Български генезис

Дата: 
събота, 30 December, 2017
Категория: 

Първата болка я прониза рано привечер. Поблагодари на съдбата, макар че не заслужаваше благодарност мръсната кучка, щото й натресе това – за Бога не смееше да мисли, не и преди онова, което й предстоеше да извърши – поблагодари на съдбата за единствената милост, дето тая скръндза й бе отпуснала: че раждането се случи през зимата. Ако беше лято, в този час щеше да е светло като ден и навън щяха да се мотаят хора. Сега имаше две педи сняг и всички бяха затворени в къщите си. Отвън долиташе само воят на януарския вятър и от време на време шумът от двигателя на някой автобус, минаващ през градчето на път към границата. Никой нищо нямаше да види и чуе. Тя щеше да се погрижи за това.

Болките изплуваха от хаоса и започнаха да придобиват някаква ритмичност. Знаеше, че ще издържи и няма да извика. Беше родила и трите си деца, без да гъкне, и то не защото не усещаше разпъването и разкъсването на утробата си, а защото се бе научила да спотаява всичко в себе си: и болката, и радостта. Спомни си как я хвалеха акушерките, когато мълчеше като сфинкс сред писъците в родилната зала и само избликналите сълзи и гримасите издаваха страданието й.

Сълзи имаше и сега, но не от физическата болка. Молеше се пъпната връв да е усукана около главичката на бебето, както беше преди 19 години с дъщеря й. Тогава просто я клъцнаха отдолу с хирургическите ножици и спасиха детето да не се удуши в примката на онова, което бе поддържало живота му цели 9 месеца. Сега нямаше акушерка, нито лекар. Ако пъпната връв беше усукана около главичката, всичко щеше да се реши от само себе си. Представи си дъщеря си като бебе и сега: с дълги руси коси на самодива, очи на гладно вълче (за какво гладуваше?!) и безкрайни стройни крака, подаващи се изпод късата униформа на сервитьорка в мотела край границата. Все още вълче, но я чакаше същата участ на кучка в ръцете на някой мъж или мъже. Участ като нейната. Добре, че другите две деца бяха момчета.

Баща им напусна семейството, когато най-малкото дете беше само на година и половина. Бащата на бебето, което щеше да се роди след броени часове, я изостави веднага щом разбра, че е бременна. Беше загубила работата си преди 6 месеца. Момчетата – едното на 12, другото на 15 години – още ходеха на училище и всички разчитаха на парите, които изкарваше дъщеря й в мотела. А те никога не стигаха.

Внезапно нещо се скъса в нея и цялата вода на света се изля между краката й. Водите бяха бистри, значи детето не бе престояло в утробата й повече от необходимото. Раждаше се тъкмо навреме. Оставаше и всичко да му е наред. Но беше ли възможно всичко да му е наред, след като от началото на петия месец до тази вечер тя жестоко бе пристягала корема си, за да не й личи и никой нищо не разбра, включително и собствените й деца. В момента те безметежно спяха на горния етаж и не подозираха, че долу, в мазето, под мъждивата светлина на зацапана електрическа крушка, със запален мангал, чиято хилава топлинка едва размразяваше скрежта по вечно обвитите във влага стени, легнала върху стария изтърбушен диван, майка им раждаше братче или сестриче, което те никога нямаше да видят.

Болките вече бяха на минута. Предстоеше най-трудното, а след него – още по-трудно. Не трябваше да се отпуска. Усети първия напън и за малко да изкрещи. Успя да се овладее, разтвори крака, обгърна коленете си с ръце и напъна с все сила. Засега нищо.

При втория напън главичката заседна на изхода от утробата й и го разпъна докрай. Захапа коляното си и сподави най-пронизителния писък, зараждал се някога в дробовете й. Въпреки слабото осветление различаваше косите на детето – малко по-светли от собственото й окосмяване (беше забравила да се обръсне, пък и какво значение имаше!) Сигурно щеше да е русо като дъщеря й.

При третия – напрегна мускулите на корема и бедрата си до краен предел и главичката излезе. “Боже, помогни ми!” – прошепна тя за първи път тази вечер, хвана главичката с две ръце и измъкна телцето навън. Едва успя да забележи, че гърчещото се хлъзгаво същество е момче, прегърна го здраво и го уви в ямурлука си, за да заглуши първите му викове, след което преряза пъпната връв с предварително приготвената ножица. Детето заплака и тя не толкова чу, колкото усети виковете чу – те като че ли се удряха в меката подплата на ямурлука и рикошираха в гърдите й: сякаш бебето не бе родено и плачеше отвътре, от дълбините на самата й утроба. Тя машинално го залюля, както беше правила хиляди пъти с другите си три деца. Момченцето млъкна. Лесно се усмиряваше. Щеше да е кротичко. Тя се сепна. Щеше... да е кротичко...

Мазето се завъртя пред очите й и очертанията му някак странно се размазаха. Пак ли плачеше? Изпита неудържимо желание да стори онова, което се бе зарекла да не прави в никакъв случай: да разгледа детето. Засега то беше парче месо, малко мъжко животинче без лице, още непровинило се пред никоя жена с изключение на майка си... Щеше да е много по-лесно, ако не го познава. Щеше да е като ненужен болен орган, изхвърлен от тялото й в самозащита... Да, това беше самозащита... Тя защитаваше себе си и другите си три деца... от всичко... от целия свят, който щеше да се нахвърли отгоре им, ако разбере за съществуването на бебето... а него спасяваше от глада и мизерията, които го очакваха, от омразата на кучетата и съседите, от думата “копеле”, която щеше да го съпътства през целия му живот...

Сякаш против волята си, движена от неведома сила, тя разгърна отпред ямурлука. Детето спеше доверчиво на гърдите й. Мърдаше с устнички и кривеше лице като всяко новородено, но на нея й се струваше, че това са знаци, които трябва да разгадае, за да разбере как да постъпи. Приличаше на нея и на 19-годишната си голяма красива сестра, която не го познаваше, която обичаше деца и щеше да се радва на малкия изтърсак, ала щеше да се срамува от майка си и да търпи ежедневни обиди и унижения. А момчетата... съучениците им нямаше да ги оставят на мира, подклаждани от родителите си, които нямаха кой знае какъв избор от развлечения в малкото погранично градче... и братята му в крайна сметка щяха истински да го намразят. Внезапно я заля вълна от жалост към това току-що родено същество, необичано и нежелано от никого... Окъпа със сълзи меката му, покрита със светъл мъх главичка, целуна го за пръв и последен път по още влажното му от утробата й личице, прегърна го тъй горещо и силно, както не бе прегръщала никое от децата си...

След това затегна прегръдката.

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.
  • Имейл адресите ще се завоалират в кода на страницата, за да се намали шанса да бъдат експлоатирани от спамерите.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
CAPTCHA
Този въпрос е за тестване дали или не сте човек и да предпази от автоматизирани спам.

Издателство "Либра Скорп" не носи отговорност за съдържанието на коментарите. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.

Условия за ползване на коментарите