летя на сутринта и зачаках. Но не беше за дълго! След около 20-сет минути към мен се прикрепи една гъркиня от Лариса, която работи в Хановер, в гръцки ресторант и си отива в отпуска да се види с близките и да занесе подаръци за внуците си. Разговора все някак си вървеше, вървеше и нощта. Тя обаче много пушеше и често излизаше навън да пуши и аз играех ролята на охрана на багажа ѝ. Но към 5,00 часа две служителки –германки (пиша това защото нощните служители бяха турци) с пристигането си се развикаха, на кого е този багаж, колко време ще пуши и т.н. и т.н.

В това време по говорителя съобщаваха пътниците за Солун да се приготвят за заминаване и гъркинята влезе в гейта. В този момент извикаха и пътниците за Краков, а аз имам полет за Бургас, с прикачване в Краков. Като влязох вътре за проверка на документи, пак се засякохме с гъркинята и там се сбогувахме.

Полета до Краков беше много кратък, както от Бургас до София. Изненада ме новото и модерно летище там, бързото обслужване, многото самолети и многото работа на летищните служби.

Излетяхме от Краков за Бургас. В самолета се запознах с един поляк, кардиолог, който отиваше на почивка в Слънчев бряг. Разговаряхме за сърдечните ми проблеми и той ми даде някои насоки за ежедневни терапии.

Кацнахме в Бургас, на смяна бяха същите служители, които ни проверяваха на заминаване. На смяна беше и Юлия Бушкова от Авиобилети, която ми осигури билета до Берлин. Поздравих я, отново ѝ благодарих, и ѝ поръчах да ми търси билет Бургас-Москва и обратно в края на сезона.

Излязох навън и ме лъхна морския бриз, е това беше прекрасно!

Благополучно се прибрах в Бургас, жив и здрав!

Стефан Апостолов
22 юни 2019 г.
Бургас