НАЧАЛО		МЕРИДИАН 27	ИЗБРАНО	АРХИВ	ФОРУМ	КОНТАКТ
		гр. Бургас, ул. “Св. Патриарх Евтимий” 122, тел. 056/3-64-90

^{ЕКСКЛУЗИВНО, НАУЧНО, ПРОФЕСИОНАЛНО, ПОЛЕЗНО, ЛЮБОПИТНО, МИСТЕРИОЗНО, ХИПОТЕТИЧНО, ЗАБАВНО}

АКТУАЛНО

ГОДИШЕН ЛИТЕРАТУРЕН ПРЕГЛЕД – БУРГАС 2005

ПОЕЗИЯ

Доклад на доц. Сава Василев по повод ежегодния литературен конкурс за връчване на годишните награди “ПЕГАС”, организиран и провеждан от Община Бургас. В доклада се прави подробен анализ на издадените през 2005 г. поетични книги от бургаски автори.

Докладът е поместен изцяло без редакция и съкращения.

Екипът на “Меридиан 27”, респ. издателство “Либра Скорп” изказва своята сърдечна благодарност на автора, за предоставения материал.

М27

Уважаеми участници, любезни организатори и домакини!

Изключително ми е приятно, че отново сме заедно и поводът е все същият – преглед на годишната литературна продукция на авторите от града на музиката и поетите. Многократните ми пребивавания тук, повторното ми участие в журито, което трябва да отличи най-добрите постижения през изминалата 2005 г., ме приобщиха силно към вас и вече спокойно мога да кажа, че участваме в един общ процес – в процеса на случването на литературата.

Първото, което искам да споделя, е удоволствието да бъдеш близък свидетел на събитието, наречено Литературата. На литературата днес – тук и сега. Аз не зная и не мога да отсъдя доколко форуми като днешния са нужни на писателя. По условия не той, а книгите му са публичните лица, неговите говорители и най-вещи застъпници. За съжаление днес все по-рядко се чува думата на писателя. Той вече не е институция, гласът на живата и неподкупна съвест. Същото важи и за литературата, която само до преди петнадесетина години се радваше на най-многобройния “фен клуб” измежду всички изкуства и изпълняваше ролята на психоаналитика в учреждението на идеологически боледуващата държава. Всъщност не, тя бе нещо много повече. Благодарение на нея можеше да се вярва и да се чака раждането на Другото, за което нямаше дори подходящо избрано име, но все някога трябваше да се случи. Тук аз няма да говоря за Литературата като Алтернатива, за това как тя лекуваше раните на отчаянието и търпението в годините на одържавения идеологически идиотизъм. И ако днес виждам смисъл във форуми като този, той може да започне с жеста на издължаването. Но да продължи с този на доверието в най-великото изкуство, в което живеят духовете на свободата и човекознанието. Не отричам случващото се в Мрежата, предимствата на гласуването и участието в процедурата по арбитрирането на литературата, без да се напуска уюта на дома или служебния стол, но те не могат да заместят аргументите на личното присъствие. И преди всичко, участието в дебата по качествата на писателите, които са се доверили на читателя, изпращайки му своите книги. Особено в ситуация като днешната - на неудържимо разбягване на литературните езици, на сюжетни и тематични прегрупирания, на отказ от институционализиращи доктрини. В търсене на себе си българската литература понася изпитанията на центробежно насочени енергии, изживява комплексите на закъснялата си интегрираност, превръща се в трудно познаваемо, хетерогенно множество. Докато всячески се стреми да се универсализира и плурализира обаче, тя настойчиво оспорва идентичността си, променя тембъра си, експериментира с несвойствени интонации, старае се да завърже прекъснатите връзки на собствената си модерност. Днес литературата ни няма свои, екзистенциални проекти, не поема риска да бъде глашатай на драматично изстрадани историософски каузи; липсват й дори геополитически комплекси. Оставена на себе си, тя ту инерционна се доизживява, “дописвайки” лайтмотивните стилистични формули на отминали литературни поколения (особено от 60-те години на ХХ век - страхувам се, че по-новите от 70-те все още не са достатъчно усвоени и осмислени, за да се превърнат в ефективно (и ефектно) излъчваща традиция), ту отказва да се познае в огледалото на ретроспективните си прочити, страхувайки се от иновациите в политиката и металитературните езици. С други думи, дебатът на тема “кой кой е” и дали въобще “трябва да бъде” се оказва далеч по-важен от собствените й “посоки и цели”. Днес българската литература като че ли не иска да бъде себе си, докато не се реши проблемът какво да се чете и преподава – първо в основното и средното училище, след това и в университета. Страхувам се още, че решаването на този проблем може да се окаже безконечна драма, да произведе нещо като вторична (постсоциалистическа) автоцензура и дори да ни о(т)страни от самите себе си… Но не за страховете иде реч тук, а за поводът, който ни е събрал. Зная, че ще се намерят не един и двама противници на формата, че могат да се изтъкнат аргументи, доказващи нейната анахроничност, но и отрицателите й засега не предлагат нещо по-интересно и съзидателно. Ще се уловя за последната дума (съзидателно), тъй като тя изчезна от речниците на съвременността. Казвал съм и друг път, че състезанията в изкуството, в това число и в литературата, са най-спорните състезания. Че тук постиженията не се измерват с уреди за физическа точност. Но и да се убеждаваме в липсата на мерни единици (критерии) и възможности за откровен диалог, би било нечестно. Вярно е, че обективната оценка отдавна е заменена с ефекта на ветрилата на кръгово-приятелската критическа загриженост. Че в официализираните дискурси рядко има място за случващото се във Варна, Бургас, Пловдив, Търново, Русе, Стара Загора и другаде. Ще припомня два примера, който дадох на кръглата маса с писателите от провинцията преди няколко месеца пак тук, в тази зала. Имам предвид романа на Атанас Липчев от Варна “Тежки пари”, по скромното ми мнение образец за професионализъм в жанра на развлекателната литература, при това писан “от натура”, без спасителните дистанции на времето. И още за него: интересни характери, увлекателна интрига, функционален диалог, чувство за мяра и добър баланс между различните сюжетни линии. Другата приятна изненада бе издадената през 2003 г. книга на пловдивчанина Вазкен Налбантян “Земята на тетрарсите”. Може проблемът с идентифицирането на жанра й да е част от капризите на постмодерността, но тази мистична, афористична, свободна реч, задъхваща се от атавистични метафори, заредена с мъдрост и познание вълнува дълбоко и вдъхновява. За съжаление, не сте чули и едва ли ще чуете или прочетете някъде, че и това е образец, при това висок, на съвременна литература. Нека към казаното добавя още един пример. Става дума за познатия вам поет и литературовед Владимир Янев. И за една от многобройните му книги – “Цигулката на Енгр” - чудесно четиво, сложна амалгама от дневникови бележки, лично творчество, преводи, анекдотични обрати, блестящи анализаторски попадения, итерпретаторски артистизъм и какво ли още не. Да, но тя не е вашето, а и на повечето от специалистите, настолно четиво. Има други, за които, волю-неволю, знаете твърде много - дори да не сте чели всичките им книги. Повечето от тях нямат таланта и изяществото на литературни музиканти и едва ли някога ще напишат книга, сравнима с “Цигулката на Енгр”. Ако да би било обратното, съвсем да ни продънят ушите…

Живея обаче с надеждата, че благодарение и на това събрание, на изреченото тук, книгата на Димитрина Равалиева “Свръхбагаж: носталгия” няма да остане в сянката на мълчанието. Отначало ме подразниха паралелите с Алековия пътепис “До Чикаго и назад” и “До Чикаго и назад сто години по късно” на Георги Данаилов от краткото представяне на четвърта страница на корицата, но после се убедих, че в аспекта на съвременното преживяване на жанра “пътешественически впечатления” може да се гледа и по този начин. Чудесен стил, чиста и остроумна фраза, умение да се сюжетира, вярно око за културологични паралели, чувство за хумор и самоирония. Какво повече. Мнозина отдавна професионализирали се писатели би трябвало да завидят на Димитрина за тази книга.

Ето, че по повод на “Свръхбагаж: носталгия” наченах бележките си за литературен Бургас 2005 г. Няма да изземвам функциите на Ив. Станков, затова ще изразя с няколко думи впечатленията си за прозата. Доколко широк е жанровия и тематичния диапазон тук, можем да съдим от заглавия като “Професия адвокат. История на адвокатурата в Бургаския регион” от Кирил Кънев (книга със сериозни професионални качества, съдържаща интересни портретни бележки, резултат на завидно трудолюбие, свързано с 40 годишна издирваческа и събираческа дейност), четирите книги на Димитър Костадинов “Извънморски и морски преображения. Поезията за деца на Илия Буржев”, Добротворната взаимовръзка “дете – природа”. Поезията на Крюстьо Станишев”, “Природата в поезията за деца на Петя Дубарова”, “Четирисезонни кодировки. Поезията за деца на Иван Цанев” – истински водопад от заглавия, обединяващи различни подходи – анализаторски, интерпретаторски и др, белетристичните сборници с разкази и новели на Иван Сухиванов, Милка Иванова, Стойчо Биячев, Димитър Чанев, романите на Слави Томов, Георги Аргиров, “весело отстреляните” истории на Георги Мавродиев, та чак до сериозни научни изследвания като това на Роза Боянова и Красимир Кунчев; исторически и краеведски сборници, романизована биография и т.н., и т.н.

Моят избор, читателското и критическото ми внимание обаче бяха привлечени от няколко заглавия – както поради художествените качества на книгите, така и поради перспективата да попаднат в предвидените по регламента награди. Това са “Къси истории” на Иван Сухиванов, “Свръхбагаж: носталгия” на Димитрина Равалиева, “Пътят на мравките” на Милка Иванова, “Междинните състояния на Грегор К” на Слави Томов и с известни уговорки, колебания и искрени съжаления за пропуснати възможности – “В преследване на Висоцки” на Емануил Павлов и “Песента на южните морета” на Стойчо Биячев. Малко по-особен е случаят с “Пътят на мравките” от Милка Иванова. Познавам тази книга преди останалите, защото се съгласих да стана неин редактор. Това автоматически ме изпраща в зоната на заподозрените в пристрастие. Ще се постарая да ви убедя в обратното. В случаят съм облекчен и от разпределението на ролите – с прозата ще се главоболи Ив. Станков. Така и не успях да прочета първата книга на Милка Иванова. За нея чух хубави думи от Ат. Радойнов. Разказите от втората книга ме спечелиха с особеното съчетание между сурови, понякога дори битово-натуралистични краски, и висока степен на асоциативност и психологически драматизъм. Едно от най-ценните качества на Милка Иванова е умението и да внушава, а не да “преразказва” – ако приемем, че писателят разказва под диктовката на някой друг. Тя търси и постига въздействието на скрития жест, на полутона. Оставя широко поле за действие на читателя – на неговото въображение, сетивен и интелектуален опит – докато поеме отговорността за постигането на цялото.

Съревнованието по-късно (извънрегламентно) пристигане на книгата на Румяна Емануилиду – “Люба Колчакова – Танцуващата”, С., 2005 г. И през миналата 2004 г. Румяна Емануилиду представи на културната ни общественост подобна книга – едно чудесно издание със заглавие “Петър Слабаков, който знае 3 и 300”. С., “А/б Издателско Ателие”. Очевиден е интересът й към живота и творчеството на бележити личности в областта на изкуствата , без които галерията от образи на знаменитости в историята на българската култура би бил значително по-беден и непълен. Толкова повече, че Люба Колчакова е представител на едно от онези изкуства, които изчезват във времето и само словото може да съхрани спомена за тях. Независимо от възможностите, които предоставя техниката днес.

И накрая, съвсем не и по значение, искам дебело да подчертая присъствието на една очарователна книга – “Сладкарница за насекоми. Детска поетична антология”, съставител Роза Боянова. Излишно е да говоря пред тази аудитория коя е Роза Боянова и какво прави за приобщаването на децата към магическия свят на поетическото изкуство. Нейно издание присъства и миналата година – антологията “Поезия от магическата къща. Многоезична книга. ИК “Орфей”, 2004. Чудесна книга, надежда за българската поезия утре. И доказателство, че Бургас е сред големите литературни брегове. Че малцината, измежду които е Роза Боянова, правят онова, по повод на което други кокетират по медиите, или пишат дисертации. Работата с деца-таланти е трудна е деликатна. Необходимо е много повече от време. При това издаването на подобни книги винаги е било полусиромашко начинание. “Поезия от магическата къща” опроверга правилото. Чудесна полиграфия, око за даровитото и широта на погледа. На пръв поглед – претенциозно и неоправдано е да се превеждат на английски, гръцки, италиански, немски, полски, френски стихове на ученици, чиито имена не говорят никому. След прочита - скрита гордост, че племето ни е талантливо, мисли за оправданото самочувствие на книгата, която явно цели срещи далече отвъд границите ни. Чудесен посланик на млада България. Така се сеят и отглеждат митове... Една от птиците се откъсна от ятото и пое риска на далечния полет. Името е Иван Брегов. Любителите на статистика ще отбележат, че е най-младият член на СБП. Че е получил много литературни награди. Включително и наградата “Хр. Фотев” за най-добра поетическа книга на този форум през миналата година. “Поезия от магическата къща” бе книга за ято в талантлив полет. “Сладкарница за насекоми” е едновременно книжка игра и антология на най-малките. На оперушинващите се патета, дай боже истински утрешни лебеди в най-грациозното измежду всички изкуства – поезията.

Уважаеми писатели, гости и организатори!

Откровеността ме задължава да призная, че изпитвам сериозни затруднения в говоренето за поезията през литературната 2005 г. в гр. Бургас. Без да ангажирам колегата Иван Станков, ще повторя миналогодишните си впечатления, че и тази година прозата е по-богата, по-интересна и по-обещаваща. Макар в доста широкото й поле да влизат и специализирани книги, които остават неподвластни на нашите класации и журиране с оглед на обявените награди.

За по-голяма яснота и прегледност, предлагам на вашето внимание три групи с поетически книги. В първата съм поставил автори и заглавия, които остават далеч от представите ми за художествени качества и оригиналност. Сред тя са “Трески за дялане” на Николай Лайков, “Път към светлината” на Красимира Митева, “Сърце на длан” на Дафина Недялкова, “От дух и светлина” на Геновева Зафирова, “Моята истина” на Росица Живкова, “Живот в 2 свята” на Борислав Иванов, “Пътека към звездите” на Румяна Русева и “Пясъчно танго” на Радка Илчева. За характера на поетическото мислене говорят сами по себе си някои от избраните заглавия. Но не в тях е проблемът, а в липсата на поезия, каквото и да означава тази дума – от поетическо вдъхновение и талант, до технически опит и умения за боравене с мерена реч. Независимо дали става дума за класически или свободен стих. Основание да мисля така ми дават стихове от вида на:

Молещи зебри

в звук ме преплитат,

с черно и бяло

мене заплитат.

(из книгата “Живот в 2 свята”)

Затварям очи

и потъвам – там гдето

цял океан от чувства бучи

и раздира жестоко сърцето…

(из книгата “Пътека към звездите”)

Плачи!

Защото вместо тебе

небето няма да заплаче.

Ти ще си сам и непотребен

и глух, светът ще те прекрачи.

(из книгата “Моята истина”)

Ето и пример за патриотичен патос:

Родината не се продава,

не се купува със злато,

а името й с кръв се отстоява

и затова за векове остава то.

(из книгата “От дух и светлина”)

Точно толкова неутешително е положението и в книгата с претенции за сборник със сатирични стихотворения “Трески за дялане”:

Имаше и пора

хора

и постъпи в хора.

Диригентът положението скърпи -

купи вносни носни кърпи.

И в момента

диригентът

изход не намира .

с кърпа на носа си

дирижира…

(“Привилегия”)

Ето и две четиристишия от книгите “Сърце на длан” и “Път към светлината”:

Душата ми е пълна с обич Тихо се стичат сълзите…

и слънчеви мечти. Мокрее лицето

Гнездо е свила любовта, от светла тъга.

с прегръдка нежна ме дари. Более сърцето

по изгубената топлина.

(Из книгата “Сърце на длан”) (Из книгата “Път към светлината”)

Многобройни са пропаданията и в стихосбирката “Пясъчно танго”. Но не само поради лавината от римови несръчности от вида на “достига – пристига” (“Щастие на всеки не достига,/ все го търсим, чакаме да дойде,/ все нещо неискано пристига. Скрило се е някъде, не иде” – стих. “Щастие”), “пролетта – мисълта”, “гнездото – дървото” и т.н. Единствено добронамереността и искрените ми почитания към всеки, който е потърсил път към себе си с езика на поезията, ме карат да не прибягвам към повече цитати.

На другия полюс поставям книгите на Димитрина Баева “В прозата на дните”, “Примамлив бряг” на Боян Чимов, “Играй и познай. Гатанки” на Илия Буржев, “Лунен ден” на Боян Станилов, “Бъркотия в Рая” на Елена Великова, “В скута на сянката” на Елка Василева, “Целувката” на Женя Иванова, “Слънчеви пристанища” на Христо Граматиков, “По нишката на паяка” на Зорница Петрова и доста късно пристигналата стихосбирка на Венда Райкова. “Есенни стихове”.

Преди да разисквам върху тях и да споделя впечатленията си обаче, ще спра вниманието ви на междинната група, в която обединявам “За буквите наши” на Симеон Дончев, “Между ада и рая” на Татяна Йотова, “Книга във форма на триъгълник” на Станислав Марашки, “Букет от странджанска иглика” на Стоян Харалампиев и “Как с обич сърце се зарежда” на Соня Стефанова. Въпреки че притежават относително по-високи качества, споменатите книги едва ли могат да удовлетворят един по-сериозен критерий за естетическа пълнозначност. Причината отново е в липсата на оригиналност – стилова и тематична. Превес вземат баналното и тривиалното, поетическата архаика, наивните форми на римуване, емоционалната обедненост и, не на последно място, липсата на импровизаторски талант. Особено нефункционален е патосът, с който се докосват деликатните зони на патриотизма и родолюбието, както и на любовта, на съпътстващите ни социални и политически кризи.

Поизлъгъни се оказаха очакванията ми по отношение на луксозно издадената книга на Станислав Марашки. За пореден път се убеждавам, че няма по сериозно и трудно преприятие от това на хумориста и сатирика. Липсата на острота, излишната многословност и лесно пропилените поанти са често срещано явление. Сред малкото добри изключения може би е краткият текст, озаглавен “Демокрация”:

Това е то демокрацията -

правиш, каквото си предпочел.

Свободно вече избира нацията:

кеф ти бесило,

кеф ти разстрел.

Измежду сполуките е и “Протестът на журналиста”:

О, не! Това е клевета.

Брътвеж неистински и кух.

Как има в моя стил вода,

щом казват, че съм страшно сух!

В случаи като този работата с вещ и претенциозен редактор може да направи огромна услуга. Не съм убеден обаче, че и най-старателната редакторска намеса би променила много от “букета” на Стоян Харалампиев. И в тази книга поетическото чезне под тежестта на тромавото стихоредство и тривиалната образност. Стилово анахронични са и стиховете в книгата на Соня Стефанова – “Как с обич сърце се зарежда”. Излишно е да убеждавам дори неспециалистите с добър литературен вкус, че поетическа книга с подобно заглавие е изключително лоша реклама за автора си. Проблем въобще е статутът на книгата – в нея твърде свободно и немотивирано битуват стихотворения за деца и такива, които са адресирана към по-зрялата аудитория. Почти всички критични бележки, изречени за гореспоменатите автори, могат да се обединят и да се адресират към “За буквите наши” на Симеон Дончев. Полуизключенията и тук са рядкост, но пък остава утехата, че зад думите стои един обичащ думите човек, при това откровен и артистичен по дух. Изненада ме обаче необичайният “добавък” – “Приятелите”, обединяващ шест стихотворения от трима изненадващо изникнали приятели на автора. Единият се е подписал съвсем просто – Живко. По моему така книга не се прави! Особено ако на корицата стои едно име и трябва да се катологизира като авторска. Всъщност, силно съм разколебан дали мястото и на това заглавие не е сред останалите от първата редица. Защото каквито и да се претенциите ми към Татяна Йотова и нейната “лирическа новела” “Между ада и рая”, написаното от двамата е трудно съпоставимо. Искрено съм изненадан от амбициозността на начинанието, на изключително високото литературно самочувствие, одързостило авторката да “узакони” жанрово творбата си като “лирическа новела”. Може би тази странна контаминация е по-близо до истината за съдържанието на книгата, но едва ли може да компенсира с нищо незащитаващата я поетическа сръчност (всъщност – несръчност). Изправени сме пред мащабен проект, наумяващ високи образци от вида на “Евгений Онегин” на Пушкин или “Фауст” на Гьоте, но за съжаление светлинно отдалечен както от тях, така и домашната литературна традиция в лицето на “Кървава песен” на Пенчо Славейков или “Чеда на Балкана” на Кирил Христов. В този ред на мисли, приемам написаното от Димитър Христов върху четвъртата страница на корицата като добронамерена, но силно преувеличена реклама.

И така, ред е да застанем пред най-представителната група стихосбирки, които притежават частица от невероятния енергиен заряд на поетическото, за да попаднат в конкурентната зона на двете награди – наградата за поезия “Христо Фотев” и наградата за книга на възпитаник на Великотърновския университет, свързал житейската и творческата си биография с гр. Бургас. И тук ще си позволя да систематизирам предложените заглавия в две основни групи. Първата обединява “Слънчеви пристанища” на Христо Граматиков, “Палитра, неизгребана докрая” на Димитрина Баева, “Целувката” на Женя Иванова, “Бъркотия в Рая” на Елена Великова, “Примамлив бряг”на Боян Чимов и “Есенни стихове” на Венда Райкова. Ще се опитам да ви ги представя през собствения си поглед така, както ги изброих, по волята на случая.

Датировките в книгата на Христо Граматиков свидетелстват за представителна “извадка” от поетическа биография с трийсетгодишна зрялост. Състои се от две части – “Безкрили спомени. Интимна лирика” и “Антология. Веригите на времето”. Почеркът е импресивен, открит, подчинен на вътрешен ритъм и хармония. Общенията с морето и природата са деликатно скицирани, като пейзажни миниатюри. Добра поетическа култура и школовка, но и известна многословност, поетическа клишираност, в това число и тематична и стилова неоригиналност, особено в стихотворенията с по-ранна дата (“Маски”, “Борба” и др.). Бих заложил на първата част с интимна лирика, излъчваща деликатна сетивност и чувство за мяра.

“Палитра, неизгребана докрая” по скромното ми мнение не е емблематична книга за поетесата Димитрина Баева. Не зная кой е съставителят, във всеки случай от издателските карета това не се разбира, освен името на редактора – Калина Вергиева. Поднесеното тук звучи декларативно, в повечето случаи поетически несръчно; незряло и оспоримо. Част от датировките ни ориентирът към творчество от втората половина на 70-те години. За останалите стихотворения може само да се гадае. Така или иначе, “Палитра, неизгребана докрая” би могла да бъде оставена зад завесата на архивите.

“Целувката” на Женя Иванова е силно лиризирана книга, посветена на любовта. Изповедността и подчертано импресивната интонация препоръчителстват за една чувствителна, силно ранима натура. Липсват обаче точно закованият образ, оригиналната метафора, изненадващите поанти и, най-вече, чудесата, родени след собствените ни малки, но велики открития по дългия път на прастарата тема за любовта.

“Есени стихове” на Венда Райкова са малки рефлексивни етюди. В тях гори желанието за себевглеждане и особено изпитание на чувствата от висотата на опита и зрелостта. В по-кратките форми впечатляват точността на изказа и склонността към философски предизвикателства. Предпочитам лаконичните жестове от вида на: “И най-силният от нас/ има своя ахилесова пета. Понякога си мисля,/ че тайно си мечтае/ да я открием”. Същото се отнася и за “Прощава силният…”.

Авторитетно издадената книга на Боян Чимов “Примамлив бряг” оставя впечатление за продължително извървян поетически път и разнопосочни търсения. Тук се вплитат различни интонации, редуват се класическа и свободна форма, срещаме се дори с поема в шест части, посветена на Яворов, на живота му в Анхиало и интимните му премеждия. За съжаление се натъкваме и на неоправдана многословност (“повествователност”), еднообразност, качествена неравностойност и поетически трафарети. “Примамлив бряг” е повече брегът на нашите носталгични връщания към един вид литературна поетика, която заживява в острова на традицията и изживения поетически опит.

“Бъркотия в Рая” на Елена Великова се откроява рязко от споменатите по-горе книги с жанровите си характеристики. Тази малка книжка с епиграми, афоризми и анекдоти внася много свеж хумор и остроумни наблюдения върху нравите на днешното ни общество. За “диалектиката” на съвременния морал и мислене като че ли най-точно свидетелства епиграмата “Забрана”:

Не кради, не лъжи, не прелюбодействай –

само падне ли ти сгода – действай!

В духа на черните усмивки от старите ленти път е една от “гатанките” в рубриката “Гатанки от края на века” – “Що е електорат”:

Според Енгелс – маса.

Според Ленин – класа.

Според Сталин – биомаса.

Понякога чувството за хумор и оригиналност изневерява на авторката. Личната ми неудовлетвореност е предизвикана най-вече от поетическият “преразказ” на популярни пословици и поговорки, какъвто е случаят с “Девет баби”, “Съвременна басня” и др. Затова вместо финал на бележката си предлагам многозначителната за нашата аудитория епиграма “Де факто”:

Поетът – жених,

стихосбирката - булка.,

но... спонсорът свири

първа цигулка.

Втората поредица от заглавия в групата на съперничещите си за наградата книги включва “Играй и познай. Гатанки” от Илия Буржев, “По нишката на паяка” от Зорница Петрова, “В скута на сянката” от Елка Василева, “В прозата на дните” от Димитрина Баева и “Лунен ден. Стихове” от Боян Станилов.

Професионализмът на Илия Буржев, майсторското боравене със стиха и оригиналните параболи правят от книгата му, предназначена за деца, полезно и увлекателно четиво. В случаи като този, струва ми се, не е важен толкова моментът на разгадаването, без друго подсказан от автора, колкото отношението към поезията, възпитаването на читателски вкус към красивата игра с мерената реч. Детския свят, светът на близките хора и предмети, може да бъде видян и преоткрит по вдъхновяващ начин и чрез езика на римуваните загадки. Книгата на Илия Буржев е чудесен повод за метафоризиране на детските спомени и раждане на собствени малки поетически открития.

Признавам, че книги като “По нишката на паяка” на Зорница Петрова ме затрудняват най-много. В съвременната поезия все по-често общуваме с автори, изкушени от малката поетическа форма в стил “хайку”. Поетесата не предявява изрични претенции към жанровите характеристика на тази стара източна форма, но подсказва, че тя и е близка и отговаря на вътрешния й мир. Нямам сериозен повод за забележки, защото поетическите миниатюри на Зорница Петрова са излети с ювелирна чистота и точност. Те впечатляват с асоциативната си еластичност, разкриват деликатната и изострена чувствителност на лирично устроените натури. Освен с лаконизма и точността на рисунъка, постигнат отведнъж, с един замах, стиховете й излъчват и магическите енергии на женствеността. На мигновеното, загадъчното и неуловимо проблясване на образа, настроението, мисълта. Доколкото успях да се запозная, и предходните книги на поетесата са издържани в тази стилистика. Именно това затруднява преценката ми за истинските мащаби на поетическата проникновеност и владеенето на поетическия език – отвъд границите на малката жанрова форма и импресивно поднесените картини на душата, която тук предпочита да прозвъни, вместо да говори...

В част от интересните ми литературни запознанства се превърна и книгата на Боян Станилов “Лунен ден”. Денят в тази книга е напрегнат, разноречив, недоволен, но изпълнен с премеждия. И в добрия смисъл на думите – предизвикателен, дори претенциозен. Стиховете на Боян Станилов държат да се съизмерят със случващото се днес и сега в младата ни поезия. В този смисъл не е чудно, че залагат на естетическата провокация, на експериментирането с формата, езика, интонацията, лексикалния регистър. По-скрупольозният прочит на книгата би се натъкнал на един вид поетическа жестовост, експлоатираната от така наречената литература на постмодерна. Става дума за реплики от вида на:

Напротив!

Напротив!

Напротив!

Напротив живота нормален

и ликът си греховен,

аз съм леденосух сред потоци.

На разстрел до стената

и предричащ вулкани,

ще съм мокър и див нов Бетховен.

Подобно жестовост откривам и в избора на заглавие за последната група стихотворения “Затворен кръг”. Всъщност, и останалите преди тях са надредно обозначени като “Събрана в шепите тъга...”, но едва ли могат да имат претенциите на цикъл. С по-сериозно основание последното може да се твърди за “Затворен кръг”. Имайки предвид особеностите на стила, не съм убеден, че шлагерно звучащото заглавие “Събрана в шепите тъга...” е най-добрият избор за обозначаване на първата, по-многобройна група стихотворения. Оставям на страна въпроса защо и двете структуроорганизиращи заглавия не са зачетени в съдържанието, защо на някои места употребата на къси и дълги тирета, на удивителни знаци и запетаи - в разрез с интервалната норма – буди недоумение и не е в услуга на поетическия текст и на автора. Страхувам се повече от липсата на смислов и композиционен център в книга, от усещането за разпиляност, а на места – от многословност и оригиналност на иначе агресивната и интересна образност.

Както вече стана ясно, “В прозата на дните” е втората посмъртно издадена книга на поетесата Димитрина Баева през 2005 г. Тя, по скромното ми мнение, е и по-представителната. С удивление разбрах от предговарящия Георги Райков (който е и съставител), че става дума за непубликувани стихотворения. Това е книга с много сериозно присъствие в историята на бургаската поезия, в историята на българската поезия въобще. Намирам за отговорно и професионално осъществено циклизирането с помощта на четирите цикъла – “Аз тъжа за детството си бяло”, “Обичам да откривам малките неща”, “На мен ми трябва да обичам някого”, “Сърцето ми на угар заприлича”. Изключително вълнуващи и интересни са и спомените на майката на поетесата, Мария Баева – интимен послеслов на една откровена книга. Отказвам се от правото си да анализирам и преценявам стиховете на Димитрина. Вие ги познавате по-добре от мен. Те прозвучаха в актьорско изпълнение през есенните литературни дни на Бургас, заедно със стиховете на други големи мъртви поети от ваши град. Единственото, което може да се прави оттук нататък, е да се тачи жива паметта за Димитрина чрез нейните стихове. Моите срещи с нея бяха кратки – в аудиториите и кабинетите на Великотърновския университет. Спомням си, че разговаряхме и четохме стихове. Иска ми се да мисля, че имаше посещаваше и сбирките на литературния клуб “Ем. Станев”, но тук паметта ми не ме окуражава. Много млада, Димитрина Баева дръзва да оповести поетически, че “Смъртта не съществува”. Не зная дали това е прозренчество или опасно предизвикателство, но е факт, че говорим за нея и четем стиховете й. Че те продължава да бъде част от литературата на Бургас и на България. Всъщност, по-добре да призова собствените й думи за ранната смърт на поетите от посветеното й стихотворение на Петя Дубарова, поместено в тази книга, вместо да говоря за това:

ПРОЩАЛНО

На Петя Дубарова

Боже мой!

Защо не можем да живеем,

и да умираме тогава,

когато истински е нужно.

Ти, Петя, щеше да живееш.

Пчелата твоя, огненото ти око

от скръб окаменя.

А стиховете ти – десетки огнени очи

от болката за неродените си братя ослепяват.

В дните ни ще се забиват като гвоздеи.,

в най-мекото, най-болното място – спомена.

Защото всички ние сме виновните.

Ах, толкова ми е горчиво, Петя,

защото много хора ще се раждат,

но страшно е, ужасно е, жестоко е,

че няма никога да се повториш.

И затова се чувстваме ограбени.

Последната стихосбирка – “В скута на сянката” от Елка Василева – ме вдъхновява да произнеса заключителните си думи с оптимистичен патос. Защото в тези немалко на брой стихове откривам онази проникновеност и подкупваща простота на поетическото слово, което винаги знае и казва повече, отколкото можем да преживеем сами без всевиждащото му око. Трудно ми е да изброя всичко, което ме кара да мисля така. Гаранция за безусловния успех на книгата обаче на първо място е фактът, че тя ме спечели като читател, а след това и като професионален ценител и анализатор. Спечели ме с мъдростта си, със съчетанието от афористичност и оригинална метафорична образност. Елка Василева е открила най-верния път към изкуството – пътят, който минава през ранимия свят на твореца. В този смисъл всяко стихотворение е белязано със знака на собствената, интимно изстрадана тема. “В скута на сянката” е книга с висока поетическа температура и екзистенциални безпокойства. Видени през нейните очи, сезоните на нашите любови и недоволства изглеждат по-извисени и вдъхновяващи – за да се смирим пред единствено възможното оправдание за нашата мимолетност. А то, според поетесата, е в развръзката на всички предчувствия, от които се страхуваме и за които не искаме да мислим. Но можем само философски и безутешно да оправдаваме. Ето така:

Последно – сбогом. Креп. И болка.

Но болката е шанс да проумеем,

че е дарен живота ни от Бога,

ала смъртта ни учи да живеем.

Последно, заключително четиристишие от последната книга на този дълъг и интересен поетически преглед, след който започват да се пишат новите книги и думи за литературната 2006 година на бургаските поети.

доц. д-р Сава ВАСИЛЕВ

ВТУ “Св. Св. Кирил и Методий”

Сава Василев е роден на 18. 01. 1957 г. в гр. Каварна. Завършва българска филология във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий" през 1982 г. Преподавател е във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий" от 1990 г. Автор е на белетристичните книги "На лов без кучета" (1993) и "Летище за пеликани. Роман партитура" (2000), както и на книгите с критика "Литературната класика. 13 интерпретации" (1999), "Литературният мит Владимир Василев" (2000), "Преди и след потопа на мълчанието. Пет студии върху българската литература" (2001), "Българска литературна класика. Анализи и интерпретации" (2002). Съавтор е на "Случаят Ото Кронщайнер и кирилицата, българистиката и малките филологии" (2002), както и на редица помагала по литература. Интересите му са в областта на българската литература от ХIХ и ХХ век, историческа поетика и белетристика.

М27

^{ЕКСКЛУЗИВНО, НАУЧНО, ПРОФЕСИОНАЛНО, ПОЛЕЗНО, ЛЮБОПИТНО, МИСТЕРИОЗНО, ХИПОТЕТИЧНО, ЗАБАВНО}

	гр. Бургас, ул. “Св. Патриарх Евтимий” 122, тел. 056/3-64-90

"Либра Скорп" ООД
гр. Бургас 8000, п.к.179
тел.: 056/3-64-90; 088/799-64-34; 089/837-85-50
E-mail: meridian27@mail.bg

НАЧАЛО; ЗА НАС; УСЛУГИ; ФОРУМ; ЗАБАВНО; УКАЗАТЕЛ; КОНТАКТ