КОНКУРС
МЕЖДУНАРОДЕН
ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС
“ИЗКУСТВО ПРОТИВ ДРОГАТА – 2007”
НОМИНИРАНИ ТВОРБИ
Предлагаме
на вниманието ви номинираните творби в разделите “Поезия” и “Проза”
М27
ПОЕЗИЯ: Първа
възрастова група
НОМИНАЦИЯ – Елеонора ГРАМАТИКОВА, 15 г., Варна
Какво ми остана
Небесен изгрев носи ми денят,
по- нежно-многоцветен и от рая...
Навярно влязъл е за сетен път
във гаснещата вече моя стая.
Нима такъв е пътят на грехът,
нима дошло е време да се кая,
щом целите допуснах да умрат
без тяхната магия да узная.
Навън се лее детски чист дъждът...
Едничкото, което аз желая
е да погледам пак такъв светът,
какъвто не можах да го позная.
ПОЕЗИЯ: Първа
възрастова група
НОМИНАЦИЯ – Сузан АЛИЕВА, 17 г., Свищов
Монолог на наркоманката
От месеци съм под хипноза.
Безхаберношеметна,
безмълвна
разчупвам на късчета живота си.
Носните кърпички от простора
са жерави в полет,
цъфналите божури-
червени калинки
по белите ми длани,
сокът от глухарчета-
капки дъжд по вените ми.
Живях
в скалистия двор на душата си
във хапливи сенки
и сурови камъни,
но исках да избягам
от букаите
на първичното,
да усетя солта,
да разкъсам заблудата
като мъниста от гердана си.
Бях под хипноза .
Изстрадах я
ошашавена във
времето.
И днес усетих мирис на земя.
ПОЕЗИЯ: Първа
възрастова група
НОМИНАЦИЯ – Мила БОЖКОВА, 15 г., Варна
Отново
Отново присядам във потната стая,
крепост от радости, болки и
страсти,
сама аз не зная дали да мечтая
и бягам отново във свят от
контрасти.
Бленувайки сладкия мирис на ясен,
пияна от себе си мамех сените.
Бях весел палячо, но в тъжни
гримаси –
не ин и ян в топли графити.
Те хапят ме, ръфат – тълпите от
сенки,
а мръсни петна ги преправят
релефни,
съблазън не крие се в трезва
преценка,
щом е прашецът от елфи тъй евтин.
Отново затворена в мрачната стая,
в крепост на полети, сън и на
страсти,
отварям прозорец и ще помечтая.
Дали да не скоча, дори и без
ластик? …
ПОЕЗИЯ: Първа
възрастова група
НОМИНАЦИЯ – Елица ЖЕЛЕВА, 17 г., Добрич
Спомен
Чувствам се неустоима,
а душата ми трепти.
Някой знае, че ме има,
някой стих ми посвети.
Но замина си без сбогом
и сега съм тъй сама.
С него тръгна си покорно
с влака, тъжна, радостта.
Улицата уж е същата,
но без теб усамотя.
Слънцето на пръсти стъпва –
в друг прозорец заблестя.
ПРОЗА: Първа
възрастова група
НОМИНАЦИЯ – Алкан АЛИЕВ, 16 г., Свищов
Елегия
(разказ)
Видях я.
Тя рисуваше мъката си с черен въглен
върху електрическите стълбове. Приличаше на притихнала сянка, говореше
неразбрано, а ръцете й упорито рисуваха образа на единственото й дете. В душата
й като изпепелена птица виеше болката.
Тя рисуваше, рисуваше, рисуваше…
Пролетта се беше пукнала под огнената аорта на слънцето, последните капчуци от
зимата се изцеждаха бавно, лястовиците бяха свили гнезда, дърветата бяха
окъпани в белота и наоколо се носеше ябълков дъх. А на фона на бялата пролет
една майка се смаляваше, смаляваше като мъничка точица.
Не можех да я докосна, да науча
тревогата й. На помощ ми дойде съседката, от която разбрах, че живеели двете с
дъщеря си Поля – ученичка в девети клас. Бащата на Поля бил инженер в Атомната
централа Козлодуй, но починал при злополука. Мястото на баща й угаснало, то
зеело и никой не можел да го попълни. Дива болка и отчаяние в нощите не й
давало покой .Тя търсела дъха на баща си. Била на ръба на пропаст, откъдето
връщане нямало. В началото Поля посегнала към алкохола, а после и към дрогата. Безпаметно се подхлъзнала по хлъзгавите релси на
живота. Загубила представа за времето, за действителността, за майка си.
Не един път се събуждала в
болничната стая сред тиктакащите капчици алена кръв и топлите ласки на майка си.
Но след всеки път идвали дните
заредени с безразличие, което издраскало душата й. Смехът й станал скандален и
буен, не й пукало от човешко присъствие. Забравила за утрото, което отваряло
росно око, отчуждена като бездомно куче скитала по улиците, в нощите заспивала
на уличните пейки, и само месечината й светела. В нея нямало място за камбаната
на разума. Разбирала, че понякога живота препуска в хаотичен и тревожен галоп, понякога
си на хлъзгавата ивица на този свят, ивица от която трябва да избягаш и да чуеш
своя мъдър вътрешен глас, но не го направила.
Една утрин Поля не се събудила. Заспала
завинаги от свръхдоза морфин.
От тогава Светът за майка й е спрял
в пет часа. От тогава тя е все край реката, все присяда върху едрите камъни
плаче с кървави сълзи, както в сънищата й плаче дъжда върху набръчканата земя. Тя
носи сама своята житейска рана. Болката като порой преминава през сърцето й, дълбае,
дълбае…
Видях я приклекнала в здрача на
вечерта.
С черен въглен да рисува усмивката
на детето си върху електрическите стълбове.
ПРОЗА: Първа
възрастова група
НОМИНАЦИЯ – Герасим ПЕТРОВ, 12 г., Варна
Баскетболистът в бяло
(разказ)
В една голяма бяла стая, която
всъщност беше доста малка, лежеше едно момче. Някога то вярваше, че светът е
бял и чист като тази стая. Бяло. Бяло като брашното, полепнало по ръцете на
майка му, която някога правеше най-вкусната баница на света. За нея тя избираше
най-хубавото бяло сирене и сваряваше най-вкусното прясно мляко. Бяло! Всичко е
бяло.
– Къде съм? – запита се то. Опита се
да стане, но усети как нещо се вряза в китките му. Беше здраво завързан. Огледа
се. Видя прозорец с бели решетки. Затвори очи. Насили се да си спомни нещо, но
не успя. Сякаш някой бе влизал там, в главата му, и бе боядисал всичко в бяло. После
заспа…
Това момче беше Мишо – младо и
стройно. За едно лято израсна с глава над съучениците си. Но все още не беше
стигнал приятелят си Пламен, който тренираше баскетбол от пет години. Много
пъти той беше канил Мишо да се запише и именно това лято той се съгласи. В
началото всичко вървеше добре. Всяка събота и неделя Павел взимаше приятеля си
от къщата му и двамата тръгваха за тренировка. дотук всичко беше наред с живота
му… До онази съботна вечер…
– А-а-а! Помощ! Помощ! Някой да
помогне! – се чу от стая 306. Лекар и медицинска сестра влязоха. В леглото Мишо
се тресеше и нещо бяло се стичаше по устата му. До него седеше момче, побеляло
от страх.
– Какво стана? – попита лекарят.
– Той спеше и изведнъж започна да се
тресе по този начин! – отговори то.
– Излез веднага! – изкрещя лекарят.
Пламен отвори вратата и застана
треперещ в коридора. Той закри очи и тихо зарида. Нечия ръка го прегърна, обърна
се. Беше майката на Мишо. Той хвана ръката й и заплака с глас.
Всичко започна през една мрачна
събота. Пламен беше много болен и последните две седмици беше пропуснал
тренировките, но вече беше укрепнал и дойде да вземе Мишо, както обичайно. Вратата
отвори майка му.
– Той не е тук! – каза му тя. Пламен
усети безпокойство в гласа й.
– Лельо Таня, случило ли се е нещо?
– Влез! – тихо каза тя. Седнаха на диванчето в кухнята…
– Как е могъл? Защо не ми се
обадихте? Къде е сега?
– В болницата, стая 306 – каза тя.
Пламен усети как излетя от
апартамента, прескачаше през 3 стъпала на стълбите надолу. Сърцето му блъскаше
в гърдите, мислите му прескачаха, без да могат да свържат току що чутото. Спря
се от невъзможността да си поеме дъх. “Този гадняр
Ицо, само да ми падне, как е могъл?!” – постепенно дишането му се нормализира и
той продължи с бърз ход към болницата. Ицо беше неудачникът в квартала, баща му
беше пияница, майка му ги напусна с по-малкият им брат преди години. Всички
знаеха, че Ицо беше наркоман. Не беше в голямата игра, но се знаеше, че пласира
от хапчета екстази по дискотеките. Точно в деня, когато се разболя, щяха да
ходят с Мишо на дискотека. Вечерта, когато му се обади, че не може да дойде, приятелят
му дори не искаше да го изслуша, просто му каза, че е несериозен и му затвори
телефона. “Как е могъл да направи тая простотия? Съвсем ясно беше, че е взел от
тъпите хапчета.”. Леля Таня му каза, че са го приели в болницата със силни
стомашни болки. По-късно й съобщили, че изследванията показват високо съдържание
на наркотични вещества в кръвта му. Тя останала там през цялата нощ, на
сутринта й казали, че ще се наложи да го задържат няколко дни и е по-добре да
се прибере и да си почине, щели да й се обадят. Тя самата нищо не знаела. Направило
й впечатление нетипичната раздразнителност на сина й, даже помолила баща му да
поговори с него, така по мъжки. Уверил ги, че всичко е наред, до онази
злощастна вечер, когато го намерили, връщайки се от работа, да се търкаля по
пода, стенещ от болка.
Пламен продължаваше да плаче. Вратата
се отвори, той избърса бързо сълзите си и застина с питащ поглед, здраво
стиснал ръката на леля Таня.
– Добре е – тихо каза докторът. –
Така става, като се нагълтат с тая гадост, но няма страшно, той е силен и
смятам, че бързо ще се възстанови. Страшното е после да не посегне пак. Това е
засега, наложи се да го завържем, за да не се нарани. Сега ще поспи, дадохме му
каквото е нужно. След седмица ще е здрав. Тогава ще има нужда от вас.
Докторът стисна ръката му, потупа
окуражаващо майката на Мишо и бавно тръгна по коридора. Сестрата го последва, носеше
ослепително бяла престилка.
Мишо седеше сам в своята стая, седнал
върху белия чаршаф, грижливо изгладен от майка му. Сам. Днес беше рожденият му
ден. Затвори очи, главата вече не го болеше, така беше от няколко дни. “Как
можах да направя тая простотия, как можах, къде ми беше ума? Да пробвам ей така,
заради едното любопитство, за едното нищо да затъна… никога, никога, никога
повече!”. На вратата се почука.
– Влез!
На прага стоеше Пламен, в ръката си
държеше торбичка. Пристъпи напред и му я подаде.
– Това е за теб. Честит рожден ден!
Той благодари и побърза да види
подаръка си. На лицето му грейна усмивка.
Мишо се огледа. Седеше на пейката в
голямата баскетболна зала. Слънчевите лъчи закачливо се прокрадваха през
прозорците. Седеше там с новия си чисто бял баскетболен екип, подарен за
рождения му ден от приятеля му. За миг го обзе странно безпокойство. Затвори
очи. Стисна ги силно. Истина ли е? Ами ако сънувам? Той не смееше да отвори очи,
за да не се окаже отново вързан там в онази малка бяла стая, с бели решетки по
прозорците… Изведнъж вратата се отвори и шумът от топането
на топки го върна към реалността. Отвори очи, пред него седеше Пламен. Стоеше и
му се усмихваше, въртейки подканващо топка в ръка.
– Хайде! – подвикна той. – Да играем,
стига си седял, баба такава!
Мишо скочи, отне му топката и се
затича дриблирайки. Усети изведнъж прилив на сили, подскочи и с лекота вкара
първия си кош от толкова време насам. Обърна се, сияещ, с разтуптяно сърце, и
погледна с благодарност своя приятел, стоящ усмихнат насред голямата бяла
баскетболна зала.
ПРОЗА: Първа
възрастова група
НОМИНАЦИЯ – Вилхелмина Силви ФУС, 13 г., Варна
Денят
(разказ)
Денят бе прекрасен – слънцето печеше
силно, по небето нямаше и облаче. Навсякъде из града се разхождаха щастливи
хора – независимо дали са млади влюбени или спокойни възрастни. Това беше един
от поредните юнски дни, изпълнени с щастие и любов.
Петьо също беше излязъл навън. Той
гледаше тъжно надолу – явно не му бяха дали джобни пари и така не можеше да си
купи дрога. Толкова бе свикнал с нея, че не мислеше
за нищо друго. Родителите му решиха, че е достатъчна поредната двойка по
математика, за да му спрат джобните, поне за една седмица.
Без да осъзнава накъде отива, изведнъж
той се озова в парка на града. Петьо вдигна поглед от маратонките си и пред
себе си видя малка градинка, осеяна с различни малки цветенца.
Той реши да направи напук на това, че
няма пари и реши да стъпче малките стръкчета цветя. При първата си стъпка, обаче,
видя незабелязания от него досега градинар, който поливаше в другата част на
градината.
Когато градинарят го забеляза, му
направи забележка да се върне отново на тротоара, но Петьо не го послуша. Това
се повтори няколко пъти. Чак когато работникът го подгони, той се отдръпна.
Петьо се скри зад един храст и там
се спотаи. Момчето наблюдаваше с кръвясали очи човека, който провали плана му. Градинарят
приключи с работата си по тази градинка и продължи с друга, която се намираше
на няколко метра разстояние от убежището на малкия наркоман.
Като видя това, Петьо изскочи от
храста с намерение да довърши плана си. Градинарят бе обърнат с гръб – това
беше неговият шанс. Той тръгна с леко замаяна глава към градинката, но когато
стигна до малките цветя, той погледна надолу. Там видя една настъпана
маргаритка. Петьо се наведе и я вдигна.
Белите й листенца бяха потъмнели и
тя изглеждаше толкова жалка в сравнение с многобройните си уханни
сестри, че човек би казал, че не е достойна да се нарече цвете. Петьо я гледаше
дълго и съсредоточено. Изведнъж той осъзна, че и той е като нея – дребен, беззащитен,
смачкан и увяхнал. Но имаше една разлика –
маргаритката беше умряла по желание на съдбата, а Петьо се унищожаваше съвсем
сам.
Момчето прибра цветето и когато се
върна вкъщи, го изсуши и запази завинаги.
От този ден Петьо се промени – той
призна всичко на родителите си и дори сам предложи да го заведат на лечение. Той
спря да взима дрога, да пуши и да нарушава закона.
Минаха много години и малкото, зависимо
момче изчезна и на негово място се появи зрял, възрастен мъж. Петьо създаде
организация за зависимите от дрога, където всеки
такъв можеше да дойде и да се лекува. Всяка година се събираха множество хора, които
идваха по чужда воля. Сред тях имаш както малко дванадесетгодишни деца, така и
възрастни мъже и жени. Всички се обличаха еднакво – с размъкнати,
изтъркани, стари дрехи. Всички изглеждаха еднакво – с подпухнали, кръвясали очи,
с хиляди рани по ръцете, с устни, по които си личеше, че скоро не са се
усмихвали или радвал истински.
На всички тях Петьо разказваше
историята си, а по средата й той вадеше запазената маргаритка, сякаш за да
докаже напълно думите си. Така той вадеше от нищото хиляди хора, които се
издигнаха и му бяха вечно благодарни за стореното добро.
Така едно малко момче успя
благодарение на една малка маргаритка, която му донесе удовлетворение и смисъл
в живота.
ПРОЗА: Първа
възрастова група
НОМИНАЦИЯ – Драгомир ГОРОШЕВИЧ, 15 г., Силистра
Залог за живот
(разказ)
Изпаднах в радостен шок. Най-после
от Родопите пристигна Миро – моят най-добър приятел. Всяко лято прекарваме
заедно ваканциите на село. Подари ми минерали – кварц и шпат,
и живо уникално цвете, достигнало до нас от древността. Решихме да го засадим в
естествена среда, заменихме му планината с гора. С мисъл да го опазим от
животни и хора, избрахме закътано местенце – под храст на стръмен скат, водещ
към дълбока пропаст. Дарих го с много обич и грижи, но то се приспособяваше
трудно. Можеше да се причисли по-скоро към мъртвата, отколкото към живата
природа. Легенда гласи, че е откупено от вечността с любовта на Орфей към Евридика. Известно е като орфеево
цвете, и безсмъртниче. Случи се тъй, че за известен
период от време моето горско цвете отпадна от вниманието ми.
Миро е хуманист по природа. С него
си допадаме. Мнозина от нашите връстници не са свързани с природата, а ние я
обичаме. Обичам приятеля си безрезервно. Той е сговорчив и добродушен. Гласът
му е мек, лее се от гърдите му и ромоли. Знае за летящите чинии всичко, за Бермудския триъгълник – също, за Айфеловата
кула (символ на Париж), за снежния човек, за свръхзвуковия пътнически лайнер…
Неусетно ме зарежда с положителна енергия. Може много неща и ги върши добре. Учи
ме да събирам и правя хербарии, да оседлавам кон. С две думи – безспорен
авторитет. Може би ще имам и други приятели, но друг такъв съдбата едва ли ще
ми подари.
Понякога нещастието се сгромолясва
върху човека като неизбежна съдба. Все по-често Миро изпада в странно състояние.
Тревожно облаче заседна между свъсените му вежди. Друг път изпада в непривична
за него еуфория. Гледах как се топи, как гасне живецът в очите му. Те станаха
хладни и безразлични, чужди и далечни, ту с безразсъден блясък, ту с тежък, сякаш
отвъден поглед. Понякога бе толкова инертен, сякаш изпадаше в летаргичен сън, с
почти отсъстващ поглед. Моментното му полупризрачно
състояние ме плашеше. Сякаш съществуваше извън времето и пространството, върви
и балансира по нестабилен, люлеещ се мост. Стана раздразнителен. Гледаше ме
навъсено, с неприязън, пъдеше ме, или ме хокаше. Изглеждаше жалък и страшен
едновременно. Всичко бе абсурдно и противно на всякакъв здрав смисъл. Търсех
очите му, сякаш през тях можех да надзърна в изстрадалата му душа. Преживях
страданията му със собствените си сетива. Имах смътни съмнения, завладяваше ме
безпокойство, съвестта не спираше да ме чопли, горчивата мисъл не ме напускаше.
Интуитивно чувство за нещо непоправимо навяваше хлад в съзнанието ми. Понякога
в очите му светеше болка – ясна и съвсем прозрачна, изглеждаше толкова
безпомощен, че чак сърцето ми се свиваше.
В този летен ден откарахме конете в
гората на паша. Пуснахме ги да пасат в ниското около “гропата”
– пропаст с над двайсетметрова дълбочина, с отвесни
стени със заклещени зъбати камъни. По инстинкт животни и хора отбягват това
място. Тревата наоколо е гъста и свежа. Както напоследък често се случва, Миро
се самоизолира. Показа ми, че държи на личния си
периметър. Разделяше ни нещо незримо. От погледа ми не убегна,
че взе мобилния си телефон и се отправи към стръмното. Понечих да го последвам,
но в очите му просветнаха заплашителни искри, изкривеното му от гримаса лице
стана лошо. Видът му говореше за някаква гладна стръв. По едно време се метна
на коня си и преди още да разбера какво става, изчезна някъде.
Изчезна! Лудост!
Изпаднах в трудна ситуация. Нямах
опит, не знаех как да постъпя. Е, и? Нима да си човек ти е нужен опит? Яхнах
Вихър и се понесохме в галоп по единствения изходен път от гората. Когато
стигнах до чешмата, Миро ми хвърли заплашителни погледи. Дългокос младеж се
въртеше около шикозен мотоциклет. Измери ме с мълниеносен поглед, аз него –
презрително. Размениха си съзаклятнически погледи за някакви, известни само на
тях двамата обстоятелства. Като че ли всичко ставаше на някаква сцена с
неразбираема пиеса, от която само аз бях излишен. трябваше да разгадая цялата
пантомима. Гледах Миро с ускорен поглед.
– Ти… Ти… Ти… – думите заставаха в
гърлото ми. Ние никога не сме се карали сериозно, не сме се корили един друг. Гълтах
вдигнатия от копитата прах и крещях нашата парола ту на английски, ту на
български: Think! Think! Мисли!
Мисли!...
Когато стигнахме бивака си, настъпи
тишина, в която сякаш зрееше нещо страшно. При това сложно положение взех най-простото
решение. Докато Миро поставяше букаите на коня, измъкнах
от дънковото му яке найлоновия плик и го запокитих в
пропастта. Завинаги!
Сковаха ме несигурност и страх. Чувах
отчетливите удари на сърцето си, в слепоочията ми туптеше. Долових във
вцепенението си тропот, по-скоро гневен, огнен смерч.
Мили Боже! Миг и ще полетя към
зиналата паст на пропастта. Бях останал почти без дъх. Притворих очи и се свих
– примитивен инстинкт за самосъхранение. Чувах хрипливо дишане, но нищо не
последва. Отворих очи. В първия момент видях приятеля си приклекнал като за
отскок. Проследих погледа му, прикован в отсрещния рид. Пред нас бе самата
съдба в образа на разцъфнало орфеево цвете. Картината
на жестокост се замени с вълшебство. Какво бе то? Разцъфнала горчива ирония, спътник
в последен път? Или мотив за противопоставяне – естествено тържество на живота.
Отговорът е заключен в самото му име – безсмъртниче. Казват,
че цветята са очите на Бога. Подсъзнателно у Миро сякаш припламна някаква
сигнална лампичка. Лицето му поомекна, в очите му се появи приятна топлинка. Малко
по малко се успокоихме. Потокът светлинка, която цветето излъчваше, лекуваше
душите ни. Единствено в гората, то бе с неповторима красота. Цели пет камбанки
ни се усмихваха – бели, с бледо синьо, сякаш небето му е пръснало малко от
своята синева. Само природата е такъв художник.
Лицето на приятеля ми светеше от
сдържано вълнение. Бях във възторг, че всичко се нареди така. Моето нежно
растение застана пред нас при най-голямо изпитание, преди някой да попадне в
нищото. То защити своето име и тържество на живота. Обективно и неподвластно. Излъчващо
топлота, ласка и красота. Гората ни се стори особено приветлива и успокояваща. Превали
денят. Такъв ден в живота се случва само веднъж. Конете пасат най-добре по хлад.
Решихме да останем. Неусетно се спусна лятната вечер. От потъмнялото небе се
откъсна звезда. Падна рязко и изгасна така внезапно, както гасне човешката
съдба. Замлъкна приглушеният шепот на дърветата. Приглушен бе и гласът на
приятеля ми:
– Ако знаех тогава какъв товар, какъв
воденичен камък слагам на целия си живот, че ще нося тази тежест всеки ден…
Моят приятел споделяше с мен по предишному. Струваше ми се, че съм открил оазис в пустинята.
Осъмнахме в разговор. Цялата нощ разисквахме по наркоманията – широко понятие с
много аспекти. Когато си дрогиран се чувстваш страхотно само за малко. После се
връщаш в действителността и започваш отново, но вече с по-големи дози. Разговорът
протичаше ту като монолог, ту като диалог. Приемаше мотивите да преодолее
зависимостта си, но преживял кошмара от абстиненцията
(кризата, която се появява след отказ от наркотика и която е свързана с ужасни
физически страдания), изпитваше неистов страх. Противопоставях съвременните
постижения за лечение на наркомани (бях чел за бързата им дезинтоксикация
в Израел). И двамата осъзнавахме трудната ситуация. Водех разговор с наркоман, с
неговата физиологична и психична зависимост. Борех се за приятеля. С
отминаващите часове на нощта мотивацията на наркомана да преодолее зависимостта
ставаше все по-стабилна. На разсъмване се превърна в желязна решимост. Две
седмици по-късно ми се обади от специализирана клиника. Предстои му дългосрочно
лечение и рехабилитация. Изход има. България вижда
бъдещето си в лицето на всички ни!
ПОЕЗИЯ: Втора
възрастова група
НОМИНАЦИЯ – Михаил Божков, 18 г., Каварна
От болничната стая
Като лист отронен
си отива животът от мен.
Нейде стон кошмарен
прорязва мрачния ден.
Колко време тук съм
вече не зная.
Силна доза отведе ме
сякаш в безкрая.
Чезнат бързо грижите –
толкова дребни и жалки.
И проблемите сякаш
изглеждат по-малки.
Младостта ми я няма,
някога светла и чиста.
Имам само спомени –
звездни мъниста.
Тихо шепна отчаян:
“Не ми се умира!”
Но животът, изглежда
това не разбира.
Бавно мракът злокобен
като тежка ръка ме притиска.
Знам, не бива,
но тялото дрогата
иска.
До леглото ми,
сгърбена, мама изплака.
Колко нощи отчаяна,
да се върна ме чака.
Колко нощи ме молеха
да престана, със татко,
но за мене омаята
беше
толкова сладка.
Осъзнавам, че няма
вече надежда,
но животът тъй хубав
сега ми изглежда.
Моля те, Господи,
взор от мен не отвръщай,
позволи ми за последен път
да се върна във къщи.
ПОЕЗИЯ: Втора
възрастова група
НОМИНАЦИЯ – Вера ВАЛЕРИЕВА, 20 г., Перник
* * *
Прашно небе,
сгъстен въздух,
мъгливи сенки,
сиви очи,
бяла коса
трепереши бледи
ръце,
съсухрено лице,
претръпнали студени устни,
кълба от дим,
дишане…
накъсано на вдишки
и издишки…
полуизказани,
Мълчание.
Рисувам само контури,
само с молив,
без цветове
и име,
и чувства,
и вик…
и живец.
ПРОЗА: Втора
възрастова група
НОМИНАЦИЯ – Стойна Атанасова, 20 г., Пловдив
Изкупление
(разказ)