|
|
||||||
|
|
||||||
|
гр. Бургас, ул. “Св. Патриарх Евтимий” 122, тел.
056/536-490 |
||||||
ЛИТЕРАТУРЕН УЪРКШОП
Пет
години литературен уъркшоп (WorkShop),
Бургас
Предлагаме
на вниманието ви творби на участници в WorkShop-2008
(авторите са по азбучен ред):
·
Александрина
ГЕОРГИЕВА, 17 г.
ПМГ “Акад. Никола Обрешков”, Бургас
·
Анамария КОЕВА, 15 г.
ПМГ “Акад. Никола Обрешков”, Бургас
·
Анита ЖЕЛЕВА, 18 г.
ПГАЕ “Гео Милев”, Бургас
·
Иво ТЕМЕЛКОВ, 18 г.
ГПНЕ “Гьоте”, Бургас
·
Ирина ТОДОРОВА, 18 г.
СОУ “Константин Преславски” – Бургас
·
Мария ЗАГОРЧЕВА, 18 г.
ПМГ “Акад. Никола Обрешков”, Бургас
·
Мартин КОЛЕВ, 18 г.
ГРЕ “Г. С. Раковски”, Бургас
·
Нели ЖЕЧЕВА, 17 г.
ГПНЕ “Гьоте”, Бургас
·
Никола ПОПОВ, 15 г.
ГПАЕ “Гео Милев”, Бургас
·
Станислав КАЦАРСКИ, 17
г.
Търговска гимназия, Бургас
·
и… един текст от трима
автори:
Александрина ГЕОРГИЕВА, Иво ТЕМЕЛКОВ
и Мартин КОЛЕВ
Издателство
“Либра Скорп” благодари на Дом-музей “Петя Дубарова”, Бургас, за
предоставените материали.
М27
Александрина ГЕОРГИЕВА, 17 г.
ПМГ “Акад. Никола Обрешков”,
Бургас
ДЪЖД ЗА ДОБРЕ ДОШЛА
Сиво-бяло, лятно и мокро.
Най-любимото ми настроение, когато пътувам, макар че пътуването винаги е
красиво, независимо дали с кола, влак или междуградски автобус. В конкретния
случай е последното. Прекарах 3 часа, слушайки Бийтълс
и зяпайки през прозореца. Приказвах си с Джон Ленън,
разпитвах разплесканите на стъклото дъждовни капки за пътя им от онова високото
горе дотук и дремех.
И едва когато слязох в Бургас,
осъзнах колко жив и искрен е дъждовният град. Автогарата е задръстена от хора,
повечето бързат да се скрият от мокрото, а на мен ми доставя удоволствие да
вдишвам колко откровено мръсна е била и как сега е измита до невинност. Все още
усещам мирис на забързаност, непукизъм
и бензин, който по-късно ще натежи и изгони сиво-бялото дъждовно настроение, но
какво пък, тогава и мен няма да ме има тук. А хлапетата, които седят на пейките
и гледат жадно тръгващите автобуси, ще останат, радвайки се на откъслеците жив,
истински, уморен Път, който им носят откачалки като
мен.
Въздъхвам. Наум вдигам стария тост
на Джек Лондон за здравето на пътника и им пожелавам щом тръгнат, винаги да има
къде да се връщат.
МАЛКА ГОТИК ИСТОРИЯ
Вили се протегна и изрита черните сатенени
чаршафи. Когато заспиваше, не бе дръпнала балдахина над леглото и сега
слънцето, макар и замъглено от черните стъкла, удряше право в лицето й. Тя се
протегна още веднъж, стана и се запъти
към банята. След десетина минути излезе оттам чисто гола, капеща вода по пода,
а дългите й черни коси се спускаха до под кръста и рязко контрастираха на
бледата кожа. Минавайки край огледалото, тя метна към него една кокетна усмивка
и остана доволна – десетте години изгнание не бяха помрачили нито красотата,
нито способността й за флирт.
Отиде до кабинета си, все още гола,
седна пред компютъра. Там вече я чакаше съобщение в чат програмата. Мъж, с ник Джонатан Харкър,
й бе писал: “Как си, моя скъпа? Сигурно в момента спиш, но когато се събудиш,
искам да знаеш, че вече пътувам към теб! Твой верен Джонатан”.
Вили се усмихна. Хлапето беше доста
клъвнало по нея. От много време се подвизаваше с ника
Вилхелмина из мрежата и редовно попадаше на заблудени
готик фенове на Дракула, но рядко някой бе толкова настъпателен. Явно за… “Джонатан” вампирските фантазии бяха доста обсебващи. И,
чудесно… Ще получи добър урок.
Тя стана от компютъра, оправи
леглото си, грижливо изглаждайки всяка гънка по тънката материя и отвори
гардероба. Извади отвътре две неща – една черна рокля, тясна, с дълбоко деколте
и нежно спускаща се набрана пола, и една лека нощничка
– прозрачна, феерична, червена с черни дантели по презрамките. Огледа ги
преценяващо и раздра тънката дрешка. Щом хлапето иска да е готик,
нека е готик. И вампирски-развратно. По лицето й се
плъзна усмивка и тя бавно слезе към кухнята.
Падаше нощ и Вили стоеше облакътена
на прозореца. Бе облечена в черната рокля, която беше изтупала и изгладила
грижливо по-рано през деня, масата в приемната й зала беше отрупана с
най-изискани ястия и питиета, върху нея горяха две дебели восъчни свещи и тя
очакваше госта си.
СКРАБЪЛЪТ
– Ама никога не съм играла скрабъл!
– Много важно, ще те научим! –
извиси се един самодоволен глас.
– Ама не искам да се уча!
– Е, защо?
– Абе вие луди ли сте? – кипна момичето.
– На море сме, вечер е, топло е, ще ми играете скрабъл!
– Права е, бе, един белот можем да
ударим!
– Абе стига глупости! – тя вече се
нервираше. – На плажа не се играят тъпи игри, на плажа хората се къпят, бият,
играят на мафия и свирят на китари!
– Епа ние
ще се бием, бе! Ма на скрабъл – успокои я един от
другите.
– Абе! – и тя блокира, не й стигаха
думите от възмущение и смях. В същия момент откъм моста се зададе младеж,
безметежно стъпващ като на пружини и носещ китара на гърба си.
– Румба, спасявай ме! – изпищя
момичето и хукна към него. – Искат да ме накарат да играя скрабъл!
Румен се засмя и, стигайки при
другите, им се скара:
– Как ще карате Анито
да играе скрабъл! Ми тя има страх от букви!
Всички се разкикотиха, а Анито гледаше лошо.
– Няма, пиле, няма – успокои я китаристчето. – Сега ще им запуша устите.
Седна, извади китарата от калъфа и
след общия стон “Неее, не пак!”, се разнесоха звуците
на Strange Kind Of Woman. Всички, освен Анито, гледаха намусено, но когато Румен с умолителен поглед
засвири Let It Be, се разсмяха, седнаха до него и запяха заедно.
На другия ден скрабълът,
полузатрупан от пясък, лежеше забравен на плажа.
Анамария КОЕВА, 15 г.
ПМГ “Акад. Никола Обрешков”, Бургас
КУТИЯТА
На дядо Наско
Случи се по време на есенното
почистване вкъщи. Този път се паднах да тършувам из тавана. На странен кашон с
два килограма прах по него едва си пролича надписът: “Вещи на дядо”. Отворих
го. Странно защо вътре имаше вещи с инициалите на моя дядо – той беше починал,
когато бях на две години.
И почеркът не беше на някого от
семейството. На кого тогава?
В кашона намерих два стари свещника,
тефтер, пушка и една малка, странна кутийка. Отваряше се в горната част,
доколкото видях. Помъчих я малко, но капачето не се вдигна и аз я оставих. Ала
веднага, щом докосна земята, от нея излезе странен звук. Взех я отново в ръце и
всичко замлъкна.
Разгледах я отново. Чак тогава
забелязах, че се казва Виктор и че има дупчици отвън. Отново се опитах да я
отворя, но без успех. И тя пак засвири, а аз се изнервих и изкрещях:
– Моля те, спри да дрънчиш и се
отвори!
И стана чудо: странното нещо само
отмести капака си. Беше видимо празно, но изведнъж се стоплих и като че ли
въздухът ме прегърна. Почувствах аромата от тютюна на дядо и заспах…
***
Дори в твоето съзнание
пропълзява плахо
мравката
на Любопитството.
Ще я настъпиш ли?
ДЕН
Сянката отново
настъпи слънцето.
***
Небето огладня.
Луната ме гледа
с половин око.
ВЛЮБЕН ВЪПРОС
Как успяваш така нежно
да събереш всички противоположности?
***
Светлина между миглите,
будят ме
мислите ти.
***
Облече ризата
наопаки,
обу
разлепените маратонки
и с дръзка походка
влезе в съня ми.
НЕРЕШИТЕЛНОСТ
Много мнения
за едно и също.
Слагат ме на везна,
но натежава чуждото.
А как ми се иска
да е обратното!
ИСТОРИЯ С МНОГО ВЛЮБЕН
И ГЛУПАВ ГЛАВЕН ГЕРОЙ
– Здравей, Мелани,
как си, миличка? Днес стават три години, откакто сме заедно! Нося ти подарък,
скъпа! Дано ти хареса!
– Аха, да, мерси, миличко. Ей сега
ще го отворя.
Моята Мелани
отиде до спалнята, а аз се отпуснах, зашеметен от любов върху креслото. Същия
ден бях прекъснал двумесечната си връзка с любовницата ми, защото осъзнах, че Мелани е моето момиче и аз не искам нищо друго… Дори мисля
тази вечер да й предложа брак. Много ще е романтично – точно на третата година,
откакто сме заедно. А Ася – тя беше просто за разпускане. Днес я закарах до тях
с колата и й обясних всичко най-деликатно.
А, ето я и моята любима. По-красива
е от всякога. Казва, че подаръкът й харесал. Прегръщам я, целувам я, но тя се
дърпа и отива до масата. Явно иска да свърши с приготвянето на вечерята
по-бързо, за да се отпуснем и да се насладим на вечерта.Толкова е внимателна с
мен!
Ето, масата е готова. Мелани отива да налее шампанското. Искам да й помогна, но
щяла да се справи сама. Обича ме толкова много! Сто процента ще каже “да”!
Слага нещо в шампанското. Сигурно му
придава специален вкус. Но защо само в едната чаша? Това няма значение –
всичко, което в момента има значение е, че я обичам до полуда.
Готово! Вече хващаме чашите, увиваме
си ръцете влюбено. Поисках да й отстъпя тази със специалното хапче вътре, но тя
отказва. Каква всеотдайност само! Ето, отпивам, отивам да включа DVD-то с романтичния филм, който бях взел, но ми се завива
свят. Сигурно ниско кръвно… Хм… Това ли беше диска? Сядаме, прегръщам я, но ми
се приспива. Сигурно съм пиян от любов… Сега малко ще поспя, а после ще ви
разкажа какво стана по-нататък.
Анита ЖЕЛЕВА, 18 г.
ПГАЕ “Гео Милев”, Бургас
ПЕТЪРЧО
Нямаше и следа от снощния дъжд.
Единствено любимата червена шапка с козирка на Петърчо
още беше влажна и спокойно си се сушеше на прозореца в хотела. Той се събуди
преди майка си и баща си, които бяха
капнали от пътуването и нямаше ни най- малко намерение да ги остави още дълго
да се наслаждават на въображаемите си светове. “Мамо, мамо, гладен съм.” –
изхленчи осемгодишното хлапе като задърпа протегнатата й ръка, която още малко
и щеше да разлее водата на нощното й шкафче. Тя само промърмори нещо и се
обърна на другата страна. “Тате, тате, тате деее…” –
увеличи децибелите Петърчо. Никакъв резултат. След
десетминутно бръмчене с чисто новия си лъскав, макар и една шепа мотор, той все
още не успяваше. Когато обаче отново зарева към майка си и започна да тегли
усуканите в краката й чаршафи, уморената жена ядосано се обърна, като този път
разливането на водата се оказа доста успешно. Сега поне не само шапката беше
мокра.
Петърчо беше едно от онези
свръхинтелигентни до лудост деца или с други думи вундеркиндчета,
за които 6.00 в края на първи клас не бе нещо особено забележително. При все,
че учеше в, според думите на майка си, “страшно престижното” училище в бяла
Слатина, което между другото беше и единственото. И тъкмо поради тази причина
те решиха да го вземат със себе си на море за награда.
След като си поигра известно време с
хартията от втората си баничка със спанак, правейки
всевъзможни намачкани фигурки и помрънка за мократа си шапка, която не можеше
да сложи, Петърчо се заовърта
покрай родителите си, които се бяха отдали на плажни приготовления. Когато
най-сетне торбите със сандвичи и праскови, хавлиите, плажните масла 30 фактор и
чадъра бяха готови, а разбира се да не забравим кофичките и зеленото гребло,
семейството най-сетне се завлачи към плажа.А колко
време са си търсели място и са се нагласяли за първата си баня не е ясно, но
още с края на великото настаняване половината плаж се бе обърнал към Петърчо, който даваше доста гръмогласен за годините си
израз на всяко свое желание: “Искам във водата, тате, хайдее
във водатаа…”, “Не, не ми се седи повече, искам
сладолед!”, “Мамо, я виж оная дебелата как й е отвързан банския, хи-хи!”.
Когато най-сетне се кротна за малко, той се залови да измайстори замък за
голямо удовлетворение на всички туристи и плажуващи,
понеже това му занимание отне близо два мълчаливи часа, преди заветното “Юпиий, стана адското!”. “Много готино,
нали, мамо?”, не спираше да повтаря момченцето, като току притичваше да му се кефи. В този същия момент две 17-18-годишни момичета,
вероятно местни, поради тена и морското си поведение, се разхождаха по брега и
се смееха. В началото Петърчо ни най- малко не се
впечатли от присъствието на какичките, докато
по-тъмнокосата, с черно- розов бански, не нацели
тъкмо замъка на Петърчо, улисана в разговора с
приятелката си. Настъпването на кулата на малкото момче беше напълно достатъчно
за неговия детски ужас: “Какоо, виж какво направи...мамоо, кажи й..” – разписка се Петърчо
като хвърли шепа мокър кален пясък върху корема на тийнейджърката,
тъй като не получи реакция от майка си. Небрежното извинение и подминаването й
докараха втора шепа, този път в гърба. И по-голяма. Петърчо
не възнамеряваше да я пусне просто така.
– А бе, дребен, ей ся ще дойда и ща
запукам! – озъби се от своя страна момичето, полуобърната,
с гръб към морето.
– Развали ми замъкаа…
най-го…готината странаааа…
– не спираше да пищи Петърчо. – Ти си гадна!
Девойката за секунда не можеше да
вземе решение и му се пулеше глупаво насреща.
– Виж, малък, sorry
че ти смачках двореца. Без да искам – просто не й се занимаваше.
– Много си тъпаа,
патка такава!! – продължаваше да нарежда хлапето.
– Ей ся си го изпроси! – вбеси се
тъмнокосата и се затича към Петърчо.
– Ай, остави го. – обади се другата.
– Ще види туй отвореното. – наежи се
още повече обидената тийнейджърка. Вече си беше
приготвила ръката за шамар. Крачка. Две. Три. Обида и ... Пльос.
Изгуби се някъде. А Петърчо се хилеше ли хилеше.
– Замъците си имат отбранителни
пропасти, ха-ха-ха!
Кална и бясна, тя се изправи и отиде
да се измие в морето. Беше вън от кожата си.
– Сега вече не знам, тежко му и
горко...
И точно когато излезе от водата и с
пълна сила се устреми към заливащото се от смях хлапе, тя спря… Усмихна се и
отметна косата си назад. Там стоеше той. Най-красивото момче на света или поне
в Бургас. И той й се усмихваше докато се приближаваше към нея и преди тя да
разбере какво се случва, младежът бръкна в джоба на шортите си, извади някакво
пакетче от там и с очарователно повдигане на лявата си вежда, попита:
– Дъвка?
– Петърчо,
Петърчо, ставай! Време е! Чуваш ли?
Той само примигна като продължаваше
да си мърмори нещо насън.
– Петърчо,
хайде, има 40 минути до автобуса. Ще го изпуснем! – настояваше майка му.
Малкият не искаше и да чуе. Той беше
изцяло завладян от съня си, в който строеше гигантски замъци, които мачкаха
лоши какички. И тъкмо когато дясното крило на двореца
му се бе повдигнало на една страна и аха да стъпче въображаемата девойка, се
намеси баща му:
– Ее, няма
време! Скачай горе! Прибираме се вкъщи. – изсумтя като го побутна малко.
След има-няма 25 минути бяха вече на
автогарата и чакаха. Петърчо току се прозяваше докато
едва ръбаше края на рогчето си. Ситни капчици дъжд
започнаха лекичко да почукват по козирката на червената му шапка и той реши да
я свали този път.
Не му се заминаваше. Едва беше
преполовил рогчето и техният автобус дойде.
– Мамо, няма ли да дойдат?
– Не знам, миличък, хайде, качвай
се.
– Но те обещаха.
Дъждът се усили. Петърчо
седна до прозореца, с баща си от вътрешната страна, който заспа почти веднага.
Местата им бяха други, но жената с билетите реши да не се разправя. Нямаше
много хора. Петърчо се взираше във всеки ъгъл на
гарата, макар че от стичащата се вода фигурите едва се различаваха. Бяха
забравили...
Потеглиха.
– Мамо, ето ги! – развилня се от
щастие Петърчо. Точно на завоя се виждаше тъмносин
чадър с две махащи ръце под него. Юлиян и тъмнокосата му махаха за сбогом.
Иво ТЕМЕЛКОВ, 18 г.
ГПНЕ “Гьоте”, Бургас
СЕСТРИ
Винаги съм си мислела, че е
изключително банално да спипаш любимия си в леглото с друга. Колко глупави бяха
всички сцени на рев и гняв, които властваха по екраните на кината… нали?
Една студена февруарска вечер. Дебел
слой бял сняг по колите. Едри парцали танцуват под уличните лампи.
Тракане на токчета. Първи етаж.
Трак-трак. Втори етаж. Ключ, щракване лампата в коридора. Силна музика и смях
от спалнята.
Отворих вратата и надникнах. На
хубавото ми легло с чудесните ми бели чаршафи се излежаваха голи Ана и Силвия.
Ана – сестра ми. Силвия – най-голямата ми любов. Изтръпнах. Топли и студени
вълни минаха през тялото ми. Стиснах юмрук.
Двете се целуваха, галеха страстно и
стенеха възбудени. Тихо, с бавна стъпка се насочих към уредбата и дръпнах
кабела от контакта.
Тишина. Тиктакането на часовник.
Двете ме погледнаха. Усмихнах се.
– Скъпа – казах аз – нали знаеш, че
не обичам силна музика по това време.
Ана се загърна бързо в чаршафите.
Силвия се надигна леко от леглото. Прекрасните й гърди бяха настръхнали,
въпреки че климатикът бучеше силно. Тя сложи лявата
си ръка на устата. Пръстенът, който й подарих за втората ни годишнина, бедна на
светлината на лампата. Тишина…
– Извинявай, мила – промълви тя –
аз…
– Сестро, какво правиш? – весело
прекъснах Силвия и скочих в леглото. Ана задавено изстена нещо.
– Какво каза? – сръчках я в ребрата.
– Добре съм.
– Не те питам как си, а какво
правиш?
– Аз…
– Правихме секс – студено се намеси
Силвия и стана от леглото. Хвърлих й злобен поглед. Тя се наведе, вдигна халата
и го хвърли към Ана.
– Облечи се, ще настинеш.
Присвих очи. “Загубвам контрол” –
помислих си. Скочих рязко и се нахвърлих към Силвия. Стиснах я силно за рамената.
Тя изтръпна от студените ми ръце. Обърнах я към себе си. Сините й очи ме
пронизаха в гърдите. Голяма буца заседна в гърлото ми. Исках да я ударя. Исках
да я напсувам. Исках да я убия. Исках да я прегърна. Исках да я целуна. Исках
да се разплача.
Въздъхнах.
– От колко време? – пуснах я и
рухнах в леглото. Ана беше станала, увита в чаршаф и се облегна на стената.
Запали цигара.
– Не се пуши в спалнята – тихо казах
аз, когато усетих аромата на тютюн.
Ана излезе с наведена глава от
стаята. Чувах я как плаче. Силвия седна до мен.
– От един-два месеца.
Няколко топли сълзи капнаха върху
изтръпналите ми от студ ръце. Станах. Погледнах я. Зашлевих й силен шамар.
Пляс! Гърдите й потрепнаха от удара. Силвия не каза нищо.
Погледнах към вратата на спалнята.
Образът на сестра ми изскочи в главата ми. Невинната Ана. Малката Ана. Крехката
Ана. Винаги до мен, винаги ме е подкрепяла. Тя ме защити пред родителите ни,
когато обявих каква съм. Тя ми помогна да се издигна в работата. Тя беше до
мен, когато хората ме унищожаваха. Тя беше направила много за мен. А аз? Аз бях
винаги там, където беше тя. Нейната сянка. Нейният ангел. Нейният тъмен рицар.
Кой я спаси от онзи урод? Кой й помогна, когато забременя? Кой я заведе в
болницата, когато се опита да се самоубие с хапчета? Кой? Няколко месеца… За
Бога! Как не съм разбрала? Сега, като се замисля, напоследък тя сякаш нямаше
нужда от мен. Нейната слабост като че ли изчезваше. Тя…
Изстрел!
Изтръпнах. Изскочих рязко от стаята.
Влязох в кухнята. Крехкото тяло на Ана лежеше безжизнено на земята. Топлата й
кръв се стичаше по студения теракот и напояваше белия
чаршаф. Пистолетът ми кротко блещукаше под светлината на лампата в ръката й.
Силвия влезе в стаята, изпищя и
припадна. Аз треперех като лист. Бях замръзнала. Студ… жесток студ беше сковал
тялото ми.
Зимният вятър бясно блъскаше клоните
на дървото в прозореца. Погледна вътре и ухилен изчезна на юг. А снегът кротко
се трупаше по перваза.
СКЪПО ДНЕВНИЧЕ…
Днес беше много вълнуващ ден! Първо,
излезе най-новият брой на “Млади сме”, в който пишеше, че да навършиш 50 не е
старост, а средна възраст, защото средно човек живее вече 100 години. Било
световно изследване. Това много ме развълнува и ми помогна да се почувствам
по-добре.
Защото тази сутрин се събудих в
ужасно настроение – все пак днес бе рожденият ми ден. Ставам на тридесет плюс
22. Сериозно се бях депресирала от факта, че съм много стара. Даже смятах напук
да седна пред блока и цял ден да плета. Но след като прочетох статията се
вдъхнових и реших, че ще направя парти с приятелките си. Първо им се обадих да
ги поканя – после поговорихме по женски за бръчките, за новия крем на “Нивея”, за готиния майстор, който
боядисва на Петкова хола и абсолютно се съгласихме, че тя изглежда ужасно с
тази червена коса.
После се захванах с купона. Синът на
братовчедката на леля наскоро е празнувал своя 14-ти рожден ден и взех набързо
от него няколко съвета. С жал прибрах плочите на Лили
в шкафа и помолих съседчето да ми запише на касета
новата, бучащата музика. той се засмя и каза “Добре”. Докато чаках да ми се
обади, завъртях едни сладки по стара бабина рецепта и опънах белите покривки от
сватбата на мама. Поизметох пода, пуснах си кюлотите за пране в “Перла”-та.
Докато се усетя съседчето звънна и ми остави
касетката. После с див кикот се скри обратно в апартамента си.
Стана осем и приятелките ми от блока
една по една се изсипаха, както казват младите, седнахме и почнахме да си
говорим. За да им покажа каква съм модерна, макар и на 30+22, пуснах касетката.
Един дебел мъжки глас произнесе тържествено: “Диджей Дабъл Ди представя…” и после не
го разбрах – май беше на английски. Често казано музиката ми се стори малко
еднообразна. Станка отбеляза, че напомня звуците, които се чуват от съседите,
дето сега правели ремонт.
Към десет, по младежки, се разотидохме.
Аз си измих ченето, легнах и ти пиша сега от леглото. Не знам, скъпа, но аз
усещам младостта в себе си! Няма начин да не ме харесат и да не се оженят за
мен! Ще се редят на опашка…
Хайде, лека нощ!
СРЕЩА С ДЯВОЛА-МЛАДШИ
Адът претърпяваше реконструкция.
Дяволът-старши беше умрял. Е, умрял е доста образно, но засега ще приемем, че
него просто повече няма да го има. Дяволът-младши беше наследил (пак образно)
трона (много образно) и беше решен да направи реформи. Като начало малките
дяволчета не трябваше да се разхождат голи по улиците, а носеха елегантни
костюми и куфарче, където вместо сгъваем тризъбец, носеха документи, договори, ГПК, Наказателен кодекс и всякакви други адски неща, които
причиняваха повече болка от убождане, но пък от друга страна, бяха по-хуманни.
Трябваше да се смени и декорът.
Старият червен цвят, огънят, пещите – всичко това беше толкова средновековна и демоде, че вече беше нетърпимо. На мястото на огромни
вулкани бяха издигнати високи небостъргачи; грешниците бяха пращани в офиси,
където търпяха адски мъки, смятайки ДДС-то и плоския
данък. Деветте кръга на Ада, както се наричаха новите магистрали, трябваше да
водят грешниците към офисите, а задръстванията се
увеличаваха, колкото повече се приближаваш към центъра. На всичкото отгоре само
дяволите караха коли, докато наказаните души трябваше да пътуват наблъскани в
стари автобуси-хармоники “Чавдар”.
Когато аз пристигнах в Ада, бях леко
изненадан. Вместо червената, потискаща, горяща атмосфера, заварих огромен, сив,
бетонен метрополис. Тикнаха ме да изчислявам данъци,
естествено. Но тъй като бях ловък и хитър адвокат, доста бързо се издигнах в
йерархията и скоро водех основните търговски сделки между Ада и Рая. Един ден
бяхме седнали на кафенце с Дявола-младши и си
говорехме по бизнес, докато зад нас думкаше хаос.
– Знаеш ли, чудя се – казах аз.
– Сподели – отвърна той. Ланецът му
леко потрепна от тежкия, басов глас.
– Още откакто дойдох тук, ми прави
впечатление, че всичко – от законодателството до бита – всичко страшно много ми
прилича на България.
– Иванов – каза ми Дявола-младши със
смях – ако има по-криво уредена държава, която да причинява повече адски мъки,
обади ми се и ще променим нещата!
Замислен отпих от бирата си. Не ми
пукаше за това, което каза Дяволът-младши. Просто изведнъж ми се сви сърцето,
защото си спомних, че малко по-късно днес трябва да мина през Общината – за
документи, разбира се.
Ирина ТОДОРОВА, 18 г.
СОУ “Константин Преславски” – Бургас
ИЗ ДНЕВНИКА НА ЕДИН
СТАР ЕРГЕН
Стойчо и аз трябваше да отидем на сватбата на В. Цял ден
обикаляхме по магазините, за да си търсим костюми и прочие за тържеството. Нищо
не си харесахме, а с всеки следващ магазин продавачките ставаха все
по-безочливи и нагли.
– Трябват ни костюми – неловко подхвърлях аз на
продавачката, а Стойчо само стоеше отстрани.
– Ще се жените ли, г-не? – питаше тя с уголемени от
любопитство очи.
– Не! – кресвах й аз и възмутени
излизахме от магазина.
Така си загубихме цял ден без нищо да намерим за себе си.
Обадих се на В. и му казах, че аз и Стойчо няма да ходим на сватбата му. Когато
В. ме попита: “Защо няма да отидем?” аз му обясних, че сме пипнали вирус и
затова. Не ми беше удобно да му съобщя, че ние със Стойчо сме най-големите загубеняци на света, които дори не могат да си намерят един
костюм, а какво остава за другото...
МОЯТА СРЕЩА С ДЯВОЛА
От цял месец приятелите ми дрънкаха да си направя
регистрация в някакъв сайт за запознанства, понеже
било много модерно и много шик. Викам им: “Хайде, моля ви, оставете ме на мира?
Не искам да се регистрирам в сайт за запознанства.”
Те – не, та не. И една вечер аз и една моя приятелка седнахме пред компютъра.
След 15 минути вече имах профил в най-популярния сайт
за запознанства.
– И сега какво? – казвам й.
– Ами ще чакаш, така се прави, най-вероятно до утре някой ще
те намери и ще започнете да си пишете.
– Ама не искам да си пиша с непознати – опнах се аз.
– Абе говориш така, ама после ще видиш колко е хубаво.
Оставих компютъра включен. На сутринта, когато станах видях,
че някой ми е писал. Този някой се казваше “черният дявол”. Призля ми. Отдавна
имах странното чувството, че ще се срещна с дявола, ама поне мислех, че няма да
е чак толкова скоро. Опитах се да не обръщам внимание на това, което тоя ми
пише, обаче той беше много настоятелен.
“Ей, там ли си? Къде се губиш? Искам да си уговоря среща с
теб.”
Зачудих се на моя късмет – дали е уместно да си уговоря
среща с дявола? Хвана ме страх, ами, ако иска да ме убие или накълца на
парченца?! Изключих компютъра и излязох навън, просто реших да се пошляя...
ИСТОРИЯТА НА ЕДНА
ФИЛИЙКА
Филийката стоеше в чинията върху кухненския плот. Беше точно
осем часа сутринта и тя имаше странното чувство, че животът й изтича.
– Боже, дали има по-лошо нещо от това да си филийка хляб –
мислеше си тя. – Остават ми още две-три минути живот, а аз дори не знам какво
да правя. О, толкова е нещастен животът ми, тъкмо си станал на филийка и
веднага се появява някой, и те изяжда. Тъкмо изричаше тези думи, когато видя,
че едно десетгодишно хлапе пресяга към нея и се готви всеки момент да я отхапе.
– Боже, колко е лош живота ми – продължаваше да си мисли
филийката, докато пред очите й се отваряше огромна бездна – а тъкмо си бях
измислила хоби.
Мария ЗАГОРЧЕВА, 18 г.
ПМГ “Акад. Никола Обрешков”, Бургас
АНА
Звъннн… и после чуруликането на някакво
птиче, което, макар да бях прекарала огромна част от детството си на село,
никога не бях чувала. Кое ли дребно и жълто човече, с дръпнати очичики си позволява да създава нови биологични видове и да
ги пуска безотговорно по къщите на хората? Сигурно не е много трудно да се
пресъздаде истински звук от птица, но ефекта на изкуствения е по-голям. И
по-евтин, вероятно.
Краят на мислите ми, които с единия
крак още обикаляха спокойно в сънищата, не беше краят на чуруликането, което
ставаше все по-силно. Или аз се събуждах все повече. А един досаден пилешки
звук да те измъкне от чисто човешко, но също толкова нереално, състояние, те
води до неумолимо желание да строшиш издаващия чуруликането звънец. След
секунда на осъзнаване и успешен опит да си отворя някак очите, дотичах до
вратата и отключих заядливата брава. Зад масивната ми дървена врата, която в
качеството си на художничка лично бях боядисала, стоеше суха и прегърбена
бабичка, съседката от горния етаж. Всъщност тя почти не живееше тук и напълно я
оправдавах- внучката й Ана не беше лесен за съжителство човек. Дори като
съседка.
Младо, височко и добре оформено
момиче, сигурно малко след двайсетте, с добра работа и потенциал за кариерно
развитие. Познавах я бегло, едва преди няколко дни се нанесе в апартамента над
моя, но от засечките в асансьора и досадните ми, чисто съседски въпроси,
разбрах, че не е омъжена. И ето сега - бабата на Ана, мила, но много бъбрива
жена, ме канеше у тях да си побъбрим. Чисто по съседски. Все още по нощница,
помолих я да влезе. И естествено разговорът се простря в широките граници на
съседското, говорехме за съседката на съседското дете, за неговите съседи, за
апартамента в дясно от съседите на братовчедка й, и за съседите на съседите й.
Само в половин час успя да ми опише що за хора са всички съседи в града.
– Защо се преместихте тук? – попитах
колкото от любопитство, толкова и в опит да осмисля поне малко словоизлиянията
й. А те почти секнаха. Каза само, че Ана живеела с родителите, но дошла да учи
в Пловдив и промяната я травмирала. И изведнъж милата
съседка се сети, че трябва да си тръгва, а довечера щяла да си пътува към село.
Мъчно й било да остави Ана сама. Какво толкова, помислих си, просто сменя
къщата… Но се съгласих да отида за обяд у тях.
Взех си душ, пуснах пералня,
изгладих вчерашното пране, и часовникът почти наближи един часа. Качих се на
горния етаж, поглеждайки заплашително звънеца. Тяхното чуруликащо устройство
беше развалено, наложи се да почукам. Посрещна ме светла и жизнена дама, с
розова рокля малко под коляното. Запознахме се официално, разменихме си
усмивки, но далеч по изкуствени от тези при случайните разминавания
в асансьора. И от звука на китайските звънци.
Пристъпих навътре и цялото ми
удивление се изписа нетактично на лицето, напук на етикета и възпитанието ми.
Не можех да си представя, че някой може да издържи в този дом повече от ден.
Ана беше тук от седмица. Мазилката по стените се ронеше, беше ме страх да се
докосна до нея от ужас, че може да се срути цялата. Разпадащи се и сухи, стените
бяха попивали лудостта на времето и светлината от едвам прокрадналите се
слънчеви лъчи, добили жълтия оттенък, чаровно граничещ с кафявото. И почти
напомняше злато, ако не беше зелената плесен от някогашен теч в единия ъгъл,
чийто хладен мирис се усещаше от входната врата. Иначе не беше мръсно- подът
почти блестеше на места от старателно измития теракот,
за който прабаба ми, ако беше жива, щеше да каже, че е демоде.
Несъбрани от мъничкото гардеробче
за обувки се белееха сандали с толкова тънък ток, че човек би могъл да си зашие
някое копче с тях. Но никога не бях виждала Ана да ги носи. В останалите стаи
нямаше нищо по-различно. Апартаментът беше такъв, какъвто преди години го бяха
оставили собствениците. От думите на младото момиче личеше, че единственият,
който има намерение да продължи с ремонта по къщата, е времето. Тя самата
обясни че на нея не й стига такова, а тук дори и харесвало. Хората не трябвало
да се опитват да се променят едни с други. Говореше сякаш за човек. Хора има
всякакви, помислих си, и отидохме да обядваме.
Баба й замина още същата вечер за
селото си. Тогава Ана се промени, или реши, че е време да спре да бъде
променена. Вечер тънките й токчета тракаха по паркета в спалнята й и не можех
да заспя до рано сутринта. Носеше ги само у тях си и само нощем. Чувах да се
говори шумно, панелените конструкции сякаш спомагаха
на гласовете да се увират в най-нестабилните нервни нишки на съзнанието ми.
Реших, че може да си е намерила приятел, но нито веднъж не видях във входа
непознат, който да спира на нейния етаж. Една от поредните такива нощи не
издържах, качих се при нея и я помолих да спре. После гласовете ту се усилваха
до истеричност, ту почти шептяха. Тогава не ми мина
през ум, че гласът е само един - нейният.
– Развод! – крещеше отчаяно Ана. -
Махай се, няма да те търпя повече!
Нещо се строполи и затихна почти
мигновено. Не се чу нищо повече. Нито на другия ден, нито на дните след другия.
Измина може би месец. Срещнах Ана в асансьора, по-тъжна от преди и с очи,
сведени към земята. На привидно нехайния ми въпрос как е, тя отговори, че прави
ремонт. Същия ден се качих при нея. Още с влизането ми миризмата на боя ме
тласна обратно към изхода, но продължих. Стените бяха измазани в светли тонове,
теракота сменен из основи, нямаше и помен от мухъла.
Приятната промяна обаче беше приятна само за мен. Усещаше се липса, за която
бях сигурна, че Ана няма да преживее. Духът на къщата беше променен, заличена
бе една уникалност, една от онези уникалности, без
които тя не можеше. Повечето хора се влюбват в хора. Ана не беше от повечето -
къщата живееше с нея, но не се променяше, момичето я искаше такава, каквато е.
Почти като живо същество, което трябва да играе себе си. Но след ремонта това
същество се бе сляло с обитателката си, убито. Това беше нейното отмъщение-
заличаваше нещата, които са я наранили. И Ана бе останала сама, сама с къщата,
в нея и без нея- вече разлика нямаше.
Не беше изненада, когато малко след
ремонта тя се премести. Може би в някоя сграда, която ще я посрещне малко
по-човешки. Не й беше нужно много- частиците от повърхностно въображение, с
което хората бяха правили последния си ремонт, беше достатъчно. Тя го намираше
и одухотворяваше, без да го променя. И после живееше с него, докато не го
убиеше. Това беше ремонтът - убийство, за което никой не я съдеше. И съвестта, неподтисната от мненията на другите, рядко се обаждаше. Но
и Ана рядко убиваше. Не обичаше промените.
Дори не се върна да дообере багажа, а прати баба си. На чисто съседските ми
въпроси тя отговаряше с привидно нежелание. Каза, че онази нощ, когато помолих
Ана да спре да тропа над главата ми, едно леко парче от стена се срутило и я
ударило.
– Семеен скандал - казваше бабата-
но побоят тя не може да прости на никого. Ама аз и казах да не взима
по-възрастни от нея, нищо, че й струват по-малко. И сегашната и тя. Викам й- че
то като за мен бе баба, ама не- тя такива ги обичала.
Трябваше ми известно време да
осъзная, че говореше за къщата.
На излизане бабата смени разваления
звънец с китайски, издаващ една такава мелодия - като на пиле, което го няма
никъде.
ЛИЧЕН ДНЕВНИК НА ЕДИН
СТАР ЕРГЕН
Скъпа Лорелай,
Да можеше да видиш каква мацка забих снощи. Младо, право, каза, че била на около 40.
И косата и черна, тук-таме с бели кичури. Ама то така
модерно било, че аз като й викам “Дай да ги оцветим”, тя взе, че се обиди. На
плажа искала да ходим, ама чадър да съм й купил. Викам, аз като застана прав,
ей ме на- не съм много слабичък, Слънцето ще ти скрия. Тя пък тен искала да
хваща, цупи ми се. Ама то младо, младо... знай ли какво иска. И на тоя ми ти
плаж, скъпа Лорелай, какви хлапетии имаше - 20-30
годишни. Идеше ми да извикам “Боже!”, ама се сетих, че съм атеист. А мойта пък като видя, че не ми се вдигна... кръвното, вика:
“много си здрав, май не се тревожиш за завещанието”. А пък аз предвидлив да се
покажа, викам й, на племенника всичко оставих, разумен човек съм, не бери
грижа.
Пък тя взе, че багажа си събра.
Мартин КОЛЕВ, 18 г.
ГРЕ “Г. С. Раковски”, Бургас
* * *
О, блудни мисли на безпътен
странник,
зареяли те насред зной и мрак!
Запали без да викне пустият
бездарник,
а аз останах насред тоя пущинак.
Наоколо платна на магистрала
и тук-таме
по някой мпс.
Видяло се – ще трябва кат’ хлапе
да се ухиля и да вдигна палец.
Ще ги такова с пустите й автобуси,
туристи розови мърморят “вундабахт”,
на всяка църква викат, ах, та ах,
пък калпавите шофеи
евнуси
седнали да й пушат бяло боро
и хем кормило, хем по джиесема,
друг път по тоя път не ще поема,
ма да и дойде оня с борото отново…
* * *
Аз бях пръв, защото седях на
най-близкия стол. Пръстите ми зашаваха по ръбовете на мистериозните предмети и
сякаш сами напипаха своята тайна.
– Това е мексиканска игуана – обясни
Кристин, а аз го знаех отпреди.
Отпреди девет години, защото десетия
си рожден ден посрещнах точно в Бока Серрада – седалище, в което тези игуани ти се виреха в
краката, надзъртаха към верандата от клона на близкото каучуково дърво и дори
се случваше да те събудят с оцъкления си поглед, свили се върху възглавницата.
На сутринта се събудих десетгодишен
и кръгъл сирак, като кръглото слънце на небето, като кръглото дуло на пушката,
което беше изстреляло куршумите. Още много археолозите и кореняците лежаха
върху тревата, други бяха избягали, стреснати от изстрелите. “Фуего, фуего!”, крещяха, за да
събудят още спящите. Аз се качих на каучуковото дърво срещу къщурката ни и
слязох чак когато всичко утихна. Цял ден лежах между тихите тела на мама и
татко, хванал ръцете им, които бавно губеха температурата си. Върху гръдните им
кошове, както и върху всеки от трийсетинната трупа
наоколо, се беше сгушила по една шарена, оцъклена мексиканска игуана. Казват,
че те изпиват душата на мъртвия и нощем я изплюват в най-близката река, за да й
осигурят покой.
А сега трябваше да разкажа всичко
това.
СТЕФАН
“wake up young man
it’s time
to wake up…”
Първи кадър: много звезди, диафрагма
на разпорен, космически еленски търбух, обръщам се на една страна.
Втори кадър: разредени звезди, само
най-ярките, помислям си или някой в съня ми си помисля, вече са избледнели
като, като… обръщам се на една страна.
Трети кадър: от огъня има само
някакви неразпалили се дънери, между тях индианска
струйка дим се извива нагоре, розова ивица на хоризонта и дядовци бягат по
брега. Обръщам се на другата страна и си слагам хавлията на топка върху
главата.
Четвърти кадър: полумрак, малки
проблясъци червеникаво-синкава светлина менят безплътни очертания. Главоболие
плюс нагрят като кран с червено кръгче мозък, вълните май се чуват по-наблизо,
пък не са толкова своеволни като снощи. Приближаващ се глас: “Мамо, това е като
вчера… Мамо, не ти ли миреше още на понички! Тия чехли ми убиват отзад, а пък в
седем и половина защо не даваха детските… нали на седемнайсети ще ми вземеш
синята рокля с “уинкс”! … аз ще си седя тука, имам да
си мисля… защо няма как!”.
Боже Господи, рано сутрин хлапетата
звучат супер дзен… “Рано сутрин”, повтаря някак
неприветливо друг гласец откъм малкия мозък,
зеленикав като че ли, “че то е към обед сигурно”. Чувам Мариан
и Стефи да си говорят нещо по към брега, от време на
време цвилещото хихикане на Стефи и Мариан, вдишващ през смях все едно се души. Отгоре ми през
приблизителен интервал от половин минута едно съсредоточено и сакрално похъркване. Значи мазута
още спи. Наоколо хората будни като пчели и уверени в правотата на своите
навици. Преглъщам трудно, понеже гърлото ми е изсъхнало. Пресмятам на пръсти –
остават три дни до края на света.
Решава – ще отворя очи на три.
Едно.
Две.
ПРИСТИГАНЕ В БУРГАС ПО
ВРЕМЕ НА ДЪЖД
Юрген 22. Голяма раница. Голяма
приятелка. Голямо пътуване. Двайсет и два дни без дом, без покрив, без Теодор и
Инге, без бюро със зациклящ
монитор и буци в стола.
– Приключение – каза на Бригит, като вземаха билетите за самолета. – Ние сме
битници.
– Битълси,
Юрги – поправя го.
– Нее…
Битници. Онези безработните, дето стопират из Америка
и преспиват в лозето.
– Ааа.
Бургас беше, какво, единайсетата
спирка от планирания маршрут. Градче с плаж и пристанище, общо взето.
– Да, плаж и пристанище – нарежда Бригит отдясно. – В тая буря нито ще идем да се попечем,
нито ще се топнем.
Не беше приключенско – помисли вяло Юрген. Раниците олекнаха с 15-20 килограма. Консервирано,
от двайест и двата дена оставаха седем. И той все
едно на седем годинки, опулен към стъклото, по което
една вада шуртеше непрестанно от двайсетина минути. Мамо Инге,
отменя ли се приключението, а? Няма ли да има велик взор към необятната
възможност, свободен вик в безбрежната синева? Тъпи хостели,
тъпи държави с малоумни хора, които се мъчат да те заговорят на английски и
дори той им куца. Опита се да проследи одисеята на една капка по повърхността
на прозореца, но тя изчезна като сперматозоидче в
битката за бъдеща съдба.
– Ще спим в сено, под звездите –
мърмореше почти на себе си Бригит, тази сладка Бригит, която в апартамента в Кьолн мъркаше като доволно
коте и си тананикаше, докато реже салатата, а на правилното осветление
приличаше на Сандра Назик.
– Ще се возим на стоп. Ще бъдем като вятъра и ще съберем толкова истории, че
няма да ни стигнат думите да ги разказваме… Думи, само думи!
Това безспорно не беше правилното
осветление, а дъждът на влизане в Бургас, поредния Бургас или Букурещ, или
каквото-и-да-било-произволно-име помиташе вдъхновените думи с първите предали
се листа, с боклука и днескашните вестници.
– Ех – въздъхна Юрген
– по добре да бях някоя делова Руми или някой нехаен Стефан…
А някой горе се усмихна между две
бързи прогърмявания.
Нели ЖЕЧЕВА, 17 г.
ГПНЕ “Гьоте”, Бургас
КИСЛОРОД
Неманя въздъхна като по филмите, обичаше
да прави така щом си вземе багажа на летището след дълга командировка. А отгоре
на всичко го очакваше още една след седмица или нещо такова, затова побърза да
се прибере вкъщи, на хладно (юли беше горещ), да се изкъпе, да поспи и да се
види с шефа си. Огледа се за последно засега и си спомни отново как всеки път Хийтроу му се вижда все по-голям и по-пренаселен. Ако това
въобще беше възможно.
Следващото, което помнеше, беше
когато се събуди в леглото си, а часовникът на телефона му показваше почти
20-часовия сън, в който беше попаднал, докато огледалото показваше резултатите
от същия сън. Досега не се беше чувствал толкова изморен след полет от Ванкувър, обаче, като се замисли добре и като погледна
снимките на апарата си, вечерта преди полета я беше прекарал в някаква
дискотека, където се подхлъзна докато танцуваше, и докато се опитваше да се задържи
в равновесно положение, хвана някаква мацка пред него
за гърдите. Тя не му изглеждаше особено бясна, нещо, което не можеше да се каже
и за приятеля й, шефът на охраната.
Поне това обясняваше синината малко
над лакътя му.
Сега вече беше още по-уморен, обаче
трябваше да се спретне малко, поне за следващите 4 часа, които щеше да прекара
навън, и се запъти към кухнята. Трябваше му малко време обаче, докато осъзнае,
че не държи кутията с млякото, а със сока, към който приятелите му – идиоти
бяха добавили някакъв алкохол преди време, а млякото пък беше така или иначе
развалено, защото не се беше сетил да купи по пътя към вкъщи. Закъсняваше вече
и реши да побърза с късния си обяд, и сигурно щеше да размишлява над този свой
млечен проблем в някое следобедно задръстване. Всъщност в последния момент реши
да вземе колелото и да стигне навреме за срещата с шефа си.
В крайна сметка така или иначе
закъсня, но не се притесняваше особено от факта. Не беше тайна сексуалната
ориентация и влечението на шефа му към него, та често си изпросваше лека форма
на фаворитизъм и “работни обеди” в някое заведение в Сохо. Разбира се, никога не прекаляваше, а искаше да си
докаже, че наистина е способен за работата, с която се занимава. Внимаваше също
и с “работните обеди”, особено когато чуеше да се споменава The
Shadow Lounge (популярно гей заведение) тактично откланяше
поканите.
– Нема!
Моят любим ъкаунт икзекютив!
Неманя бързо забеляза, че шефът му явно
бърза за някъде, щом вместо на някой удобен стол, се беше облегнал на бара. Това
беше, или поне Маккензи – шефът си мислеше, че е,
някакъв таен знак на консултантската филма, за която работеше.
– Нема,
надявам се, че ще си починеш добре, защото те очаква една много важна задача.
– Да, колегите ме информираха вече.
България, нали така?
– Правилно, Нема,
нали открихме офис в Бургас на Черно море преди година и нещо и ми трябва
някой, който да пренесе тук информацията и статистиката за клиентите от
компютрите там. Запиши ги на дискове или нещо такова. – Маккензи
замахна небрежно с ръка. – Едва ли ще ти представлява
проблем.
Неманя въздъхна наум и си помисли защо с
подчинените не се занимава някой от другите съдружници на фирмата, които поне
малко разбираха от елементарна технология. Всичко това, разбира се, можеше да
се направи за не повече от час по защитената електронна поща на компанията.
– Защо не накараш да ти пратят
информацията по и-мейла?
– Не, не, аз не вярвам на
технологиите за такива неща, лъв, знаеш. Ами ако някой от конкуренцията се
добере до статистиките? Не искам да си представям как ни крадат клиентите, само
защото знаят каква конфигурация на компютрите са си поръчали последния път.
Една седмица по-късно, точно по
същото време Неманя попадна в турбулентност, или
по-скоро неговият чартърен полет до този Бургас започна да се тресе като
старата пералня АЕГ на родителите му, докато те все
още живееха в Сърбия. Неманя обаче като че ли въобще
не обърна внимание на този факт, тресеше го повече, че за първи път ще се върне
в бивша соц-държава за последните двайсетина години.
Това не му пречеше обаче да се чуе с двама приятеля, които редовно последните
няколко години обикаляха българското Черноморие и събираха летни преживявания
като за цяла група туристи. Обясняваха му, че ще го заведат на най-страхотното
място в околността. “Съни бийч,
човече, Съни бийч!
Най-яките мацки и най-евтиният алкохол.” Край на
обсъжданията. Но това щеше да се случи чак след като Нема
си свършеше работата в бургаския филиал, след което щеше да си мисли как за
половинчасова работа му се налага да пропътува общо единадесет часа в двете
посоки.
След още една седмица Неманя отново се намираше в чартъра,
обаче в обратна посока, и държеше бутилка студена вода до слепоочието си. Не че
беше горещо в самолета, но той се чувстваше така, сякаш самоуки оперни певци се
разпяваха в главата му, чак до гънките на мозъка, и дълбоко се надяваше тези
певци да изчезнат от хладината на бутилката. Имаше и няколко обяснения за
случващите се антиреакции в тялото му, но след като
зачеркна онези, в които бяха замесени опити на извънземни върху хора и
Световната конспирация, остана алкохолът. Неманя,
разбира се, като кореняк балканец беше изял вече две кисели млека, но и това не
помогна. Остана му само да опита да проспи остатъка от полета, но незнайно защо
неканено изскачаха разни спомени от последните три дни в този проклет Съни бийч, свидетелства за
моралното им туристическо безпардоние. Танци до 5
сутринта, уговорки пред хотел “Лазур” и едно твърдоглаво момичешко лице. Можеше
и да не помни всичките бири и мохито, изпити през уийкенда, но това момиче нямаше да забрави скоро. Умно,
красиво, изкарано като от холивудски филм. Абсолютно клише. Иначе уравновесен,
сега той дотолкова успя да хлътне, че даже си размениха телефони и мейли. Освен всичко останало.
Следващите две-три седмици Неманя си взе малка почивка и посети родителите си, дори се
съгласи да направят една вечеря и да поканят някакви семейни приятели и дъщеря
им. Нема беше сигурен, че родителите му са побъркани
на тема потомство, и такива вечери вече не му правиха впечатление. Ама как, на
27 и още ерген? “Можеше и да не бъде, ако тези уговорени срещи завършваха в
някой бар, а не момичето да се прави на свенлива и недостъпна послушница в
манастир” помисли си той и си спомни с тиха въздишка за пореден път за онази
прекрасна българка.
Представяше си как би изглеждало да
са заедно сега, а другото момиче въобще нямаше да я помни, но тези негови мечти
бяха грубо прекъснати от мобилния в джоба му.
– Маккензи,
не си ли в отпуска? Какво има?... Да, добре, няма проблеми. До тогава!
А на сърдито-разтревожения поглед на
майка си отговори, че нямало нищо. Шефът му бил.
На следващия ден, в същото
заведение, където се бяха видели за последно, Маккензи
седеше на едно сепаре и отегчено разбъркваше коктейла пред себе си.
– Хей, Мак! Какво става?
– Нема!
Лъв, толкова се радвам, че се отзова веднага, въпреки че си в отпуска! Знаеш
ли, останалите съдружници ме притискат от няколко дни за информацията от
България. У теб е, нали?
– Да, естествено.
– Добре. Добре. Донеси утре сутринта
дисковете в кабинета ми. До 9 най-късно.
След това го изгледа крайно
настойчиво с тънък намек да си тръгва. На излизане Неманя
се размина с двама от гей-асоциацията, в която
участваше и Маккензи, позна ги по набиващото се на
очи лого на гривничките на китките им. След това
направо се прибра в апартамента си, за да изкара дисковете. Докато влизаше у
тях, съвсем честно си мислеше как няма никаква идея къде може да са. Помнеше
как ги записва и как ги слага в чантата си, но не и да ги е мяркал след това. И
затова като че ли не се учуди особено, че ги нямаше никъде. Нито в сака му,
нито в ръчната чанта. Нямаше ги по джобовете, в купа с пране, в гардероба, при
останалите дискове, при книгите, в калъфа на възглавницата, в миялната машина, при лекарствата, при шампоаните в душ-кабината
или където и да е било в апартамента му. А докато стигне до това заключение,
вече беше станало 2 сутринта. И без това не бяха при него, по-добре поне да
поспи малко и да измисли някакво оправдание за сутринта пред Маккензи.
На сутринта обаче не само се успа,
но и дисковете не се бяха появили никъде ненадейно. Неманя
пое дълбоко въздух и хвана първото такси, минало по улицата, и докато седеше
вътре, обмисляше разни места, където е бил последните 3 седмици. Къщата на
родителите му? Не, там беше отишъл само за една вечер и не носеше нищо със себе
си. Квартирата на Стела, бивша и сега най-добра приятелка? Тя със сигурност
щеше да му се обади, ако е забравил нещо у тях. А каква беше вероятността да
беше забравил дисковете в България? Но той не ходеше никъде другаде, освен в
заведения и дискотеки, а за какво му беше да си носи чантата с всички дискове и
подобни на подобни места? И никой не беше влизал в стаята му, освен
камериерката.
Никой, освен онова момиче.
Но за какво би й било да краде
дисковете? Та тя нямаше никакви връзки с някоя от конкурентните фирми, поне за
това беше сигурен. Поне се надяваше чувството му за хората да не го е напуснало
в най-неподходящия момент.
Неманя вече беше стигнал до кабинета на
шефа си, посегна към телефона си и влезе вътре.
– Мак, преди да започнеш да говориш,
искам да ти кажа, че съм забравил дисковете в България, но знам кой ще знае
нещо за тях, само изчакай да й звънна.
Маккензи, както беше тръгнал да казва нещо,
така си остана с отворената уста и шокираните очи. Неманя
бързо набра българския номер и включи високоговорителя. На второто или третото
позвъняване се чу един женски глас, говорещ на ясен английски с осезаем
балкански акцент, може би малко по-бързо от нормалното.
– Нема,
слънце! Как си, какво правиш?
– Вики,
прекрасно съм, но сега имам работа и трябва да ми отговориш на един много важен
въпрос.
– Кажи, миличък!
– Случайно да си намирала някакви
дискове, оставени от мен?
– Да, когато дойде у нас, искахме да
гледаме филми, помниш ли? И ти използва дисковете, за да запишеш филмите на
тях. Ама как не помниш, беше толкова въодушевен, че ще гледаш онзи филм за
Войната на световете, продължението. Ало, Нема? Ало?
На Неманя
му стигна смелост само да затвори на българската си приятелка, но не можеше да
вдигне очите си. Гравитацията държеше главата му наведена, а може би беше и
невероятният срам, който изпитваше в момента. Не помнеше нито една част от
историята на Виктория, но щом тя бе толкова сигурна в отговора си, то тогава
дали някой щеше да повярва на някой напълно пиян човек, на когото му се губеха
почти изцяло онези три дни?
След още няколко безкрайни
убийствени минути шефът прекъсна мълчанието:
– Е, Нема,
поне си изтрил информацията и никой няма достъп до нея. Сега остава да пратим
някой да я запише наново. И да се върне със следващия полет.
Опита се дори да се засмее, но не се
получи точно определен звук. Неманя, без въобще да го
поглежда, само кимна и излезе бързо от стаята. Чувстваше се изключително
глупаво за цялата тази ситуация. Опита се да прати още един-два и-мейла на българката, но не получи отговори, затова в един
момент спря и не се чуха никога повече.
* * *
Един следобед, няколко дни по-късно,
едно момиче, Ирина, разхождаше ужасно досадния си и непрекъснато лаещ пудел
заедно с една нейна приятелка в кварталната градинка, когато кучето насочи лая
си към един точно определен храст и отказа да помръдне. След няколко минути на
дърпане едното момиче се пошегува:
– Ех, Иринке,
кучето ти все едно по призрак лае.
Но нито тя, нито другото момиче
знаеха колко близо до истината са. Под този храст наистина беше заровен труп –
трупът на едно момиче. То, въпреки че беше почти тяхна връстничка,
беше успяло да се замеси в една огромна каша, за която главна вина си имаше тя
самата. То си беше позволило да работи тайно за една компания, конкурентна на
компанията на момчето, с което се беше запознало месец по-рано. Голямата й
грешка беше, че открадна два диска с така важна информация за клиентите на
конкурентната фирма и реши, че е уместно да изнудва собствените си работодатели
за шестцифрена сума. Щяха да я намерят едва месеци по-късно, при случайно
разкопаване на градинката.
Никола ПОПОВ, 15 г.
ГПАЕ “Гео Милев”, Бургас
КОГАТО СЕРИЙНИЯТ УБИЕЦ СТАНА ЛЕКАР
След десет години в изгнание в
своята къща, която и аз самият не знам къде точно се намира, започнах да си
пиша по скайпа с един тип. Писа ми, че бил сериен
убиец. Много готин човек! От десет години не бях
виждал никого, а и не знаех да работя с интернет. Можех
само да си чатя с някого, така че бях забравил какво
точно значи “сериен убиец”. Предполагах, че е нещо свързано с трупове, защото
много обичал да ги реже и да им гледа вътрешностите. Сигурно работеше в моргата
или както там беше. Като цяло – готин човек (не че
знаех какво точно означаваше това).
Една вечер ми писа, че щял да дойде
и да ме прегледа отвътре. “Сигурно е и доктор” – казах си аз впечатлен. Отговорих
му, че го чакам в понеделник. Тъкмо ще ми види червата, че нещо ме наболяват...
Когато в неделя си легнах, звънецът
на вратата позвъня и мазно ме събуди. “Я, звънец! Кой ли звъни толкова късно?”
–зачудих се аз. Като отворих вратата видях, някакъв човек с ножове и всякакви
други остриета в колана.
– Как ли изглеждат вътрешностите ти?
– попита ме мъжът и веднага разбрах, че е лекарят.
Вярно, че го поканих в понеделник, но
беше нагло от негова страна да ми се натриса в
дванадесет часа! Но все пак по ножовете отсъдих, че е и хирург и още повече се
зарадвах – ако има по-голямо усложнение в червата, ще може да клъцне тук-там. Готин и образован човек!
– Радвам се, че дойде! – усмихнах му
се аз. – За червата си, нали?
– И за още нещо – отвърна ми той и
се усмихна приятелски с блестящ поглед.
Е, това вече беше невероятно! Гадател!
От вчера ме болеше и черният дроб!
Тогава той ме хвана за гърлото. Хм, странен
начин за мерене на пулса, но нали е доктор – какво разбирам аз от медицина.
Извади най-острия нож от колана си. Надявам
се да ми сложи упойка преди операцията.
Наръга ме в корема... А, сетих се
какво беше сериен убиец!...
СРЕЩА С ДЯВОЛА
Аз съм вярващ човек. От малък ходя
на църква, изповядвам се, вземам причастие. Но от известно време започнаха да
ми се случват странни работи, все едно – да ми попречат да отида в храма. Само
в един ден ми се разби колата, изпуснах последното такси на пиацата до нас, автобусът
ми не дойде, а за капак на всичко си разцепих главата след удар в един нисък
балкон. С удара сякаш ми дойде и просветление – всички тези злополучни дни, в
които сякаш все нещо ми пречеше да отида на църква, съм се срещал с дявола...
Събудих се в болницата. Не след
дълго бях изписан и отново дойде неделя. В този ден, след като станах от
леглото, измих се и се облякох, си казах: “Този път няма да ме спреш да отида
на църква! Не ме е страх от теб!” Веднага разбрах, че казах нещо, което не
биваше, защото в същия миг краката ми се подкосиха и паднах. Дори не разбрах
как стана! Ударих си и двете колена, които дълго време след това ме боляха
ужасно, сякаш без явна причина, докато накрая се инфектираха.
Оттогава разбрах и вече знам, че
колкото и да е силна вярата, само глупак би се перчил пред дявола...
ЗАД ОГРАДАТА
Какво има зад оградата? Този
апартамент ме измъчваше, откакто се нанесох в новия си апартамент. Точно пред
блока имаше една черна, метална ограда с остри върхове, а зад нея нямаше нищо. Само
мъгла. Никой не можеше да ми каже какво точно има там.
Веднъж, когато се прибирах, забелязах,
че металната врата, извила се заплашително с острите си шипове, бе отворена. След
миг колебание реших да вляза през входа към мъглата и да разбера какво има там.
Единственото, което видях, бяха
дърветата – вече с опадали корони от настъпването на зимата. Но изведнъж чух
глас: “Кой е там?” Замръзнах на място. Известно време мълчах, но гласът пак
попита същото. Не знам защо, но отговорих, че съм призракът от мъглата. Тогава
гласът ми отвърна: “Самозванец!” – и за по-малко от миг си бях в апартамента.
Едва след седмица разбрах, че
мястото било за продан, а онзи глас бил на новия
собственик, защитаващ имота си.
ИЗ ДНЕВНИКА НА ЕДНА СТАРА МОМА:
Мило дневниче,
Днес се събудих към 9 часа. След
това се измих и си направих закуска. Към 10.30 влязох в сайта
за запознанства. От няколко седмици си пиша с един мъж и днес си определихме
първа среща! Трябваше да се видим пред паметника на Пушкин.
Бях много щастлива! Наобядвах се, към 12.30 започнах да се приготвям и излязох
към 13.30. Мисля, че изглеждах очарователно!
Но, когато в 14 часа се видях с
въпросния мъж, бях много разочарована! Той беше много, ама много дебел, а
цялата му блуза беше в пот! Зарязах го веднага! Пошлях
се малко из града и си купих нов чифт обувки на намалени цени. Харесах си и
една блуза, но беше много скъпа. Купих си пица за
вечеря, която трябваше само да се стопли. Прибрах се вкъщи към 17.40. След час
ми звънна моята приятелка Люси и с нея си приказвахме
около два часа. Хапнах си пицата към 21 часа и пак да
влязох в сайта за запознанства. И отново успях да
намеря мъж, с когото да си пиша! Скоро ще видим какво ще излезе!
Преди да си легна, ще гледам няколко
сериала.
До утре, мило мое дневниче!
Станислав КАЦАРСКИ, 17
г.
Търговска гимназия, Бургас
ГОДИНАТА, В КОЯТО НЯМАШЕ ЕСЕН
Апостол, Ангелина и Деница стояха да прозореца в един от многото офиси на
рекламната агенция, в която злощастно работеха и мрачно се споглеждаха. Апостол,
чиято основна роля е да презентира вече готовите
рекламни стратегии за пробиващите на пазара марки, на представителите им, гледаше
калните, софийски улици и си мислеше за оставащите пет дни до идването на
есента. Страхуваше се да затвори очи и да преживее отново чувството да се
превиваш върху сламения под на жената, която се опитва да ти “отвори
съзнанието”. Страхуваше се, че се е превърнал в онези откачалки
от телевизията, които разказват какви нелепи, “свръхестествени” неща са
преживели. Спомняше си, как петимата влязохме в голямата, пристроена към
някакъв гараж бамбукова стая. Таванът беше дървен, с две пресечени махагонови
греди, които го поддържаха. Носеше се приспивният дъх на прясно окосена трева. Спомняше
си как петимата седнахме на земята и покорно изпълнявахме всичко, което
учителката или жрицата (едва ли е от особено голямо значение каква е) ни
казваше, докато не усети как губи контрол над тялото си и как аз и Деница се гърчехме около него. Състоянието, в което бяхме
попаднали всички не трая дълго. Когато усетихме, че можем да движим крайниците
си по свое усмотрение и да издаваме членоразделни звуци, аз първи се престраших
да погледна към някой от колегите си. Отляво беше Апостол. Дишаше тежко, очите
му бяха широко отворени, сякаш се страхуваше да ги затвори отново, а устните му
- разкривени в несъзнателна усмивка, точно както човек, който много скоро ще се
разплаче.
– Усети ли го? – промълви той. –
Просто го разбрах, никой не ми каза нищо. Ще умрем…през есента, в “Града на
слънцата”. Всички.
– И аз го разбрах! – вече ревяща
процеди Ангелина и продължи с:” Отче наш, който си на небесата, да се свети
името Ти, да дойде царството Ти”…, какъв е този град на слънцата? Къде се
намира?... Радвай се, благодатна Марио! Господ е с тебе, благословена си ти
между жените…
Не получи отговор. Обърнах се към Нихриз. В очите му едновременно прозираха страх и
въодушевление. Преди две седмици, той ми разказваше как му било писнало от
глупавото устройство на света, как не може животът просто да се изчерпва с
възпроизвеждане и смърт и току що, след признанията на Апостол и Ангелина, той
имаше доказателство, което е в състояние да го опровергае, въпреки високата
цена, която трябваше да заплати за това.
– Трябва да се връщаме. Сеансът
приключи. Беше много ползотворен.- дипломатично се обърна Деница
към жената, на чиито под седяхме. – Шефът ще е много доволен.
– Надявам се. След 5 дни е 21
септември.
Постройката се намираше до малко
село, близо до София.
Живял съм близо 27 години в града и
никога около мен не е било толкова тихо, отколкото когато излязохме от там. Никой
не смееше да промълви дума. Чуваше се само отекването на изпукалите сухи съчки
по пътеката до колите ни.
Апостол отмести погледа си от
прозореца към двете си колежки и разбра, че не е единственият, които е обладан
от мисълта, че есента е едва след 4 дни. В този момент на вратата се почука, което
наруши тишината и стресна тримата колеги. Без да изчака позволение, криейтив директорът – г-н Пламенов влезе в полуоборудвания офис, погледна Ангелина и Деница и с приятелски тон заяви:
– Няма да ви питам как е минало на
сеансите на Стефани “Open your mind”, защото съм сигурен, че
е било страхотно и ви е помогнало много. Какво сте се нацупили? Не ми се
сърдете де! Последната ни успешна рекламна кампания беше преди 8 месеца! Знам, че
сте много добри, но просто ви трябваше малко вдъхновение, което Стефани е дала на много фирми преди нас. А и не исках да ви
казвам когато нещата не са все още много сигурни, но най-вероятно ще глътнем
рекламата на една нова бира за българския пазар. Голям късмет извадихме. Това
може да ни е последният шанс. Ако не го оползотворим, сте мъртви… ха-ха, шегувам
се. Айде… аз ще тръгвам… пък като видите Данаил му
кажете да дойде при мен.
Вратата се затвори, а Апостол чу как
Ангелина продължава да мълви “…да се свети името Ти, да дойде царството Ти…”.
С Нихриз
се срещнахме на входа на сградата.
– Здравей. – вяло го поздравих.
– Вярваш ли в онова което всички
“разбрахме” вчера? Ха-ха, не е ли невероятно? Светът не само като чалга, секс и… там другите работи.
– Какво се смееш? Ако е така… всички
сме пътници.
– Е, да. Това е по-малко приятната
част от действителността... Нещо се умълча ?
– Мисля. Ние трябва да умрем през
есента, нали…
– Да?
– Ами ако сме на място, където няма
есен? Ако избягаме от есента?
В този момент устните на Нихриз се изпънаха в самодоволна усмивка.
Нихриз почука и отново, без да чакаме
позволение, влязохме в офиса (все пак си беше наш).
– При сексуален акт милиони сперматозоиди
се стремят да оплодят една яйцеклетка. Успехът им зависи от много фактори, като
съвместимост, овулация и прочие. Това прави
вероятността за успех на точно определен сперматозоид едно към… милиарди. Аз, Нехриз, Деница, Ангелина и Апсотол сме спечелили тази лотария и сме длъжни да живеем.
Всички се съгласиха с плана за
бягството от есента, Деница и Нехриз
имаха заможни родители, чиито наследство стигна за транспорт до Слънчев бряг, закупуване
на малка яхта, която не е била използвана от толкова време, че боята по мачтата
беше почти напълно олющена, а дървения под – издаващ непоносими скърцащи звуци.Трима
не от нас не можеха да плуват, сред които бях и аз и никой от петимата не
знаеше добре как се управлява, но все пак трябваше да бързаме. Загубихме 2 дни
и днес вече беше 20 септември.
Деница имаше дълга, черна като абанос коса,
бяла кожа, червени устни (зависимост от червилото). Носеща духа на приказното с
приликата си със Снежанка. Във фирмата я използвахме за убеждаване на клиентите.
И тя си вършеше работата наистина добре. От 8 месеца нямахме успешна кампания, но
все пак имахме завиден за другите изгряващи фирми брой клиенти. И това беше
именно заради Деница. Но… когато я гледаш как и се
отразява морската болест, изгубва част от чара си. Аз и Ангелина вършехме
същинската рекламна творческа дейност. Не може да се каже, че се справяхме
перфектно, но все пак правехме каквото можем и Пламенов беше доволен. Нихриз се занимаваше със статистиките, проучваше пазарите, желанията
на хората и цените на суровините и услугите. Беше нисък и с малко килограми в
излишък. Нещата, които мразеше бяха повече от тези, които обичаше, и най-вълнуващото
нещо, което му се е случвало щеше да бъде бягството от есента.
Стъмни се и всички заспахме… след
като се събудим есента ще ни е настигнала. Колко глупави бяхме-с останалите
пари бяхме взели повече храна отколкото вода. Е, все пак сме софиянци. Така или
иначе водата свърши и най-зле се отрази на човека, изпил по-голямата част от
нея-Апостол. Когато се събудихме беше бял, студен, с напукани на много места
устни и с леко притворени очи… и не дишаше. Първият, който не успя да дочака
изгрева на есента. А колко красив беше той. Най-зле прие смъртта на Апостол
Ангелина, която цял ден не спря да мълви молитви. Почти през повечето време слънцето
ни светеше в очите – пряко или отразено във водата. Морето беше толкова голямо.
Миналата нощ сме били преминали Босфора, вече сме в
Средиземно море и се насочваме към Червено. Залез слънце Нихриз
си мърмореше нещо сам. По-рано същия ден ми беше казал, че не си представял
“другия живот” така и че и този дори е по-непоносим от първия. Вечерта бяхме
събудени от силен гръм на сигнален пистолет, последван от звук от падане във
вода. Вече бяхме останали само аз, Ангелина, която вече почти по цял ден се молеше
и Деница, която продължаваше да изглежда все по-нехарактерно за нея. Когато се събудихме, не успяхме да
видим изгрева. Слънцето беше закрито от сиви облаци. Морето потъмня. Не след
дълго вятърът и дъждът се усилиха. Гръмотевиците и светкавиците се явяваха
единствените ориентири, към които не трябваше да се движим. Яхтата беше
подметната, едното платно се завъртя и блъсна Ангелина във водата. Не можех да
намеря Деница. Ако беше попаднала във водата едва ли
щеше да има шанс. Сложих си жилетката и се хвърлих във водата. Последното, което
помня беше старото корито, което ме захлупва и изписаното му със стара, зелена
боя име: “City of Suns”.
и… един текст от трима
автори:
Александрина ГЕОРГИЕВА, Иво ТЕМЕЛКОВ
и Мартин КОЛЕВ
Текстът е създаден от трима автори:
Леля Пенка – Иво Темелков
Руми – Александрина Георгиева
Стефчо – Мартин Колев
* * *
“Пороят помете боклуците и ги струпа
в ъгъла като кал” – помисли си леля Пенка, преди да легне.
На сутринта нямаше и следа от
снощния ад – небето беше искрящо синьо, слънцето грееше щастливо и доволно, облачетата…
облачета нямаше. 70-годишната жена се събуди от чуруликането на семейство
врабчета, които се бяха настанили в дървото до прозореца на спалнята.
Леля Пенка чевръсто се надигна от
леглото. Беше 6:00, а тя закъсняваше. В кухнята набързо си направи една
циганска баница със сухия хляб, запали цигара и погледна навън. Само калта леко
загатваше, че вчера оттук е минал потоп.
Цигарата бързо догаряше, а
възрастната жена хрупаше остатъците от филията.
6:15. Леля Пенка облече синята
престилка и излезе от жилището си. Затвори металната врата и завъртя ключа. Тя
тъжно изскърца. Каза й, че не иска да остава сама. Огромният двустаен
апартамент въздъхна прашно. Никой не живее сега там и той можеше да се отпусне
на старата панелка и да си говори с ръждясалите
железа. Вратата обаче не беше част от това забавление, затова скърцаше жално.
Леля Пенка бързаше за работа и не
слушаше. Извика раздрънкания дървен асансьор. Излезе от входа с чевръста крачка
и се отправи към тоалетната на гарата.
* * *
Едната ръка, после другата, а накрая
глава, на която от коса не й се виждаше лицето, се надигна тежко от
възглавницата. Докато треперещата дясна ръка едвам запазваше равновесието на
главата, лявата пропълзя по нощното шкафче и надигна малък, но стилен и скъп
часовник. Той беше огледан обстойно с едното око, след което последва писък
като този по филмите на ужасите. Бърз скок от леглото и удар в земята. След
няколко минути в безсъзнание – мигновено обличане и изхвърчане от стаята, но
това само доведе до челен сблъсък на главата със затворената врата. Горкото
девойче, отстъпи две-три крачки назад и падна. Лазейки на четири крака, Руми
успя да излезе и се затича към работа.
След 3-4 часа Руми се качваше по
стълбите, мърморейки:
– Ох, днес никак не ми върви. Сега
ще се прибера, ще си взема душ и…
Мислите й бяха прекъснати, когато
видя, че беше забравила да затвори пожълтялата бяла врата на хотелската си стая.
Руми бута вратата леко. Вцепени се. Сякаш някой току що е бръкнал в душата й. Припадна
от шока.
Стаята й беше с краката нагоре, а
когато тя се съвзе след няколко часа, установи, че и нещата й ги нямаше – не
само парите, телефона и ценните вещи. Бяха взели даже и четката за зъби.
След като вдигна скандал в полицията
и на рецепцията, Руми се звалаци по главната улица на
града. От цялото това бягане беше мръсна и с раздърпана коса. Тъкмо оплакваше
съдбата си и проклинаше крадеца: “Да се спънеш и да паднеш в дън земя дано”, когато тя самата цопна в една локва. Руми
постави двете си ръце на земята и надигна главата си, от която капеше кал и
вода. Хората минаваха и й се смееха, сочеха я или просто я гледаха странно.
По едно време към нея се приближи
някой. Руми надигна глава и видя две момичета с доста бухнали коси и странни
цветове по тях. Едното клекна пред нея, докато другото я гледаше с учуден
поглед и поставено пръстче в устата.
– За скитник си доста непохватна –
каза клекналото момиче и я изгледа странно.
Руми я погледна с насълзени очи и й
се метна отгоре плачейки.
– Ааа, скитникът
ме нападна! – викна момичето, докато се опитваше, заедно с помощта на другото, да
махне Руми от врата си.
Когато това най-после стана Руми
седна на земята и като 5-годишно дете започна да плаче и да разказва какво й се
е случило:
– И после… и се ударих… и… и
вратата… и парите ми, и телефона… и… – подсмърчаше Руми.
Двете момичета се спогледаха и й
подадоха телефон. На калното лице се появи усмивка, а зъбите й направо блеснаха
на фона на мръсотията.
– Благодаря – каза Руми, още
подсмърчайки.
Тя понечи да прегърне момичето
отново, но този път беше спряна успешно. След което отиде да се обади:
– Веднага кола на гарата! След час! –
извика тя на някой, изкарвайки си яда на него.
Руми помоли двете момичета да
постоят с нея. След час колата пристигна и я откара нанякъде. Няколко часа по-късно,
на пътя за Несебър, Руми видя двете момичета да й махат от автобус, а тя
подскачаше около колата, чийто двигател пушеше. Руми беше толкова почервеняла, че
не изпъкналите вени на врата й бяха проблем, а това, че можеше буквално да се
пръсне от яд.
* * *
На мокрия пясък се беше увил в
спален чувал един човек с кришнарска плитка и мръсни
панталони. “Ааа!” – викна той и се опита да се зарови
в пясъка. Превъртя се два-три пъти и скочи на крака.
Изглеждаше правилният човек.
– Абе, пич – провикнах се към него. –
Може ли да те питам нещо?
– Ааа –
визира ме той. – Имаш ли кафе?
– Кафе ли? – повторих. – Да.
– Ий, може
ли малко? Ще ти го платя?
– А, не, няма нужда – върнах се до
раницата си и заровичках в предния десен джоб.
Изкарах термоса и се върнах при
странния тип. Последният въздъхна блажено, докато наливаше от хладкото воднисто кафе в капака на термоса.
– Абе – вметнах съвсем така –
случайно да имаш нещо?
– Нещо? – свъси онзи в опит за
размишление. – Ааа… виж сега, ще ти кажа къде да
намериш един Данчо.
След упътване, навлизане на нови
бургаски термини в представата ми за пространство и една “визитка”
(парче лист с номер и инициали “Д.Т.Е.”), седнахме до брега и загледахме
мъчещото се да изгрее след тежката вечер слънце. Кафето беше отвратително.
– А ти с приятели тука? – попитах
плитката.
– Да – ухили се Стефан. – Човек, за
първа година съм без родителските тела.
– Ааа, и
яко ли е?
– Еми ние
вчера тръгнахме. А то нали се изсипа големият дъжд и стояхме в няк’во заведение цяла вечер.
– Да бе, гадно малко, ама щяло да ни
ослънчи днеска.
– То си грее вече, човек.
Станах, турих си ръцете в джобовете
и заровичках със сандал в пясъка.
– Вече обяд ли е? – попитах.
– Ами, десет и нещо…
– Ха-ха. Снощи, между другото, небето
беше като диафрагма на разпорен, космически, еленски търбух.
– А, да, и аз го видях. Яко беше –
кимна плитката.
– Нещо да препоръчаш за гледане тука?
– Ами, човек, то общо взето това е. Центърът…
главната е по центъра, Морската е към центъра, оттам по “Богориди”
и към гарата… има няк’ви заведения, ама си е шитня лятото да седнеш на закрито. На палатки идете, нещо.
– Аха. Окей.
По дъното има ли костенурки?
– В смисъл?
– Ми костенурки. Вековни костенурки
с гърбици от водорасли и миди, които спят на дъното като в “морето на
изгубеното време”.
– Ами не. Има потънал кораб с
призраци в петък вечер. Той е ей там надолу към солниците. Можем да влезнем да
ти го покажа.
– Яко.
* * *
– Мамка му! Мамка му! Мамка му! –
извика за последен път Руми, изритвайки колата.
Тя от своя страна изръмжа
заплашително, което изплаши Руми, тя подскочи и стъпи в кравешко изпражнение.
– Еииии! –
извика тя, търкайки крак в тревата. – Мразя си живота!
След като се изчисти Руми се запъти
към улицата. Вдигна палеца си нагоре, показа слабия си крак с няколко слоя
мръсотия и в секси поза зацака да я качат на стоп.
– Защо никой не спира? – започна да
губи надежда тя след час.
За неин “късмет” едно BMV, от тези, новичките, спря.
– Оооо, благодаря
ти, Боже – каза Руми, гледайки нагоре, и се качи в колата.
– Закъде, пич? – попита шофьора – и
какво, мамка му, мирише така?!
– Какво? Но аз съм момиче – каза
Руми възмутена, избягвайки втория въпрос.
– Дае, пич.
Ся накъде? – каза младежа.
– Ами... до Бургас… до гарата.
– Супер, пич, готово – каза младежа,
запали колата и наду радиото, а оттам се чу: “Чуваш ли как сърцето ми бие най-тъжната
камбана…”.
– Охх, ам… – каза Руми, но беше прекъсната.
– К’во, пич?
Не ти ли харесва? Аз и’ам и рок – каза доволно
младежа и смени песента: “Лъжа е, не чуваш ли, спри се, лъжа е…”.
Руми се плесна по челото и каза тихо.
– Няма ли свършване този ден?!
След тридесетина минути тя вече
стоеше на гарата. Беше по-мръсна от преди и се запъти към тоалетната.
* * *
Леля Пенка си купуваше от близката
баничарница следобедна закуска. Мина през будката за цигари и се насочи към
тоалетната. На пейките отвън Айше четеше вестник и се
развика, когато видя другата чистачка.
– Пенке ма,
ела бързо! Ски кво пише тука: “Бебето на Анджелина и Брад Пит оплодено ин витро” – сиреч, изкуствено.
Леля Пенка въздъхна незаинтересовано,
седна до нея и отхапа от милинката.
– Глей ма!
И снимка има – Айше й бутна вестника пред лицето, а
леля Пенка за малко да се задуши.
– Кво прайш, ма? – възмутено извика тя. – Айше,
не виждаш ли, че ям?!
– Ий, хубу де! – троснато отвърна Айше.
– Яж си, ко ти преча?
В този момент висока, стройна жена с
вързана коса и два куфара се засили със ситни крачки към тоалетната.
– Това тук тоалетна ли е? – троснато
попита тя.
– Не, супермаркет, на който пише WC! – отвърна леля Пенка, надигайки глава и присвивайки очи
от слънцето.
Айше избухна в див смях, Руми се
разтрепери от яд, падна на колене и се разплака. Леля Пенка сръга Айше в ребрата, за да спре да се хили и се наведе над
момичето:
– Какво има, леля? Защо плачеш?
– Аз… хотелът… сутринта… обраха…
колата се развали… на стоп… чалга – каза, хлипайки, през
сълзи Руми.
– Чакай, чакай! – прегърна я леля
Пенка. – Успокой се. Ето, пийни малко водица. Я сега ми разкажи какво ти се е
случило?
Руми отпи глътка студена вода и
започна да разказва.
* * *
– Ела, леля, ела да си измиеш очите
– каза леля Пенка и заведе Руми на мивката.
Тя започна да се плиска с вода, когато
с трясък от една от кабинките излезе дългокосо русо
момче, с изцъклен поглед и свалени гащи и изгрещя:
– Няма да ходя на планина!
* * *
– Няма да ходя на планина!
Едно момиче с невероятни сини очи
седеше голо в мивката и се сапунисваше, а до него стара жена с метла. На метла
дърта вещица. Хили се на момичето и то не е в мивка, а в казан. Отдолу огънят
трещи и скоро ще изпържи горкото маце.
– Ей, дърта вещице! – изкрещях и
застанах в поза за битка. – Защо не пробваш с някой от твоя калибър?
Злокобно изкарах бавно ятаган от
задния си джоб и турбо бластер от другия. Направих изненадваща крачка напред и шат – насякох й метлата с ятагана, но докато се усетих, очите
й почервеняват и от ръката й излиза огнена топка, която ме цапардосва по ръката,
докато пропадам долу, върху тревната коприва. Калинки. Виждам елена. Очите му
проблясват от звезди, зеленикави звезди, а по търбуха му има сребристи шевове. “Оцелял
е – помислям си. – Както оцелява всяка вечер и се връща винаги сутрин. Еленът е
жив!”.
* * *
Момчето се олюля и падна тежко назад,
удряйки главата си. Измърмори нещо за елени и затвори очи.
– Боже! – извика леля Пенка
притеснена. – Дай си телефона!
– Аз… аз… – още по-изненадана
отвърна Руми, без да отлепя поглед от момчето – нямам! Откраднаха ми го.
Леля Пенка изскочи с бърза крачка от
тоалетната, отиде до телефона на гарата и набра “Бърза помощ”.
– Ало? Едно момче припадна в
тоалетната на гарата и си удари главата… Добре!
Линейката дойде след десетина минути.
Парамедиците поставиха момчето в носилка и го вкараха
в линейката. На земята имаше малка локвичка кръв.
* * *
Първи кадър: отварям очи, виждам
бяло, раят?
Не. Таван. Болница? Този таван не го
познавам…
"Либра Скорп" ООД
гр. Бургас 8000,
п.к.179
тел.: 056/536-490; 088/799-64-34; 089/837-85-50
E-mail: meridian27@mail.bg
НАЧАЛО; ЗА НАС; УСЛУГИ; ФОРУМ;
ЗАБАВНО; УКАЗАТЕЛ; КОНТАКТ