КОНКУРС
НАЦИОНАЛЕН ЛИТЕРАТУРЕН
КОНКУРС
“ПЕТЯ ДУБАРОВА – 2008”
Наградени
творби в Раздел “ПРОЗА”
Предлагаме
на вниманието ви наградените творби в Раздел
“ПРОЗА”
·
ГОЛЯМАТА НАГРАДА
Димитър Георгиев ДОБРИКОВ, 17 г., гр. Пазарджик
·
ПЪРВА НАГРАДА
Ели Стефанова Зарева,
18 г., гр. София
·
ВТОРА НАГРАДА
Явор Бранимиров Попов, 19 г., гр. Русе
·
ТРЕТА НАГРАДА
Иво Бойков Темелков,
19 г., гр. Бургас
·
ПЪРВА ПООЩРИТЕЛНА
НАГРАДА
Нели Пенева Пенева,
17 г., гр. Стара Загора
·
ВТОРА ПООЩРИТЕЛНА
НАГРАДА
Нели Стефанова Жечева, 17 г., гр. Бургас
·
ТРЕТА ПООЩРИТЕЛНА
НАГРАДА
Веселина Златкова Кискинова, 16 г., гр. Сливен
·
ЧЕТВЪРТА ПООЩРИТЕЛНА
НАГРАДА
Мила Веселинова Божкова, 16 г., гр. Варна
·
ПЕТА ПООЩРИТЕЛНА
НАГРАДА
Милеслава Георгиева Богданова, 17 г., гр. Гоце Делчев
Издателство
“Либра Скорп” благодари на Дом-музей “Петя Дубарова”, Бургас, за
предоставените материали.
М27
ГОЛЯМАТА НАГРАДА
Димитър Георгиев ДОБРИКОВ, 17 г.,
гр. Пазарджик
БЕЗПЛОДНИ НАДЕЖДИ
Разказ
Лятото беше необикновено топло и
сухо. В разгара на отпуските, когато от различни радия и телевизионни канали
призоваваха летуващите на морето да бъдат внимателни към безпощадните слънчеви
лъчи, предизвикващи напоследък все по-често и по-често рак на кожата, в селото
ни, сгушено в полите на възвишенията, носещи географското название “Овчи
хълмове”, цареше необикновено оживление. От всички краища на страната
запристигаха хора с влак, с коли и автобуси.
Опустелите къщи живнаха при появата
на своите отдавна забравили ги собственици, вече на пределна възраст, или от
техните наследници, обнадеждени за по-скорошно замогване. Местните жители,
щастливи и безкрайно радостни, разменяха на висок глас със съседите поздрави с
треперливи от щастие гласове и съобщаваха за пристигането на деца, братя,
сестри, братовчеди и братовчедки от близки и далечни градове и села.
Пред къщите под асми, круши, сливи
се изнесоха маси, водеха се шумни весели разговори. Прегръдки, целувки, докато
се занизаха спомените, заискря виното в отдавна прибраните сервизи, наредиха
синджир дълго пазени “смокиновка”, “грозданка” и какви ли не “плодовки”,
изварявани в местните медни казани от сливи, кайсии, круши, праскови.
Грижливите старци нямаше на кого да дават или продават плодовете, докато децата
им си купуваха по градските пазари скъпи и прескъпи. “Демокрацията” препълни не
само пазарите, но и поникналите като гъби след дъжд малки гаражни магазинчета с
чуждестранни чудесии – едри, с еднаква големина, твърди и лъскави плодове и
зеленчуци, всички еднакво безвкусни. Но кой ти търси вкус, важното е, че
“грабват окото”, а това с вкуса го усетиха, но малко по-късно…
Вечерта, в деня на пристигането, ще
остане паметна. Селото гъмжеше като кошер преди роене. Хлябът свърши още по
обяд, местните барчета се оказаха тесни за придошлите посетители. Щастливите
наследници, очаквали дълго деня за възстановяването на бащините имоти, станаха
особено щедри, макар че се оплакваха от скъпия живот на града и непосилните
неплатени сметки.
Срещата с близки хора “с една
кръвчица” отприщи отдавна забравени романтични спомени, които трябваше
непременно да се полеят и да се замезят.
Стопаните извадиха от мазетата дълго
пазените за скъпи и важни гости домашни бабеци, суджуци и кървавица, които се
мъдреха в чиниите на масата наред с донесените от гостите, рекламирани до
втръсване, салами и луканки. Беше топло, но виното искреше в чашите и разгаряше
огъня на отдавна отлагани разговори и спорове с близки и сродни души.
Оказа се, че “приказките” са
по-сладки от мезетата и затова продължиха и след свършването им.
Песните, спомените и хапването
продължиха до късно, когато подпийналите наследници си спомняха щастливите дни
на младостта и детството, нищеха причините и обстоятелствата, които ги бяха
изтръгнали от родната почва и захвърлили в чужди места сред безразлични и
непознати съседи. Те съжаляваха за забравените песни на щурците, за щастливите
нощи, прекарани под звездите, върху купите с уханно сено или с прясно овършана
слама, но казваха, че няма връщане назад. Кукуригането на първите петли ги
стресна и накара да дремнат по няколко часа, защото им предстоеше дълго ходене
из забравения кър.
На сутринта гугутките гукаха от
ранни зари и всички, които пиеха сутрешното си кафе под липи, круши, лози, си
спомняха, че това предвещава горещ ден. Десетки ослепели къщи бяха прогледнали
– капаците и найлоните ги нямаше, прозорците светеха като огънчета на
надеждата. По просторите и балконите грееха невъобразимо пъстрите цветове на
черги, месали, възглавници и ковьори. Много от тях, “опасени” от навъдилите се
и необезпокоявани от никого молци, се бяха превърнали в дантелени парцали.
Към десет часа площадчето в центъра
на селото вече се огласяше от гръмогласни разговори, смях и провиквания.
Очакването беше да се появят представителите на земеразделителната фирма, която
трябваше да ги въведе във владение на бившите им имоти.
Тогава бях десетгодишен хлапак.
Други деца като мен нямаше сред възрастните и мнозина учудено ме питаха защо не
отида да си играя, защото тази работа не е за мен. Обикалях около отделните
групички, заслушвах се в разгорещените разговори, но някои от тях започнаха да
хвърлят смут в нетърпеливото ми детско сърце. Те не знаеха какви надежди бяха
пуснали дълбоки корени в душата ми. Дядо ми беше обещал, щом върнат земята, да
ми купи конче. Щяхме да го гледаме и да расте заедно с мен. Според него,
навършех ли 14 години, ще съм достатъчно възмъжал, за да го впрегнем и да ме
научи да ора. Еха-а-а!
Пари за трактор нямахме,
пълнолетието, когато можех да получа книжка беше още много, много далеч, а кончето
се беше родило и вече няколко пъти ходихме да го гледаме как расте. Измислихме
му и име – Вихра. Има напълно в унисон с моята детска фантазия. С тази мечта
лягах, с тази мечта ставах. Дядо каляваше оптимизма и вярата ми срещу
скептиците, които често ме разколебаваха и ме дразнеха:
– Ех и ти! Не слушай дядо си, той е
от старото време, ти ще ореш с трактор! Защо ти е кон?
Няма да забравя дядовите думи:
– Запомни, чедо, че конят може да ти
бъде най-верният приятел, а тракторът какво е – бездушно желязо!
Ден след ден, година след година, се
учех как се става земеделец, как и кога се оре, сее, тори. Когато споделях, че
като порасна ще отида да уча за инженер, дядо с тъга в очите и някакви
треперливи нотки в гласа казваше, че който е преспал в меки копринени градски
юргани, в стая с парно отопление, баня и удобства, не може да се очаква да се
върне вече на село. Той мечтаеше за деня, в който щяха да се сбъднат думите на
една баба, която някога, при кооперирането на земята, се изправила пред
трактора, който разоравал синорите. Трактористът слязъл и я попитал да не би да
е решила “да се пресели на оня свят”, а тя казала:
– Спри да ореш слоговете на нивите,
защото ще дойде ден, когато ще трябва да ги правиш!
Този ден беше дошъл, но от бившето
ТКЗС не беше останало нищо, дори и един трактор, който в днешен ден да върви
пред хората и да очертава нивите. Ето защо всички носеха дървени колчета и чук,
с който да ги забиват.
Наближаваше девет часа, когато стар,
раздрънкан микробус изтърси така очакваните служители, които кой знае защо
бабите и дядовците наричаха “подземна комисия”. Впрочем те май се оказаха
прави, защото нейните несправедливи и абсурдни решения им донесоха десетки
инфаркти, инсулти и преждевременно ги отведоха в гроба.
Всички чакащи се втурнаха към мъжете
от земеразделителната фирма, на която беше възложена задачата за “въвода във
владение” и скоро се затряскаха врати на потеглящи коли. Други, които се
добраха до представителите на комисията, ръкомахаха нещо и кимаха неодобрително
с глава. След малко същите, недоспали от дългите среднощни гуляи, решиха че не
си струва да ходят по полето пеша в очертаващия се адски пек и се завърнаха по
домовете си. Трети, каквито бяхме ние с мама, яхнаха велосипедите, четвърти
мотоциклетите, а имаше лелички, дядовци и баби с изкривени от ревматизма,
артрита и годините крака, които поизохкаха, почудиха се как ще изминат тези
два-три километра, но все още вдъхновени от дългоочакваното събитие, поеха по
прашния път…
Когато, след големи усилия,
преминахме затлачената от свинекомплекса през годините селска река и се
изкачихме на височинката, на която се намираше една от многобройните могили на
селското землище, видяхме десетки хора. Едни се бяха събрали около нея, а
други, покачени отгоре, се възмущаваха, псуваха и питаха неопределено кого, как
е възможно такова безобразие. Могилата, която помнеха и от която неведнъж в
детството си бяха оглеждали цялото поле, не беше същата. Няколко тунела водеха
към вътрешността й, а една вертикална шахта от върха до дъното, откриваше
страшна и жалка гледка. Вътре имаше разхвърляни части от глинена керамика,
счупена кирка и лопата, които иманярите бяха захвърлили.
Наложи се да чакаме около два часа,
докато отговорният техник или геодезист постави отново “ориентирната точка” –
колче, което иманярите бяха унищожили, разкопавайки могилата. Оттук, от
високото, се виждаше дългата върволица от хора, които прииждаха откъм селото.
Онези от гражданите, които бяха
дошли със собствените си коли, седяха под дървото, единственият, кой знае как
останал дъб сред това поле, и гасяха махмурлука си със студена бира, но те
бяха, както ги нарече един непознат, “миразчии” – хора, които не милеят за
земята, а са дошли с надеждата за скорошно замогване. Разпалените вечерни
разговори продължаваха.
Слънцето вече се беше издигнало
високо, леко полъхващият ветрец донасяше сух нагорещен като в пещ въздух. Не
можеше да се диша. Над сухите необработени ниви трептеше мараня.
По-съобразителните си носеха чадъри, забрадки, сламени капели, шапки, но имаше
и такива като мама, които късаха от големите мъхести листа на растението лопен
и си слагаха върху главите. Водата, която си бяхме донесли в бутилка от
минерална вода, се превърна в топъл чай, а наоколо ни изворче.
Работата вървеше бавно и
отегчително. Господинът от комисията, който показваше границите на съответния
имот, извикваше по номера собствениците, за да забиват колчетата си. Те питаха
къде, а той отпращаше своите помощници да стоят в отделните точки като жалони.
Наоколо стояха стопаните като зрители от някакъв абсурден театър и вече нито
говореха, нито се смееха. Мама и нейният братовчед се опитваха да обяснят на
дебелия господин от комисията, който от топлината едва дишаше, че това е бряг
на дере, че никой не помни някога тези скали да са били ниви, но нямаше кой да
ги чуе. Поставиха ни камъчетата във всеки ъгъл и си тръгнаха. Да забиеш колче в
земята, в която зееха дълбоки цепнатини от дългата суша, практически беше
невъзможно. Някои предсказваха, че това е пресметнат ход – да се ходи на съд и
адвокатите “да си гушкат” парички.
Имотът на нашия съсед достигаше до
самия преграден гьол, който мнозина наричаха язовир. Той беше седнал на една
скала, смееше се истерично и философстваше:
– Ей, хора, не ме съжалявайте! Ще
видите след две-три години какви готини германки и чехкинчета ще пекат дупета
тук на моите скали! Ще издигна страшно хотелче. Тогава ми завиждайте!
Беше настанала гробна потискаща
тишина, никой не се шегуваше вече. Всеки седеше върху своята скаличка.
Оглеждаха се току що “въведените във
владение” и изведнъж един господин направи “страшно” откритие. Той се обърна
към “настанените” вече върху бъдещите си имоти собственици и не каза, а изрева
като ранен лъв:
– Какво стоите и гледате, бе! Не
виждате ли, че ни правят на луди! Набутаха ни тук в дерето върху скалите!
Помните ли някога да сме орали и жънали тук?! Не виждате ли, че сме все от
ония, дето последни ни натикаха в ТКЗС-то?! Ставайте да си вървим! Пари нямаме,
а хубави ниви се връщат с “дебела пачка”!
Техникът-геодезист се опитваше да ги
убеди в своята невинност и бръмкаше под носа си нещо неразбрано. Планът бил
изработен по стари военни карти, правени от самолет, защото времето се случило
лошо… не ходили “на терен”, така че не знаели, че това, което сега раздават, е
дере и т.н. …
– Така де, то на тяхната карта
правоъгълничетата са плоски и равни! – отбеляза шеговито и примиренчески някой.
Недалеч настаняването продължаваше.
Там, сред блока, някакъв щастливец переше ръце и кършеше потно тяло, като
мислеше че играе ръченица. Па-нататък се бяха нахвърлили върху “момчето-жалон”,
като смятаха, че то е виновно, ругаеха и псуваха. Други го заплашваха, че ще го
удушат, ако ги заведе в някои тръни и скали, като нашите. Напрежението
непрекъснато растеше. На някого беше прилошало и търсеха вода. Суетене,
разправии и така неусетно отлетяха три-четири часа. Гневът и недоволството
достигнаха най-високия си градус, когато техниците се качиха в раздрънкания си
автобус и се отправиха кой знае накъде да търсят подходящо място за обедна
почивка. Всеобщият ропот и викове: “Безобразие! Ние сме дошли от цяла България!
Колко дни ще трябва да стоим за всичките си имоти?!” увиснаха сред адската
мараня. Гласовете отекнаха като в пустиня…
Едни чичко, чиито шеги вече дразнеха
мнозина, вметна че техниците и работниците трябвало да имат достатъчно време,
за да опитат донесените им от някои “предвидливи хора” мезета, а като
“дегустират скоросмъртницата” и биричката – може и да се появи “обективна
причина” за още по-дълъг престой.
След двучасово чакане под сянката на
дъба, гладът подгони някои към къщи. Никой не беше очаквал, че всичко е толкова
сложно, за да предвиди, че ще му е необходим обяд.
Слънцето клонеше на запад, а “нашите
хора” не идваха. Тръгнахме си и ние.
Обратният път беше като връщане след
погребение. Колите профучаваха покрай връщащите се пеша, те им махаха, като се
надяваха да ги качат, но ядосаните шофьори сякаш не ги забелязваха. Никой не
спираше. Уморени и ядосани от неразбориите, с изпарил се ентусиазъм, бъдещите
собственици се молеха да стигнат живи до селото и си обещаваха никога повече да
не излязат в полето, та дори и педя земя да не им върнат.
След няколко дни селото отново
опустя. Прозорците се затвориха, братя, сестри, братовчеди и братовчедки се
изпокараха за бъдещото наследство. Стана ясно, че никой няма намерение да
обработва земята, а да я продава. Разочарованието беше пълно! Пришълците си
заминаха, за да не пропилеят и остатъка от летния си отпуск в тази “пустош”.
Оттогава изминаха повече от седем
години.
Днес цялото поле тъне в бурени и
тръни. Тук там като метната черга се зеленее по някоя засята нивичка, изорана с
кон или магаре.
Дядо ми, по зло стечение на
обстоятелствата, след петгодишна слепота си отиде от този свят излъган, огорчен
и разочарован. Не видя нито една своя нива. Аз останах без кон. Принудихме се
да продадем моята любима Вихра преди да я научим да оре.
Някои стопани си купиха стари
раздрънкани и ръждясали трактори за да орат по някой декар и да сеят колкото да
имат храна за домашните животни. Не им завиждам за студеното ръждиво и бездушно
желязо.
Собствениците така и не “влязоха в
реално владение” на земите си, както им беше обещано. Селото оредя. Вятърът
развява черния копринен креп на жалейките по пътните вратички. Наследниците
разпродават за жълти стотинки имотите си на чужденци и режат последните корени,
свързващи ги със селото. Те отдавна се срамуват от произхода си. Продадоха и
малките семейни гнезда. Кошовете за смет “преляха” от шарените черги,
ковьорчета и отдавна ненужни предмети на бита с етнографска стойност, оцелели
по чудо повече от 60 години.
Безвъзвратно си отива един
романтичен, изпълнен някога с трудови делници и незабравими празници свят.
Отива си не само отминалия бит, но изчезват и корените му. Младите се пръскат
по всички краища на света и едва ли ще се върнат. Ще успеем ли малцината
останали тук да докажем, че има Възкресение, не зная. Говори се, че ще закриват
и училището.
Надеждите не дадоха плод, дано поне
не допуснем да умрат!
ПЪРВА НАГРАДА
Ели Стефанова Зарева, 18 г., гр.
София
У ДОМА
Разказ
Уханието на сладко ме кара да се
замисля дали да изляза… Времето днес е прекрасно – топло е, слънцето е ужасно
силно и сигурно децата са вече на улицата. Май трябва да преодолея страстта си
към бабините сладки. И без това тя ги прави заради мен и едва ли за два часа ще
се свършат. Обожавам ги – меки, сладки, с канела и пчелен мед. Как ли ги прави
толкова ароматни? Сигурно слага някаква подправка, към която съм сериозно
пристрастен. Някой ден ще я питам за рецептата.
– Здрасти! Какво става? Защо
миналата седмица те нямаше? Къде беше?
– Ами, нашите ме заведоха на едно
място, където, ако знаеш какво ми се случи…
Саша винаги е пълна с ужасно
интересни случки. Не зная как й се случват точно на нея. Но все пак ми е
най-добрата приятелка, разбираемо е.
– Къде си била?
– Ами, бях в някаква крепост близо
до тук. Разказаха ми, че някога там е живял един ужасно лош владетел, който не
обичал никого. Страхотна история, но те предупреждавам, че е малко страшна.
– Ха! Не ме е страх! Та нали съм
вече мъж? Хайде говори, че ми е интересон…
И Саша разказа историята на онзи
цар, който не обичал никого. Е, не винаги е било така… Той бил много красив и
си имал жена, за която давал живота си. Но при една злополука в гората, тя
починала. Тогава царят се затворил в замъка си и никога повече не излязъл. А
когато някой отивал да го посети, оставал завинаги във владенията му и никога
не се разбирало какво се случвало с госта.
– Мислиш ли, че е истина? – спокойно
попитах аз.
– Има само един начин да разберем…
Не беше нужно много време да се сетя
какво си мисли Саша, защото и аз си мислех за същото. Познавахме се много добре
един друг и без излишни думи стана ясно какво следва.
– Наистина ли искаш да го направим?
Вярно, имали сме толкова приключения, когато търсехме пиратското съкровище или
заровения меч от другата страна на планината…
– Или когато открихме Сержант! Зная
че е опасно, но как иначе ще разбулим тайната? Няма начин, Саша. Заедно можем
да разберем! Само аз и ти!
След тези думи от моя страна стана
напълно ясно, че следващия ден ни очаква нещо необикновено. Вълнението в
кльощавите ми крачка растеше с всеки час. Дори когато се прибрах не можех да се
насладя на сладките на баба. Мислех си само за времето, когато с моята приятелка
ще изследваме нови опасни хоризонти. Знаех че трябва да си легна рано, за да
стана рано. Трябваше да се запася с жизненоважни неща като одеяло, фенер,
батерии за фенера, гумени ботуши и моят меч, разбира се. Щеше да е тежък ден.
Но именно това ме караше да го очаквам с огромно нетърпение.
И сякаш миг след като затвори очи,
дойде утрото – свежо, светло, а във въздуха се носеше аромат на приключение.
Точно както го обичаме със Саша!
– Бабо, аз отивам на гости у Саша!
Майка й ме покани да остана в тях. Ще се прибера утре сутрин.
Баба не можеше да се възпротиви на
волята ми. Беше ми мъчно да я лъжа, но знаех, че е временно. След две седмици
щях да й призная.
Саша вече беше там. Всички
необходими неща бяха налице. Оставаше само да тръгнем. Мястото не беше много
далеч, но се минаваше през рисковани места. Най-страшното беше мостът над
реката! Беше стар и на места изгнил. Дъските се клатеха, въжетата бяха
захабени, а отсрещният бряг беше толкова далеч… Това беше единственото място,
където мъжът в мен се криеше в детското ми тяло. Но волята ми ме водеше напред.
Освен това след края на моста имаше невероятна гледка – малка тясна пътечка,
скътана в гъстата гора от огромни дървета, строго поклащащи клони от вятъра. На
отделни места слаби слънчеви лъчи си прокарваха път между гъсталака. Цялата
вълшебна картина ме връща около седем месеца назад, когато беше и първата ни
среща със Сержант. Това е наистина най-невероятното животно на света.
Изключително умно и сладко. Сякаш е човек… Макар мъничко и крехко по нищо не отстъпва
на хората. Мисля че Сержант е нашата най-вярна приятелка. Когато сме в гората
тя ни показва пътя и не можем да се изгубим. В началото малко се плашеше от
нас, гледаше ни с интерес, но ни нямаше доверие. А сега е нашата малка голяма
рунтава приятелка. Понякога ми е чудно как е толкова умна – не познавам друга
такава катерица. На всичкото отгоре е бебе. Наистина много странно.
Всеки момент очаквам да се появи
измежду дърветата и да започне да подскача весело около нас. Саша много я
обича. Аз също. Става ми приятно, когато животинчето внимателно следи всичките
ни движения. Чувствам се някак полезен. Хубаво е. А сега е време тримата да
достигнем целта си – тайната на онзи цар. Това е най-вълнуващото нещо, което
някога сме правили. И си признавам, че съвсем мъничко ме е страх… Не е много,
но ако не изпитвам нищо, няма да ми е интересно.
Почти стигнахме мястото, където ще
си починем, то е съвсем близо до крепостта. Поне така казва Саша.
– Вълнуваш ли се? – нетърпеливо
попитах аз.
– Ами разбира се! Как не! Това е
едно от най-великите събития това лято. Мисля че можем да направим карта на
местността и вътре да опишем всичко, което сме открили.
– Сигурен съм, че ще е много
интересно! Можем да записваме всичко още сега, за да не пропуснем нещо после –
грижливо предложих аз.
И със Саша и Сержант седнахме и
започнахме записките. Смяхме се, хапнахме и се стегнахме за срещата си с
неизвестното.
Крепостта съвсем не беше такава,
каквато си я представях. По-скоро беше много камъни, които някога са били
стени. Честно казано вече не се вълнувах – бях малко разочарован. Защо стана
така? Какво не е наред? Крепостта трябваше да бъде огромна, величествена и
страшна. А тя е само купчина камънаци.
– Е, това ли е твоята прочута
крепост? – раздразнен попитах аз.
– Ами ти какво очакваше? – сопна ми
се Саша.
– Ами поне да прилича на крепост!
Ако исках камъни щях да седя в двора ма баба, там има достатъчно. За какво ми е
да обикалям горите, щом същото мога да правя и у дома?!
Вече в гласа ми се усещаше
недоволство и нервен тон. Почти крещях на Саша.
– Добре тогава, щом не ти харесва ще
намерим друго място, което е по вкуса ти. Ще влезем навътре в гората и ще си
намерим приключение – ядосана измрънка Саша.
И веднага тръгнахме към онези мрачни
части на гората, където имаше толкова малко цветя, а слънцето почти не
достигаше. Никой от двамата не мислеше трезво. В яда си забравихме всъщност за
какво бяхме тръгнали. А гората ставаше все по-зловеща и мрачна… Вече нашата
слънчева, приятна горичка се бе превърнала в убежище на всички зли сили на
света. Ставаше студено и тъмно. По това време трябваше да сме на път за вкъщи.
И това сериозно ме притесняваше. Въпросът не беше “Кога ще се връщаме”, а “Дали
ще се върнем”. За първи път ме беше страх и усещах страха и на Саша.
– Мисля, че е време да се връщаме.
Крепостта може да почака – най-после се престраших да говоря.
– Ами може би си прав. Но има един
проблем. Май се загубихме. И не зная как да се върнем.
– Може би Сержант ще ни помогне.
Нека я извикаме.
И викахме, и викахме, но никой не се
появи. Тогава умората ни прикова до едно дърво – сега то беше нашия дом. Ние
бяхме част от него и се сгушихме както се гушкат малките зайчета в хралупата.
Беше студено и страшно. Чувствах се толкова безсилен, а вчера бях “голям” мъж.
– Саша, знаеш ли… мисля, че без теб
не бих могъл да издържа тук. Май ме е страх малко…
– Колко малко?
– Не много…
– А от какво те е страх?
– От това, че мога да бъда сам на
това място…
– Но не си сам – ние сме заедно.
– Винаги ли ще бъде така?
– Не зная колко дълго е винаги. Но
ти си най-добрият ми, единственият ми приятел.. Винаги ще бъдем заедно!
– А когато един ден пораснеш и си
имаш бебета, мъж и работа, ще се сещаш ли за мен понякога?
– Разбира се, глупчо. Та нали имаме
толкова общи приключения. И един ден, когато стана прочута художничка, ще
нарисувам нещо за теб и то ще стане най-известната картина в целия свят.
Тогава прегърнах Саша, затворих очи
и поклащайки се леко, тихо си повтарях “заедно завинаги”, “заедно завинаги”,
“заедно завинаги”, “заедно…”, “заедно…”, “заедно…”, “завинаги…”.
* * *
“Къде съм?” – помислих си аз.
Огледах се и гората я нямаше. Бях си у дома, до мен лежеше красивата ми жена.
Отново бях сънувал един от онези сънища, моменти от детството ми. А сега трябва
да вървя на работа. Сигурно колегите вече ме чакат. А днес имаме толкова много
работа.
– Чао, скъпа Саша!
– Как ме нарече?! – ядосано изрева
Ева.
Защо нарекох жена си Саша? Какво ми
стана. Не съм виждал малката Саша от поне 20 години. Ако я видя едва ли ще я
позная.
– Съжалявам, Ева. Не зная какво ми
стана. Когато се запознахме сигурно съм ти споменавал за нея. Една приятелка от
детството ми...
С тези думи приключих обясненията и
отстраних временно появилия се хаос. Вече бях готов да се отдам изцяло на
работата си. Отидох там и свършихме всичко което трябваше, та дори и малко
повече. Малко преди да си тръгна Ева ми се обади.
– Да, мила?
– Имам изненада за теб! Ще те чакам
пред работата ти след половин час!
Не бях особено очарован. Имах
толкова работа, която не търпеше отлагане. И ако сега се приберях много късно,
нямаше да мога да свърша всичко. Но все пак трябваше да удовлетворя желанието
на съпругата си. Понякога си мисля дали й е мъчно, че нямаме деца? Но нали й
давам всичко, което една жена може да иска. Не зная колко парфюма си е купила
вече, ами всичките безмерно скъпи дрехи! Нищо не й липсва. А сега стига
глупости! Трябва да си довърша работата.
– Здрасти мила! Къде отиваме?
– Изненада е, нали ти казах?
От много време не я бях виждал толкова
усмихната. Кой знае какво иска да си купи този път.
– Пристигнахме! Хайде бързо, защото
закъсняваме – и тя ме повлече след себе си.
– Закъсняваме за къде? – с
недоумение попитах аз. И отговорът беше пред очите ми: моята жена не искаше да
си купуваме нищо. Беше ме довела на изложба на картините на някаква много добра
художничка. Каква загуба на време!
Влязохме вътре и започнахме да
разглеждаме картините. Въпреки лошото ми настроение, можех да призная, че бяха
наистина добри. Имаше голяма част от тях, които запечатваха някой природен
пейзаж. Бяха ми някак познати. Сякаш не ги виждах за първи път. Но това беше от
умората ми.
След известно време видях една много
странна, дори малко смешна. Едно дърво, абсолютно самотно насред пустошта, а до
него една сянка на някакво животно, може би катерица. За малко да не се изсмея.
Обърнах се, за да намеря Ева и да й кажа да си тръгваме, но късметът ме беше
напуснал и се блъснах в някаква жена. Разлях питието й, съсипах роклята й и
когато понечих да извадя чековата си книжка, за да оправя положението, тя
изрече името ми.
– Познаваме ли се? – гледах я и се
стараех да си спомня, може би се познавахме, но на банкетите от работата ми не
ходят много жени. – Да не сте някоя приятелка на Ева? – с надежда попитах аз.
– На Ева не, но твоя – да!
Какво се случваше? Коя беше тази
красива жена, която твърдеше, че ми е приятелка, знаеше името ми и се опитваше
да ме изпие с поглед. Бях почти сигурен, че не я познавам. Но казвам “почти”,
защото тя знаеше някои неща за мен, които дори Ева не знае. Как беше разбрала
за сладките, които баба правеше? Или за страстта ми към природата? Или за
манията ми да търся приключения? Всъщност не ме интересува. От ужасно много
време съм загубил тези си качества. Разбрах, че на света има по-важни неща от детството.
– Много бързо забравяш… – някак
тъжно промълви тя.
– Ами да и за да забравите и вие
бързо това, че съсипах роклята Ви, ето, надявам се това да покрие разходите Ви
и да изтрие срещата ни – без много да се бавя й тикнах един солиден чек в
ръцете и се обърнах да си ходя.
– Нима смяташ, че ще можеш да се
скриеш зад чековата си книжка? Не помниш ли какво правеше, когато те беше
страх? По моста? Нима си забравил кой си всъщност?
Думите й ме пробождаха като куршуми.
Озадачиха ме и в мен се зароди желание да разбера коя е тя. Беше ми много
позната. Саша?! Не може да бъде!
– Саша? – плахо попитах аз.
– Вече бях изгубила надежда, че си
ме спомняш.
Не знаех какво да направя. Бях
толкова объркан. Отидох на изложба с жена си и там виждах последния човек,
когото си мислех, че мога да видя някога. Нещо в мен потрепна. Саша не беше
тази малка Саша, която помнех. Беше изключително красива и свежа. Усмивката й
постоянно грееше на лицето. Устните й бяха сочни. Потъвах в погледа й. Изведнъж
някакви спомени нахлуха в мен. Спомних си детството си, игрите, къщата на баба…
Всичко вършееше в мен. Някои спомени бяха болезнени, други стопляха като лятно
слънце. А Саша седеше усмихната пред мен и ме гледаше втренчено. Овладях се.
Тази моментна слабост премина.
– Съжалявам за роклята ти. Ще ти я
платя.
– Остави роклята. Кажи ми как си?
Как върви животът ти? Защо цели 20 години не се сети поне веднъж да ми се
обадиш?
Тази неочаквана атака от въпроси ме
притесни и за да скрия чувствата си, попитах:
– Какво те води насам? Никога не съм
очаквал да те видя на изложба!
– Смятам, че един художник трябва да
присъства на откриването на изложбата на собствените си творби. Ти как мислиш?
Чувствах се малък, безсилен. Не
знаех какво да й кажа. Може би трябваше да си тръгвам. Да, това беше решението
– да избягам.
– Да, как не се сетих! Много се
радвам, че се видяхме, но трябва да намеря жена си и да си тръгваме, защото
утре съм на работа. Беше ми приятно.
Тръгнах и усетих ръката й на рамото
ми. Ами сега? Как да се измъкна?
– Виждам, че си много зает човек.
Просто искам да си поговорим, да ми разкажеш как върви животът ти, семейството…
Няма да ти отнемам много време. Постой малко с мен, после едва ли ще се видим.
Заминавам си двругиден.
Думите й ме склониха. Доведох Ева,
запознах ги и останах “за малко” със Саша.
– Сега ми разкажи как върви животът
ти. Имаш страхотна жена, доколкото разбрах и страхотна работа, която обичаш
повече от съпругата си. А деца? Колко?
Чувствах се някак прозрачен. Саша бе
като любопитно дете пред отворена книга. Дори нямаше смисъл да отговарям. Но не
трябваше да показвам слабостта си.
– Все още нямам деца, но както сама
виждаш, съм много зает. А ти? Как е твоят семеен живот?
– Ами… аз имам две деца, които
обожавам – момче и момиче. Малката се казва Наташа, а големият е Андрю.
“Андрю, та това е моето име! Какво
става? Тя шегува ли се?”
– Много хубави имена! А съпругът ти?
– Той е най-невероятният човек на
света! Ако има истинска любов, то това е нашата! Живеем в къща с голям двор.
Намира се в гората. Е, имаме и апартамент в града, но понякога се налага да се
местим за месец-два, заради работата ми.
– Това е страхотно! Значи си
щастлива?
– И питаш? Никога не съм си
представял по-добър живот от този.
Щастието на Саша беше истинско. Това
ме радваше, но започвах да се замислям за себе си. Бях много объркан.
– Разкажи ми за толкова важната ти
работа, която те откъсва от целия свят.
И аз й разказах всичко – за Ева, за
живота, който си мислех че имам. И докато изливах душата си пред най-добрата си
приятелка, отново усетих липсата й. Празнотата се настани в мен.
– Защо не ми се обади? Разбрах, че
имаш телефона ми.
– Звънях ти стотици пъти. Когато се
обаждах у вас, ти беше на работа. Намерих телефона ти там, но винаги ми
казваха, че си на съвещание или си много зает. Още помня последната ни среща
преди 20 години, когато търсихме тайната на самотния цар. Беше хубаво, макар и
да беше не така, както очаквахме.
– Остави детството! То е малка част
от живота ти! Не може да ти даде нищо друго освен спомени, които се изтриват рано
или късно.
– Не мисля така! Сега съм щастлива,
защото следвах детето в мен. Не забравих каква исках да бъда, каква бях. Видя
ли рисунката с голото дърво? Това е най-продаваната ми картина и е посветена на
теб. Нарисувах я преди две години. Имам и още една, която свързвам с теб. Но
разликата между двете е, че дървото изобразява това, което си сега, а другата
това, което беше. разлика има. Но по-важното е да разбереш защо се криеш в
работата си, защо бягаш от живота? Защо когато виждаш нещо, което е част от
теб, затваряш очите си за него? Изобщо знаеш ли кой си…
Думите й ме хвърлиха в пропаст,
която беше по-дълбока от погледа й. Загубих се и пропадах по-надолу и
по-надолу. Не знаех къде се намирам. Единствената светлина за очите ми беше
лицето й.
– Саша, знаеш ли… Май ме е страх
малко…
– Колко малко?
– Ужасно много…
– А от какво те е страх?
– Страх ме е, че съм сам и че
животът ми няма смисъл… Страх ме е, защото не зная кой съм, а вече забравих
какъв бях…
Последва дълго мълчание. С нея
седяхме сгушени в студената нощ и мълчахме. Телефонът й звънна и тя трябваше да
си ходи. Изпратих я до едно такси, а аз взех едно в другата посока. Стигнах до
дома си и бръкнах в джоба си, за да извадя ключовете. Напипах някаква хартийка.
Това беше чекът, който й бях дал по-рано вечерта. На гърба му пишеше:
“Заедно завинаги… Спомни си кой си и
не ме забравяй! 562635 С обич: Саша”
Не можех да повярвам! Отворих
вратата. Ева вече си беше легнала, но на масата имаше някакъв голям пакет и
един по-малък върху него. Отворих първо големия и видях картината с дървото.
Под нея имаше още една – най-красивото нещо, което съм виждал. Беше толкова
простичко, а ме изпълваше толкова много! Беше една поляна с малки, крехки, диви
цветя, от които се открояваха две, стоящи едно до друго. Небето беше синьо, но
най-ярко бе слънцето. Всъщност слънцето беше първото нещо, което навлиза в теб.
Изведнъж го почувствах така, сякаш беше пред мен. Имах усещането, че вятърът
минава през косата ми и мога да помириша цветята. Картината беше толкова жива.
Дълго гледах и двете рисунки, мълчах и си мислех. Отворих малкия пакет и там
имаше от сладките, които обожавах като дете. Бяха същите.
С часове гледах потънал в детството
си, сълзите ми се стичаха по умисленото лице, а трохите от сладките падаха
навсякъде… Окачих и двете картини и всичко, което исках бе, да си легна и да
заспя. Имах нужда от сън и не защото бях на работа на следващия ден, а защото
не исках да мисля за жалкото си съществуване. Така и направих. Легнах и
затворих червените си от сълзи очи…
* * *
“Къде съм?” – помислих си аз.
Огледах се и гората беше там. Бях до дървото, където заспяхме миналата вечер.
Саша лежеше до мен и още спеше. Слънцето нежно галеше детското й личице, а
Сержант спеше свита на топка върху корема ми. Бях сънувал най-ужасния си сън!
– Саша, знаеш ли… не искам да
пораствам и много те обичам! Заедно завинаги!
– Да, Андрю! Заедно завинаги! Хайде
да си ходим у дома…
– Та ние сме си у дома…
ВТОРА НАГРАДА
Явор Бранимиров Попов, 19 г., гр.
Русе
ЕДНА ИСТОРИЯ ЗА
НАДПРЕВАРАТА С ВРЕМЕТО
Разказ
Често мисля за чичá ми
Ставри. А когато мисля за него, неотменно се сещам и за чичá ми Колю, та
дори и за чичá ми Архиерейко.
Последният беше претърпял три
поредни поражения в битката си за поста на архиерей и се готвеше за нова, още
по-ожесточена. Той просто беше убеден, че един човек, носещ името Архиерейко,
не може да работи нищо друго, освен да бъде архиерей.
Въпреки това си непоклатимо
убеждение той работеше като наемен свинар в селото вече 20 години. Да, ще
кажете, че за толкова време човек може не само да си построи свой собствен
свинарник, но и да основе клонове в съседните села. Само че в случая
забележката ви е неуместна, понеже чичá ми Архиерейко беше твърде зает
човек, за да се занимава с подобни глупости. Той предпочиташе, вместо да пилее
времето си в нещо градивно, да се занимава със своята безкрайна борба за поста
на архиерей и търсенето на нови доводи в нейна подкрепа.
Чичá ми Архиерейко така и не
се допита до някого от фамилията ни дали аргументите му бяха солидни или просто
въздух под налягане, както мислехме всички ние, включително и телето, което
беше неволен слушател на пространните лекции на чичо ми.
Той просто имаше нужда да упражнява
риториката си с цел постигане на по-голяма убедителност, но така и не можеше да
си намери слушател, пред когото да се потренира както трябва. Хората или
побягваха на 15-тата минута, или ако издържаха до 20-тата, започваха да спорят
и ставаха червени като доматите на леля Гоче, която живееше по-надолу на същата
улица. Така че откритието, че може да се упражнява пред телето, беше с
колосални размери не само за егото на чичá ми Архиерейко, но и за
спокойствието на съселяните му, които най-после бяха оставени на мира.
Но нека все пак започна историята,
от която вече така успешно се отклоних. Говорех ви за чичá ми Ставри –
човек с голям ум, впечатляващи мечти и още по-впечатлителни вежди. Те си бяха
уговорили среща точно над носа му, образувайки един буен, дори рошав мост,
който предизвикваше голямо възхищение и респект у съселяните му.
Чичá ми Ставри беше завоювал
преди 8 години златен медал на околийското състезание за най-пищен мустак,
което спечели точно с веждите си. Отначало комисията се противеше и не искаше
да го допусне, обяснявайки, че състезанието е за мустаци и за нищо друго. Но
след като чичá ми Ставри свъси китните си вежди и изтъкна пред
председателя на комисията своя необорим аргумент “Мълчи бе, галош кален!”, беше
допуснат до състезанието, което в последствие дори и спечели.
След награждаването председателят на
комисията официално сложи край на надпреварата “во веки веков” под претекст, че
членовете на комисията не можели вече да отделят по цял ден на гледане на чужди
мустаци, защото нямало кой да им гледа овцете. И така чичá ми Ставри,
въпреки че откъм мустаци е пълно кьосе, си остава и до днес последният и
безспорно най-атрактивен носител на медала за най-пищен мустак в околията.
Чичá ми Ставри не работеше
нищо конкретно. Никой, включително и той самият, не можеше да определи с какво точно
се занимаваше, за да си изкарва прехраната. Може би това и не е така важно, щом
цялото село, пълно с неоспорими капацитети в даването на акъл, не можеше да
определи какво аджеба работеше чичá ми. Но това, за което го уважаваха
дваж повече, дори и от постижението му на околийското състезание, беше неговото
отстояване на всеселските възгледи. Основен такъв възглед, гласуван от
селсъвета още в незапомнени времена бе, че селото беше нещо много повече от
някакво си просто село. Това се дължеше на неговото име – Пъстро селище.
Жителите на Пъстро селище просто
смятаха за унизително и крайно обидно да наречеш селяни жителите на едно
“селище”, още повече, ако то е подкрепено с епитет като “пъстро”. Точно затова
съселяните на чичá ми Ставри се отнасяха с прекомерна надменност спрямо
обитателите на съседните три села – Долно село, Криво село и село Паничевци.
Обаче, въпреки всички аргументи в
полза на обратното, хората в Пъстро селище си оставаха нищо повече от прости
селяни.
Заблудата си, че въобще не бяха
такива, чичá ми Ставри откри едва ден преди да разбере за смъртта си.
Сутринта на този ден той бе
прегледан от младия и доста перспективен селски доктор, който му каза, че бил
болен от неизвестна нелечима болест. Болестта била толкова коварна, че чичо ми
щял да умре още на следващия ден, точно в единайсет и половина.
Чичá ми Ставри обаче не се
стресна от зловещото предсказание на доктора. Моят роднина беше убеден, че ще
преметне смъртта, точно както беше преметнал по-рано председателя на комисията
по мустаците, или пък кметовете на съседните три села, които месец по-рано бяха
признали Пъстро селище за град с потенциала на столица. Чичá ми Ставри
се нуждаеше само от малко време, за да достигне до решението на проблема.
И така моят най-виден роднина взе
любимата си трилитрова дамаджанка, напълни я с любимата си ракийка и седна на
пейката под асмата в двора. При чичá ми Ставри мисловният процес относно
важни като тоя въпроси започваше след деветата чашка. Така че, на чичо ми му
беше необходимо малко време, за да впрегне целия си умствен потенциал в
решаването на своя проблем. След като изпи две трети от дамаджанката,
чичá ми Ставри беше озарен от революционна идея. Ето каква беше тя.
Чичá ми знаеше, че ще умре
точно в единайсет и половина – селският лекар категорично беше заявил това, а
да поставиш една експертна оценка под въпрос е смешно и дори налудничаво.
“Значи – реши чичо ми – щом аз зная в колко часа ще умра, я дай да се
възползвам от туй!”
Той си спомни, когато беше дете, за
безкрайно скучните уроци за часовите зони, които даскалът се опитваше да набие
в малките селски главици на учениците си. Това той правеше, заплашвайки ги с
една жилава дрянова пръчка, с която болеше като те бият дори и през гащите.
Този даскал казваше, че когато тук е девет часа, в Белград е осем и това се
дължало на часовите зони.
Чичá ми Ставри сметна, че ако
тръгне пеш нощеска към Белград, ще стигне, точно когато тука е единайсет и
половина, обаче там ще е още десет и половина. От Белград чичá ми Ставри
реши, че може да си купи кон, с който да продължи надпреварата си с времето.
Така, когато стигнеше Париж, по негови сметки щеше да има още четири години
живот. А в Париж за толкова време несъмнено щяха да открият цяр за неговата
непозната и коварна болест. Чичá ми щеше да се излекува там и след това
да се върне в Пъстро селище, което дотогава положително можеше и да е станало
вече столица.
След като премисли още веднъж всяка
част от плана си, чичá ми Ставри отправи тържествуващ поглед в
пространството. Той всъщност гледаше вратата на къщата, но беше толкова пиян,
че му се струваше, че гледа в пространството. Вече измислил как да прецака
смъртта, чичá ми Ставри реши да се почерпи за своето велико прозрение и
довърши дамаджанката.
След това той не помни какво е
станало, но аз помня, че го видях заспал на пейката и хъркаше, както хърка
пияното магаре на циркаджията Коста, който припечелваше като обикаляше селата,
демонстрирайки на хората, че и сред магаретата има алкохолици.
На следващия ден чичá ми
Ставри се събуди с тежко главоболие. Намери опипом чешмата в двора и си
наплиска лицето, за да се свести. След като се съвзе се сети за своя велик план
и ужасено погледна часовника си. Часът беше единайсет без две минути.
Чичá ми Ставри грабна каскета и фукна надолу по баира, като от устата му
излизаха цветущи късчета фолклор. Търчеше надолу чичо ми, псуваше и се вайкаше
защо навремето не е купил къща в западния край на селото, по-близо до Белград,
а взел тая – точно в обратната посока, на върха на този баир, който го
отдалечаваше от сръбската столица с цели две минути и половина!
От къщи до центъра на селото са
четирийсет минути спокоен вървеж и около трийсет с търчене. Сами се сещате, че
чичо ми нямаше как да изпълни революционния си замисъл – вече беше единайсет
часа. Но нашият род е раждал все инати хора, та чичá ми затова не се
отказа, ами смело хукна надолу да се състезава с времето.
Изгуби се бързо от погледа ми чичо,
но други ми разказаха какво се случило после. Търчал чичá ми, а хората
се чудели “защо барем се трепе да тича тъй бързо бай Ставри”. Стигнал той
центъра за само двайсет минути и продължил уверено, без дори да се сети, че по
принцип вече трябваше да е паднал от умора. Тичал, тичал и в единайсет и
половина бил точно пред бакалията. Тогава, както бай Цане бакалинът разказва,
чичá ми Ставри паднал на земята и почнал да се мята и да крещи, сякаш
бесни песове го хапят.
Събрали се бързо хора да се притекат
на помощ на “горкия бай Ставри”.
– Що става бе, Ставре?! Какво ти
има? – попитал го чичá ми Архиерейко, който живее точно до бакалията.
Сепнал се изведнъж чичá ми
Ставри, погледна си часовника и фукнал отново, този път в обратната посока –
към центъра. Там, ми разказаха други, влетял в кабинета на доктора и такъв
пердах му хвърлил, че оттогава в Пъстро селище лекар няма, независимо от факта,
че е потенциална столица.
По-късно, когато чичá ми
Ставри сам ми разправи цялата история, каза че като си погледна часовника пред
бакалията, видял че било единайсет и трийсет и пет часа. Тоест трябвало вече да
е умрял от коварната и неизлечима болест. Ядосал се чичá ми и решил да
си отмъсти на доктора, задето, заради грешната му преценка, напразно използвал
цяла дамаджанка от ценната ракийка.
Вместо да мисли за глупости, той
можел да я запази и да я ползва при по-важни поводи. Например на следващия ден,
когато с чичá ми Архиерейко се били наговорили да измислят план за
прокарването на циментов път от свинарника на чичá ми Колю до пощата.
А защо точно до пощата? Това… е
друга история.
ТРЕТА НАГРАДА
Иво Бойков Темелков, 19 г., гр.
Бургас
БЕЗСЪНИЕ
Разказ
Красивата лилава лунна светлина се
стичаше от прозореца ми и образуваше малки многоцветни локвички на дървения
под. Тази вечер имаше пълнолуние, а аз лежах на няколко сантиметра от
бълбукащата повърхност на леглото си и отчаяно се опитвах да заспя. Из стаята
шареха най-различни цветни сенки, които бясно танцуваха под ритмите на
уникалната музика, която струеше под формата на пулсираща дъга от Езерата в
съседните измерения. Главата ми бръмчеше. Станах. Стъпвайки на пода под краката
ми поникваха няколко светлосини тревички, които веднага увяхваха и се стапяха в
нищото. Доближих се до музиката и замислено, оглеждайки пулсиращите стени на
стаята, отпих една глътка от нея. Имаше божествен вкус, който не може да се
сравни с нищо друго. Усетих как тя се стече по гърлото ми и нежно ме обля с
топлина и блаженство.
Никога не мога да спя на пълнолуние.
Погледнах с омраза към небето. Лилавата луна се смееше нагло и подигравателно в
лицето ми, а звездите приличаха на малки светещи зелени диаманти на фона на
светло лилавото небе. Доста често през него се врязваха многоцветни пулсиращи
резки, които просто преминаваха през това измерение в съседното. Викат им
Кучета. Казват, че ако успееш да се качиш на едно от тях, ще попаднеш в
съвършено различен свят, където мечта и реалност се сливаха и отблъскваха
едновременно. Искаше ми се някой ден да успея да яхна някое Куче, но сега
най-много ми се искаше да заспя. Усетих как си играя с лепкавата като разтопено
олово лилава лунна светлина и отвратен тръснах ръката си. Няколко капки се
посипаха по босите ми крака и се превърнаха в малки дяволити лилави парченца
дим.
Имах чувството, че нещо ще се случи
тази вечер. Знам че съм малко параноичен. Знам, че никой не вярва, че на тавана
ми има огромно червеникаво-зелено око, което следи всяка моя крачка. Погледнах
Го, а То се втренчи в мен. Усещах как целият настръхвам, а в кожата ми се
забиха няколко парченца лед. Откъснах ги с мъка и болка, но вече отдавна им бях
свикнал, така че не ми правеха впечатление. Просто се бях научил да не Го
гледам, защото на Него това не му харесваше. Имаше и много други неща, които не
му харесваха. Например никак не обичаше когато сядах да пиша. Всеки път, когато
от слепоочията ми излизаха сребристи нишки мисловен поток, който хващаше
писалката, усещах леко бодване зад врата си, което ставаше все по-силно,
колкото повече упорствах.
Откъснах се от прозореца. Изведнъж
през него прелетя ято шарени птички, а аз се озовах в центъра им. В главата ми
се забиваха като пирони крясъците им. Те ми говореха. Разказваха ми историята
на Вселената, защото те бяха поробените Титани. Казаха ми, че имам среща и че
трябва да бързам, защото от нея зависела тяхната свобода и повторното им
поробване. В един миг усетих как пропадам.
Погледнах назад. Наистина падах,
разперил ръце към дървения под. Той ме погълна с плясък, разпилявайки хиляди
малки червени капки из цялата стая и аз потънах в него.
Дълбока глътка въздух. Огледах се.
Седях на ръба на летяща на стотици метри във въздуха оранжева скала. Погледнах
надолу. От нея се стичаше красива кристално пурпурна вода, която изчезваше в
небитието. Погледнах зад себе си и пред мен се разкри една невероятно красива
зелено-сива гора, чийто дървета постоянно променяха положението си. Пред мен
беше залезът. Не мога да си спомня колко време съм гледал красивия жълто-синкав
оттенък на небето, който се получаваше от едновременното залязване на двете
слънца. Станах и изтупах новите си дрехи. Бях облечен в дълъг син шлифер с
качулка. Тогава видях и Нея. Тя лежеше гола до малкото пурпурно езерце, облегнала
се на една кафява скала. Беше великолепна. Дългата й червена коса изгаряше
тревичките, които докоснеше, с красив зелен пламък. Нежната й златиста кожа
отразяваше безчувствено синята светлина, която идваше от едното слънце.
Доближих се.
– Здравей.
– Здрасти – отвърна ми тя с усмивка.
За Бога, никога не бях виждал по-красива жена.
– Какво правиш? – попитах аз.
– Чакам те.
– Откъде знаеш, че ще дойда?
– Това няма значение.
– Защо?
– Защото е важна причината, заради
която си тук.
– Каква е тя?
– Аз.
– Ти коя си?
– Твоята мечта.
– Искам те.
– Знам. Обладай ме!
Без повече въпроси се доближих до
нея. Няколко искри прехвърчаха между телата ни и се стопиха във въздуха с див
смях. Тя докосна дрехата ми, която се свлече като водопад от тялото ми… сякаш
ме поляха с топла утринна слънчева светлина. Възбуден, нежно докоснах врата й и
се наведох напред, за да целуна гърдите й. Усетих как огнената й коса започна
да гори по-силно, но пламъкът галеше игриво пръстите ми вместо да ги изгори.
Водата в езерцето бълбукаше, защото няколко кичура бяха потопени в него. Тя
дишаше все по-учестено, а аз прокарах език по корема й и между краката й.
Усещах силното напрежение, което се събираше вътре в Нея. Изправих се и
разтворих игриво краката й, а Тя отпусна глава назад. От очите й хвърчаха малки
пламъчета, които нежно галеха кожата ми. Леко и бавно влязох вътре в Нея, а Тя
затвори превъзбудено очите си и ме притисна към себе си. Исках я цялата… исках
я по-бързо и по-силно. С всеки мой тласък, косата й се разпалваше все по-силно
и по-силно, докато най-накрая силният огън не ме заслепи и аз не виждах нищо
друго освен Нея. По-бързо… по-силно… По-бързо… по-силно. Стенех, а потта ми се
изпаряваше веднага заради силната горещина, която ме обливаше. Но аз не се
интересувах от това. Усещах как Тя трептеше като струна в ръцете ми. Пред очите
ми, над гърдите й се появи малка многоцветна сфера, която събираше като
вихрушка светлината около себе си и я превръщаше във всички цветове на дъгата.
А в това измерение те бяха толкова ясни, толкова чисти, толкова кристални!
Колкото повече се приближавахме до блаженство, толкова по-концентрирана ставаше
сферата, докато… Господи! Кълбото се взриви като супернова, разпръсвайки
огнените езици, обливайки ме с топлината на милиардите цветове. Тя се отпусна
назад, а аз задъхан се измъкнах от Нея и се потопих изморен в езерото. Не знам
колко дълго съм лежал така, но когато отново отворих очи, Тя стоеше права на
ръба на скалата и гледаше замечтано оранжевото небе. Милиони малки звездички,
пулсиращи в тъмносиньо, ни се смееха и танцуваха на небето. Тя се обърна към
мен с усмивка и ме повика. Надигнах се, зареден с нови сили от водата, която
остана полепнала по мен и образува нови пурпурни дрехи. Доближих се с бодра
крачка до Нея. Поисках да я целуна, но Тя допря пръсти до устните ми и поклати
отрицателно глава. С един кратък жест в ръка повика при себе си малка дъга.
– Какво е това? – попитах.
– Вие го наричате Куче – отвърна Тя.
– То ще те отведе обратно в твоя свят.
– А какво ще стане с теб?
– Ще родя нашето творение.
– Не те разбирам.
– Всеки път, когато мечтаеш, се
ражда нова Вселена. А сега тръгвай! Ти трябва да твориш!
– Но Окото…
– Шшшт – каза Тя, слагайки пръсти на
устните ми. – Вече си силен!
Кимнах с разбиране и яхнах дъгата.
– Сбогом, моя любов!
– Сбогом, любими!
Потеглихме с невероятно висока
скорост и скоро единственото, което виждах беше един размазан свят. Когато
Кучето спря, аз се огледах. Летяхме точно до моя прозорец на моята кръжаща във
въздуха стая. Прокарах крак през стъклото и се промуших вътре. Погледнах Кучето
с усмивка и ми се стори, че То ми отвърна със същото, преди да се изпари в
нищото, безкрайно шарейки между безбройните светове на въображението.
На Окото това въобще не му хареса.
То ме погледна, а аз усетих как в кожата ми се впиват малки кристалчета лед.
Болката се забиваше в главата ми. Първоначално си помислих, че ще се предам на
жестокостта й, но после Тя изникна в главата ми. Затворих очи. Образът й беше
толкова реален, че спрях да усещам друго освен блаженство. Когато отново
погледнах тялото си, то беше цялото покрито в горящи рани. Стиснах юмруците си
и си поех дълбоко въздух. Около мен се образува наелектризирана сфера и от
всичките стени на стаята бликна силен поток от невидима вода. Тя загаси
пламъците по кожата ми, а раните зараснаха мигновено. Погледнах предизвикателно
Окото. То отвърна на погледа ми. Изглеждаше изненадано. Няколко нишки мисъл
изскочиха от слепоочията ми и се протегнаха към писалката на бюрото. То реагира
остро, изливайки отгоре ми огромно количество киселина. Сферата, която бях
построил около себе обаче отклони потока, разтапяйки се и прогаряйки пода. За
няколко секунди летях във въздуха, докато дървото се регенерира. Хванах здраво
писалката. Потопих я в мастилницата. Окото следеше трескаво всяко мое движение
и предусещаше своя край. В последен отчаян опит да се защити от зеницата Му
изтече черна блестяща нишка съзнание, което се устреми към мен. Не очаквах този
удар и той ме повали на земята. Нишките бъркаха в мозъка ми. Усетих как разумът
ми и егото ми започват да се разпадат на хиляди нищожни парченца. Чувствах се
като купчина малки кубчета, които се разпиляват по пода. Първо поддаде егото
ми. Бях горила, която скачаше от дърво на дърво… орел, който искаше да лети в
небесата… риба, която копнееше за огромния океан… насекомо, жадно за кръв…
амеба, която трябваше да се раздели на две… Все пак разсъдъкът ми не беше
засегнат и все още можех да контролирам нишките съзнание. С болезнен напън
запратих писалката към Окото. Уцелих точно в центъра. Черните нишки изтръпнаха,
а в главата си чух пронизителен писък. За миг разбрах Неговата болка… всичката
мъка на Вселената се скупчи в мен и се взриви на хиляди частици, но без да ме
наранява. Погледнах към тавана. В зеницата му, където го уцелих с писалката, се
образуваше голяма вихрушка, която започна да смуче всичко наоколо. Него. Съвсем
скоро остана само един огромен ураган, който започна да се смалява, докато не
изчезна в облаче черна светлина. Таванът спокойно пулсираше в същия ритъм като
стените на стаята. Отвътре ликувах. Съблякох дрехите си и ги оставих да висят
във въздуха. Уморен се насочих към леглото си. Нямаше го предишното напрежение,
което винаги беше неразделна част от мен. Остана само спокойствие. Легнах над
бълбукащото си легло и погледнах замислено прозореца. Разбрах, че причината за
моето безсъние не беше пълнолунието. За пръв път оцених красотата на лунната
светлина. Самата луна ми се усмихваше мило. Отвърнах й със същото, а тя кимна в
знак на одобрение. Обърнах се на другата страна и заспах…
… събуждам се в пулсираща стая. Лежа
на няколко сантиметра от леглото си. Поглеждам към прозореца и виждам как
лилавата лунна светлина се стича като малко поточе през него и образува красиви
многоцветни локви. Искам да заспя, но не мога. Никога не можех да спя на
пълнолуние. Ставам и отпивам замислено няколко глътки от Уникалната музика.
После поглеждам през прозореца с презрение към луната, а тя ми се смее
подигравателно. С погнуса осъзнавам, че си играя със светлината й и тръсвам
ръката си, за да разкарам гнусната течност. После се обръщам и поглеждам към
тавана, откъдето ме гледа Окото. То не обича да го гледам и ме наказва,
забивайки няколко ледени кристалчета в тялото ми. Отдавна бях свикнал с него.
Но най-странното е, че имам чувството, че тази вечер ще се случи нещо…
ПЪРВА ПООЩРИТЕЛНА НАГРАДА
Нели Пенева Пенева, 17 г., гр.
Стара Загора
НАШИЯТ ЖИВОТ
Разказ
“Откажете се от недоверието: ще ми
доставите удоволствие”
Изидор Дюкас
Студът ни обгръщаше. Тази вечер
бяхме прекалено далечни, прекалено различни. Всеки се затваряше в своя свят,
унесен от своите проблеми, в някаква далечна полунаркотична реалност. Тихата
тъга от отминалия ден правеше светът около нас по-изострен и мъчителен, но ние
не можехме да се отърсим от нея. Вървяхме мълчаливи, загубени в самотата,
обречени на нея. Аз имах него, той мен… какво омразно клише! В момента двамата
прокълнати единаци се прокрадваха през мъглата и смога, през разбитите мечти,
през онзи момент, когато дори и след хора усещаш напиращата болка.. и самота.
Безкрая се стелеше пред нас, всичко друго бе недружелюбно и нереално. Сякаш
части от други съдби се процеждаха през нашите и ни проклинаха на тъга…
За първи път от толкова време си
спомних какво означава самота. Притворих очи срещу налитащите коли. Приличаха
на анти чудовища, лоши чудовища, родени за да бъдат добри. Глупава мисъл, казах
си, после се поправих – не, по-добре, детинска е. Но, по дяволите, не бяхме ли
такива? Антилогични, антиправилни, анти… на целия свят.
Погледнах го. В леко прегърбената му
походка личеше умората от дългия ден, макар в нея все още да се усещаше
спокойна гъвкавост и увереност в силите. Косата му се стелеше по раменете му,
абаносово черна, погледът му се рееше нанякъде, отнесено и отчаяно, но в позата
му тогава имаше нещо тайнствено и величествено… А кожата му бледнееше в мрака.
Антилогика… Не, имаше логика.
Логиката да чувстваш всичко… освен тъга. Тъгата няма логика, само цветове.
Сега беше такова. Беше мрачно, беше
студено, хората ни гледаха и отминаваха без да зная, защото в очите им бяхме
просто две момчета, току що свършили училище. Никой не би могъл да види
демоните ни, дори и да се осмелеше да погледне в очите ни. Жалко, нали? Щеше да
види всички грехове, омразата, нарушените клетви, историите без начало и без
край, мъдростта, трупана сякаш векове, тайната…
Но никой не би могъл да разбере.
Това май бе част от прокобата. Толкова неща пазехме двамата помежду си, че
понякога ми се щеше да изкрещя всичко и на всички…
А после щях да остана такъв, без
спомени и без неизказани желания, без минало и без бъдеще, щях да изчезна и да
се стопя, да се загубя…
Жалки истории от жалък глупак.
Той… е, той беше мой любовник. Или
нещо такова. Не, той беше мой приятел. Другар е смешна дума, но е подходяща.
Той беше човек, с когото се споделя. Казах го. И ме наречете както искате, има
достатъчно грозни думи, но това няма да промени нищо. Вече съм ги чувал
нечестно много пъти. Омръзна ми да се чувствам прокажен заради собствените си
детински капризи, които някой видиотен поет е нарекъл любов.
А аз съм един самотник, преживял
много. И сега, в студената пролетна вечер… просто чувствах. Беше мрачен
полустрах, но беше чувство.
Погледнах го скришом. Да, до мен
беше. Мълчалив, притихнал, замислен, но толкова много до мен. И когато пръстите
ми потърсиха ръката му, когато отчаяно се сплетоха с неговите, върху устните му
цъфна бледа благодарствена усмивка.
Почувствах хаоса в главата му. Нещо
не вървеше както трябва, а това го объркваше. Просто нямаше навика да се
сблъсква с ежедневната човешка злоба, а аз го правех от години. Уви, той нямаше
нито моята история, нито моя опит. Чак сега узнаваше какво е да си мразен –
когато всички бяха разбрали за нас.
Къщата се чернееше мрачна пред нас.
Чакаше да ни погълне. Адам се отпусна пред вратата, докато отключа. Тогава
заговори за първи път тази вечер.
– Защо ми го правя?
Вдигнах рамене.
– Не знам. Не мога да ти кажа. Цял живот се отнасят така с мен, досадно е като дребна гадинка, но както при гадинките спираш да му обръща