Апокалипсисът е в нас

Ще започна някъде отзад-напред: към края на 2020 г. в бр. 5 на великотърновския в. „Литературен бюлетин“ излезе един от разказите в тази книга – „Китайско злато“, заедно със „Слово за Васил Попов“ от Светла Андреева, посветено на 90-годишнината от рождението и 40 години от смъртта на големия писател. През същата напрегната Ковид-година в 9-а книга на алманах „Любослов“ на Лигата на българските писатели в САЩ и по света се появи и разказът „Лисичета“ (награден от СУБ на националния конкурс „Атанас Липчев“ – Варна, 2018). Разказът „Златна сватба“ излезе във февруарския брой на ел. списание „Литературен свят“. Вероятно има и други. Ще припомня едно нейно интервю пред БТА – В. Търново, от самия край на тази коварна 2020-а пред Марина Петрова: „Красивият български език е най-добрият индикатор за добрата книга в океана от съвременни издания“, където между разсъжденията си за книгите, четенето, издаването и ролята на критиката тя казва за новата си книга: „Живеем в абсурдно време, когато ненормалното се счита за нормално, и обратно, но в тези текстове става дума за апокалипсис не във физическия смисъл на думата, а в смисъла на апокалипсиса в човешката душа“. Това – в отговор думите на Марина Петрова: „В своя най-нов сборник с разкази, озаглавен „Краят на апокалипсиса“ , което само по себе си означава краят на края, писателката е включила 12 сюжета, родени от реалния живот през последните две години и от новините по телевизиите“.

Преди да видим тези 12 белетристики, ще спомена само, че през годините се сещам за няколко свои презентации върху предишни книги на Светла – романите „Козите на Джим“ (2007), „Хляб за грешници“ (2013), „Автобус за рая“ (разкази, 2016) и романът „Добри, красиви, зли“ (2017). Освен споменатите, тя е автор и на сборниците с разкази „Телевизор и канарче“ (1984) и „От дявола родени“ (2000). За книгите й освен мои се появиха критически текстове от Миролюб Влахов, Георги Н. Николов, д-р Радка Пенчева и др. С дебютната си книга от средата на 80-те Светла Андреева заслужено се нареди сред обещаващата фаланга от автори, които по това време пишеха т. нар. психологическа проза, а с втората, която беше роман, доказа, въпреки разликата във времето между двете издания, че изминалите години и търпение са си казали думата (да добавим, че както подобава на добър автор, тя е и много взискателен читател). С „Козите на Джим“ продължи да работи върху проблемите на съвремието, което, да признаем, през годините на Прехода беше повече от „интересно“ за пишещите. В следващите си книги продължи тенденцията си към обобщение, явни са постиженията на авторката в стилово и композиционно отношение. Прозата й залага на традиционния третоличен разказ, със споменни ретроспекции и вникване в психологията на героите, правдиво изграден диалог и запомнящи се характерни детайли на описанията.

В споменатото изказване пред БТА писателката казва още: „Човекът е податлив на седемте смъртни гряха, не е случайно, че той е предупреден за тях. В момента сме свидетели на изобилие от случаи на алчност, лакомия, омраза, егоизъм. Всеки един от тези разкази разказва как краят на апокалипсиса ще дойде след смирението и осъзнаването, че трябва да спрем да бъдем такива, в каквито сме се превърнали заради страстите, слабостите, страховете си и внушенията. Когато отново открием любовта и красотата, ще дойде краят на този апокалипсис, който определяме и като настоящо битие“.

За книгата вече писаха Миролюб Влахов като редактор и автор на предговора „Есента винаги идва неусетно“ и д-р Радка Пенчева в ел. списание LiterNet – текст със заглавие „Светла Андреева за края на Апокалипсиса“. Подходите им към текста бяха традиционни – съдържателен анализ и анализ по теми и герои. Така че преразказът, смятам, тук е излишен. Важен е творческият път на автора, литературният контекст – български и чужд, в който се полагат творбите му, и не на последно място опитът – житейски и литературен, особено за белетриста. И тази нейна книга продължава тенденцията да разказва съвремието предимно през очите на малкия човек и да извежда на преден план проблеми и тенденции, които на доста биха се сторили маловажни или незначителни, извлечени от новините и потънали в небитието след това. Често тя посяга и към българското село, но основно развива теми и идеи, образи, които познава отлично и ни ги предава проникновено. Тя не си е поставила някакви непостижимо високи цели пред уморения от историята (и историите) съвременен човек; не ни кара дори да се борим, да се бунтуваме против неправдите на системата и живота. Опитва се единствено да ни представи застиналата картина от един провинциален живот, който вече сме живели и е същият, но не съвсем. Да ни покаже колко сме толерантни и търпеливи, скромни, мили и отрудени, но и пълни с грешки, глупави понякога. Живи все още хора, в чиито очи понякога грее надеждата и които могат да плачат – от радост, а не само от мъка.

Избирам все пак един произволен разказ – този, дал заглавието на сборника, който е и финален в книгата. Сюжетирането тук е кинематографично: сцена първа – всевиждащото око на разказвача/режисьорът/операторът представя картина от провинциално градче, където сред пепеляво сив, порутен и безутешен свят бродят кучета, предвождани от сив козел. Появява се колоездач и глутницата го напада. Той се брани. От руините на бившия промкомбинат изскачат двама клошари, които спасяват колоездача. Звънят на телефон 112, но напразно. Сцена втора – на входа на „Спешна помощ“ в регионалната болница карат пациентка – стара жена циганка. В това време отнякъде се появява тумба цигани, които нападат лекарския екип. Медиците звънят на 112, но отново никой не отговаря. Сцена трета – на площада в същия град има протест срещу правителството, а пред протестиращите са се строили полицаите. Появяват се и подозрителни граждани, а полицаите използат лютив спрей, който обаче се обръща срещу тях. Полицията е с вързани ръце – няма пари. Сцена четвърта – недалеч оттам край сградата на луксозния градски хотел от автобуса слизат китайски (или корейски, или японски) туристи. Изведнъж един от тях залавя в момент на кражба някаква мургавелка. И отново звънят на полицията... Сцена пета – Сара Мандева дреме пред телевизора, после излиза на терасата; вече е на възраст и е в криза, иска да пътува нанякъде, да смени пейзажа. Заминава за една градче с минерални извори в Подбалкана. Сцена шеста – Сара е в градчето, плицика се в хотела, излиза на разходка, иска й се да й случи нещо интересно, по възможност приятно. „Нали това бе мотото на пътуването й през този уикенд! Нали искаше да избяга от апокалипсиса, който съзираше навсякъде?“ Сцена седма – сутринта Сара се разхожда из града, търси кафене, но попада на бедна продавачка на сергия, около която сноват три кучета; Сара също има куче, затова отива и купува кремвирши за кучетата и сладкиш за продавачката. Жената й разказва притча, която завършва с думите: „Крадем от този хляб, който Господ е нарочил за тях [животните]...“ Сара купува още храна и събира и други кучета, после кучетата изчезват. Сцена осма, последна – нещо се случило. Градът явно е градчето от първа сцена, но сега като с магическа пръчка сцената се сменя – от декора се надига падналия колоездач, изтупва праха и продължава да върти педалите; от отделението „Спешна помощ“ мургавелката е изведена от екипа и посрещната от старец и момиче, които я откарват с кола; на площада полицаите допиват минералните си води, качват се по колите и си тръгват, като остават тук-там редки протестиращи; китайците пред хотела щастливо си бъбрят на непонятен език и цъкат по телефоните си. В кафенето седи Сара и продължава да тъгува и да очаква да й се случи нещо хубаво. „Ама какво хубаво може да ти случи в едно кафене?“, завършва разказът (и книгата). Избрах този разказ, защото е по-различен от другите. Тук не важен е сюжетът. Защото останалите разкази са класически прози с точни описания, психологически плътно изградени образи и сюжетирани също толкова добре. Тук кинематографичното представяне на няколко епизода, разбира се с вътрешна връзка, е белязано от един разлом – един град по време на и след Апокалипсиса. И за да бъдем верни на рационализма и художествена правда, апокалипсис няма; той е само в нашето съзнание, той е вътре в нас. В реалистичната проза на Светла Андреева апокалипсисът е метафора не за „свършека на света“, а „откровение“ и „разкриване“ на всичко онова, които свещените текстове наричат „седемте смъртни гряха“. Писателката не дава готови отговори кога и как ще настъпи края на апокалипсиса на днешното ни битие и хаосът в душите ни, но будният читател навярно ще намери своя отговор.

И две думи за един друг разказ – „Библиотеката“, посветен „на всички библиотекари, тези жреци в храма на книгата“. Както и в останалите разкази, и тук героят – счетоводителят Евтим Митев, е изправен пред избор, след едно случайно посещение на събитие в Храма на книгата. Досещате се, един сухар, занимаващ се математика и таблици, започва да чете. Променя се. Хубав разказ. Всъщност не заради това, че деликатно и може би с лека ирония вътре в тъканта му сме се намъкнали ние, няколко търновски литератори – счетоводителят заема от библиотеката и започва да чете Гийом Мюсо, Пол Остър, но и книгите на Миролюб Влахов, Ружа Велчева, Владимир Шумелов и Снежана Иванова. Добра компания. В края на разказа, докато вечеря, чака с нетърпение времето да се заеме с „Майстора и Маргарита“...

И ние очакваме с нетърпение следващата проза на Светла Андреева, а на „Краят на Апокалипсиса“ – успешен път към читателите.

--------------
Светла Андреева. Краят на Апокалипсиса. Изд. „Фабер“, В. Търново, 2020.
--------------