КОНКУРС
МЕЖДУНАРОДЕН ЛИТЕРАТУРЕН
КОНКУРС
“ИЗКУСТВО ПРОТИВ
ДРОГАТА – 2007”
Наградени
творби в Раздел “ПРОЗА”
Предлагаме
на вниманието ви наградените творби в Раздел
“ПРОЗА”
М27
ПРОЗА: Първа
възрастова група
ПЪРВА НАГРАДА – Диана ВАСИЛЕВА, 17 г., Кърджали
Да укротиш звяра в себе си
(есе)
Той пише стихове всяка седмица, а тя
пише разкази всеки месец. Тя пее всеки ден, а той пее когато му е весело. Той
пие бира често, а тя пие мартини само вечер. Тя пуши една кутия цигари на ден,
а той изпушва десет грама марихуана за седмица. Тя бие спринцовки на другите,
защото е медицинска сестра, а той си бие спринцовки всеки ден, защото е
пристрастен.
И двамата пишат, пеят и пушат,
защото са хора и искат да овладеят звяра в себе си, но той се друса, защото
звяра в него е наранен. И тя, и той носят и човещина, и чудовищност. Човекът в
нея е наранен и раната се превръща в ново същество, което носи само болка и
сълзи. Но в него и човекът, и звярът са ранени. Човек сам ранява себе си, но
чудовището винаги бива наранено от обществото.
Ние не сме виновни, че тя пише, пее,
пие и пуши. Но ние сме причината той да се друса.
Тя сама укротява звяра в себе си, но
той има нужда от нас, другите хора, за да опитомим заедно неговото чудовище. Тя
не вреди нито на себе си, нито на обществото, когато използва своите начини да
спре звяра в себе си. Но той вреди не толкова на себе си, а на всички около
него – семейство, роднини, приятели, на цялото общество, като употребява
наркотици. Но ние го заслужаваме, нека носим срама на челото си, че сме
подтикнали звяра към неукротимост и непредсказуемост. И заради обществото ще
страда един. И заради предразсъдъците на обществото няма да има кой да помогне
на страдащия. Надявам се поне тя да му помогне – тя и нейният укротен звяр.
Ние, цялото общество, носим
отговорност.
Нека помислим поне минута, преди да
нараним някого – без значение звяр или човек.
ПРОЗА: Първа
възрастова група
ВТОРА НАГРАДА – Добрил ЯНЕВ, 16 г., Бургас
Една доза… приятелство
(разказ)
Беше задушен, мързелив следобед в
края на лятото. Тръгнах към парка, за да се срещна с моя приятел Пламен, да се
помотаем заедно и да поприказваме. Очаквах срещата ни с нетърпение, защото не
се бяхме виждали от две седмици…
Когато стигнах, той вече беше там –
седеше на една пейка и гледаше отнесено. Още отдалеч му се обадих:
– К’во става, е?
– Тъпо – отвърна той и заби поглед в
земята.
Като наближих, видях следи от синина
на бузата му. Досетих се какво би могло да е станало, тъй като баща му понякога
му посягаше, но не посмях веднага да го попитам.
Поседяхме, помълчахме, защото и на
двамата ни беше неловко. После той започна да се оплаква от живота си и да
разправя как му е омръзнал, как иска да забрави всичко, да се почувства
щастлив… много, много щастлив.
– Още някоя година и ще свършим
гимназия – смутолевих.
– А сега…
Той не довърши. Лицето му беше
по-мрачно от всякога. Мълчанието – по-неловко. И тогава той предложи нещо – да
опитаме трева, защото бил чувал, че успокоявала и носела чувство за щастие… Това
беше неочаквано, недопустимо, немислимо, страшно. Никой от нас не беше пушач…
Много бях чувал за този наркотик,
бях чел дори, знаех колко коварен бе той. Затова отговорих:
– Тревата няма да ти реши
проблемите, само ще ги задълбочи. Защо не кажеш какво се е случило? Ще опитам
да ти помогна!
– Няма смисъл. Така съм решил. Не
можеш да ми помогнеш. Никой не може да ми помогне. Ако искаш идвай с мен, аз
отивам.
Видях го решен. Видях го
непреклонен. И тръгнах с него – не исках да го оставя да си навреди. Вътрешно
си казах, че по пътя може би ще успея да го разубедя. Вървяхме по алеята.
Посоката определяше той.
– Все пак нещо е станало – не смеех
да го попитам направо.
А и не ми отговори. Но после – от
вървежа ли, от тъпото ли – се разприказва. Втората жена на баща му, която
никога не го беше харесвала и винаги беше изтъквала качествата на своето дете,
го бе наклепала пред баща му, че пуши, само защото намерила в джоба му цигара.
Тая цигара действително била там, сложена на шега от едно момиче, с което били
в компания предния ден. Тя я пъхнала в джоба му, само защото всички останали
пушели, а той- не и искала да го подтикне и него да пропуши. После обаче той
забравил за цигарата и така мащехата му я открила… Като чул от жена си
подозренията, баща му не се замислил много, не разговарял с него, а го ударил в
лицето.
Стана ми мъчно за Пацата. Реших, че
е още по-наложително да го спра, защото рискът да се пристрасти бе много голям.
Вече бяхме излезли от парка. Разстоянието просто се топеше. И започнах да му
повтарям оная листовка за марихуаната, дето я донесе класната:
– Ефектът е краткотраен, след него
идват проблемите: тревожност, параноя, рак на гърлото, белодробни заболявания,
отслабване на имунната система – чак се изненадах колко подробно съм я
запомнил.
– Айде, айде – каза той, – не ми
пука.
– Даже импотентност – продължих аз.
– И най-сигурното – предизвиква психична зависимост. Води към по-силни
наркотици. Избираш ли да си жертва?
Не ми отговори. Вървяхме мълчаливо
още известно време към мястото, където той се надяваше да купим трева. Казах
му:
– Аз знам, че ти имаш силна воля и
ако поискаш, ще преодолееш момента. Ще видиш, всичко ще се оправи.
За да го откажа веднъж завинаги, аз
му разказах най-отвратителната наркоманска история, която бях чувал:
– Имало отдавна един стар наркоман в
Бургас.Един път отишъл на сборището, а нямал пари да си купи доза и изчаквал
някой нещичко да му подхвърли. Докато чакал, друг един, който бил пиян,
повърнал, а старият изял повърнатото, заради дозата. Гадост, а?
Той ме погледна и направи гримаса на
погнуса.
– Освен това не знаеш какво ще ти
сложат в дозата. Бях чел в една книга, че слагали и сушени камилски лайна, за
да увеличат количеството.
И двамата се разсмяхме.
– Дори на мащехата ти да не й пука,
има хора, които ги е грижа за теб. Винаги съм те смятал за разумно момче, което
има сили да преодолява трудностите. Не ме разочаровай – казах му. – Откажи се
заради мен! Приятелство или дрога – изборът е само твой, приятелю!
Оттогава минаха две години. Никога
повече Пацата не е споменал за трева. И много се срамува заради тогавашната си
моментна слабост. Но защото понесе болката и мъката смело в името на нашето
приятелство, той я преодоля. Затова той е най-истинският ми приятел…
ПРОЗА: Първа
възрастова група
ВТОРА НАГРАДА – Савина ДЗАНЕВА, 17 г., София
Виждаш ли?
(разказ)
“О, да! Най-накрая, мила моя, отново
те усещам. Сладката отрова в теб събужда всичките ми сетива и ме кара да те
желая дори още повече. Обичам те! Но явно е едностранно. Усещам как ставам все по-слаб
и само ти ми даваш сили и стимул да продължа борбата с живота. Само ти!
Единствена и неповторима! Всичко свързано с теб е красиво, дори самото
пронизване е като свещен ритуал отварящ врата към друг, по-добър, не, прекрасен
свят. Иглата проблясва с леки, метални отблясъци и горещи вълни се прокрадват
през цялото ми тяло. Колкото повече те гледам, толкова повече те желая. Но
всъщност не точно иглата ме интересува, а съдържанието. Моето избавление
преобразено като течност... Не мога повече да те гледам...”
Едно малко пробождане в синята,
набъбнала и вече ранена от опита вена. Едно малко болезнено удоволствие, но
нима болката може да се сравни с насладата? Не, тя е в огромни количества
повече, тя е неописуема... безмилостна.
“Усещам как проникваш в мен, как ми
става хубаво...”
В празната, почти съборена сграда
беше само той, Страхо. Оставил зад гърба си разбитото си семейство, което не
можеше вече да се грижи за него, а може би и не искаше, и мъртви приятели,
които му оставиха за спомен само две неща – пристрастението към наркотиците и
ХИВ. Но след като си вземеше дозата,
тези хора преставаха да го интересуват, еуфорията, която му даваше дрогата не
допускаше конкуренция за сърцето му, тя беше единствена там и единствено тя му
остана. Но щом действието й преминеше, идваше желанието за още и още от нея, но
докато си я набави, убийствена депресия тресеше тялото му. Без сладката течност
светът беше черен, а наоколо имаше само грозни чудовища, които слагат маските
си на мили хора и лъжат един друг до такава степен, че започват да си вярват.
Светът го отвращаваше, светът, от който хората бяха направили гротескно изчадие
с много лица на една черна и изстрадала същност.
Страхо не понасяше тази гледка и
затова дори по-настървено се опитваше да намери пари, за да се пренесе на
хубавото място, където всичко е светло и красиво без да осъзнава, че мракът е в
него самия и набираше все по-голяма сила, изцеждайки неговата собствена.
Някак си се беше примирил с мисълта,
че родителите му не го искат вече, а това си беше с основание, и със смъртта на
приятелите си, които не бяха много. Но продължаваше да го измъчва споменът за
едно невинно и нежно същество, което не беше създадено да живее на подобно
място, а компанията, в която беше попаднало съвсем не беше на нивото му. Това
момиче беше вече студено и бездиханно, на два метра под земята. Дори в
ковчега продължаваше да прилича на
ангел, “ангел, който се завърна у дома” си мислеше с надежда, скитайки се из
прашните, препълнени с народ улици, Страхо.
И всичко това се случваше отново и
отново. Един непрестанен кръговрат от еуфория и депресия и винаги сам. Спасение
не виждаше никъде, за него такова нямаше, но и не му трябваше. В живота му
нямаше нищо, което да си заслужава мъченията. Или поне това му втълпяваше
неговата “любима”.
Чертите му ставаха все по-изпити,
тялото все по-слабо, а очите вече не
отразяваха слънчевата светлина, от ясно сини бяха станали сиви като буреносен
облак, гъстите му черни коси бяха проскубани и мръсни. Всички, които го срещаха
се дърпат настрани, а майките държаха здраво децата си. Никой не искаше да се
спира на пътя му от предпазливост. А и вероятно с право се държаха по този
отвратително студен начин, никой не обичаше да си цапа ръцете, нали? Но и той
не се интересуваше нито от хората, нито дори от себе си. Единственото в главата
му беше мисълта за наркотиците и проваления живот, който като че ли продължава
уморително дълго.
Вече не му се живееше. Нямаше защо
или за кого. И така всяка сутрин се събуждаше с изречението: “Мамка му, още
дишам...”. Но всъщност вече и не дишаше нормално. Отровата беше навсякъде и
разяждаше всичко, безмилостна, безкомпромисна, мощна. Тя го теглеше към себе си
и не му даваше миг покой, но същевременно му доставяше радост най-голяма.
Така минаваха дните, пет, десет,
петнайсет...Той все се будеше, все скиташе, търсеше дрогата, търсеше и нещо
друго, но накрая оставаше с празни ръце и лягаше да спи сам, както обикновено,
без някой, който да му пожелае лека нощ или да го помилва, макар и детски по
главата, нямаше никой, беше сам, както обикновено.
– Полицай, ето го! Още е тука,
мисля, че не диша.
– Проверихте ли?
– А...аз...не. Проверете вие.
Полицаят се доближи до безжизненото
тяло и го подритна с крак. То не помръдна.
– Мъртъв е. Ще се обадим в моргата,
а вие можете да си вървите.
– Да, добре.
Мъжът си отиде оставяйки полицая сам
с тялото и радиостанцията в ръка. Тихо си отдъхна и продължи по пътя си...без
да поглежда назад, без да мисли повече за случилото се, беше безсмислено да се
тревожи или терзае, нали той си има свои проблеми и пътеки, чакащи да бъдат
проправени. Пътят му продължаваше, отдалечаваше
се от мъртвото момче, а самото то вече го е прекъснал и други пътеки за
него няма, остава само мълчанието, спокойствието, нищото. А може би не?
“Ако не бях в тази компания, ако не
бях започнал с това, ако не бях така уязвим...какво ли щеше да стане? Или дори,
ако просто се бях огледал по-внимателно, вероятно щях да видя красивото цвете
подаващо се между плочките на пътя, или ясно синьото небе, или щях да усетя
топлите слънчеви лъчи...не всичко е черно, не всичко е и бяло, светът е така
шарен и цветовете така преливат от един в друг, че ти е трудно да определиш кой
какъв е, но ако се вгледаш...малко по-внимателно, ако се вгледаш започваш да
виждаш разликата и намираш малките неща, които те радват и изпълват ежедневието
ти с чувство на удовлетвореност, на пълноценност. Вероятно само малко ако се
бях вгледал, всичко щеше да е различно, и моят “ангел” можеше да е до мен,
но...играта за мен свърши, обаче за теб не е късно...виж! Погледни! Струва си
да потърсиш всички цветове, нали?”
ПРОЗА: Първа
възрастова група
ТРЕТА НАГРАДА – Миглена КИСЛЕВА, 17 г., с. Сатовча, област
Благоевград
Ако забавим забързания ход
(eсе)
Ако забавим за малко забързания си ход
и се огледаме, ще видим, че всичко около нас е изкуство. Както в една картина всеки цвят си има своето място
и съчетани, всички заедно, те създават един неописуемо красив пейзаж, така и
всичко в нашия живот е свързано и всичко около нас си има своя, макар и скрита
красота. За мен изкуството е начин да изразиш себе си, да покажеш на света, че и тебе те има, че и ти съществуваш.
Изкуството ни помага да разперим крила и да отлетим към мечтаните хоризонти...
Увлечението по наркотиците се
обяснява с желанието да избягаш от действителността, да попаднеш в един
илюзорен свят. Липсата да изявиш себе си
в обществото те изпълва с желание да търсиш този свят. Защо да не се
боцнеш съвсем леко? Ще бъдеш свеж и жизнерадостен. Защо не? Всеки ден в
различни вестници и списания четем интервюта на звезди, които все по-често започват да разкриват, че и те са вземали
наркотици. Но по чудо – “оздравели’’. Оздравява човек, който е бил болен.
Наркоманията болест ли е? Според мен не е. Мит е, че наркотиците са лекът,
елексирът за всички рани. Болката поражда нуждата от такъв елексир. В повечето
случаи човек, който е бил отхвърлен, нечут, невидим в своя собствен свят,
посяга към дрогата. Да речем, че в това има някаква логика. А би ли се боцнал
от любопитство? Казват, че то водило човека до истината. Аз не мисля така. В
любопитството и болката няма истина. Има само едно огледало без отражение,
пустиня без пясък.
Желанието ми да разбера нещо повече
за живота и съдбата на хората, които се дрогират, да открия причините и намеря алтернативата
на този вид самоубийство, поражда интереса ми към тези хора. Искам да познавам
наркомани, за да им подам ръка. Но не искам
да виждам жив човек край себе си, който
си копае гроба... А бих описала това. Бих нарисувала очите на този
човек, който би ми посегнал, ако няма пари за дрога. Бих се разсмяла може би.
Да, честно! Бих се разсмяла да гледам актьор без сценарий и филм. А после,
естествено, ще се разплача. Но не за мен, а за него. Макар да знам, че той е
убиец, ако не на друг, то поне на себе
си, би ме заболяло. Но не бих посмяла да го съжаля. Не! Съжалението не е за
слабите хора. А според мен в наркотиците
се крие именно това: слабост, не да говориш, а да казваш; не просто да бъдеш, а
да сътвориш, да създадеш нещо ново. И чрез създаденото да оставиш частица от
себе си. Ето това е изкуството! Да постигнеш нещо значимо в иначе така
обикновения си живот – самият Ти, семейството ти – и то да е истинското щастие.
Такова има ли в дозата ти, приятелю мой? Наричам те приятел, защото може би си
ми връстник. И аз те уважавам именно заради това.
Макар да не съм поел по твоя път, аз
също живея. Аз също познавам болката. Аз не я убивам, защото знам, че тя винаги
ще ме следва. Знам, че щастието ще дойде – ей така ненадейно. И ще е с различен
образ, в различно време. А ти? Мислиш си, че щастието е само там – в прахта.
Знаеш, че то започва веднага след инжекцията, ще продължи броени минути, ще е
винаги едно и също – чувство и лице – и ще свърши.
Човек, който се дрогира се нарича
наркоман, а човек, който “прави” изкуството – има много имена. Ти си избираш
такова. Не влизаш в графата на “зависими”, а си свободен. Знам, че свободата
винаги е зависима. Но свободата, не ти. Ти си творец - рисуваш живота си. Знам,
че няма да съм първият човек, който се опитва да ти отвори очите, няма и да съм
и последният. Надявам се последният глас, който да ти проговори да е твоят.
Само ти знаеш защо стоиш на едно място в този забързан свят. Всички искаме да
намерим не просто тайно местенце, идеалния приятел, другата ни половинка, а
искаме да намерим и самите нас. Е, аз се намирам в изкуството. А ти би ли се
намерил в един мираж, в който много хора са загубили душите си. Би ли се
намерил на място, където толкова много хора са се изгубили...
ПРОЗА: Първа
възрастова група
ТРЕТА НАГРАДА – Калоян БЕЛЧЕВ, 15 г., с. Свидня, област
Софийска
Изходът не е там
(есе)
Винаги е модерно да си различен.
Модерно е да си неразбран, а също и хронично недоволен. И всичко това е два
пъти по-вярно, когато си на петнадесет години.
Преди няколко века е било модерно да
се ходи по дуели, да се прибягва до самоубийство като най-висша форма на
странност и неразбраност.
В наши дни положението е доста
по-прозаично. Не е необходимо да се правят упражнения за извисяване на духа и
чак тогава да се умира. Не е необходимо да се страни от света или да се пишат
стихове. Съвременният човек се спасява с “чудесен” заместител – наркотиците. В
началото те са елемент на кастова принадлежност. Ако се друсаш, значи си
нещастник, не разбираш нещата от живота. Сега са признак на различност. За
старт не е нужно старание, лоши приятели или малшанс. Дилърите сами те намират.
Добрите приятели сами те водят за ръка и услужливо ти целят първата доза във
вената. Пет лева са напълно достатъчни за начало, а много често първият път е и
безплатен.
Какво е дрогата – средство за
убиване на човешкото в теб? Нима хората не са красиви и свободни, за да живеят
без нея? Да живеят с любовта – тя да е тяхната дрога за живот. Защото дрогата
може да ти даде временна наслада срещу най-високата цена, но не може да ти даде
любовта, свободата, за която е роден човек.
Ето една история за съдбата на
Стефан, осъзнал, че изходът не е в наркотиците. Всичко тръгва, когато е
петнадесетгодишен. Има много познати, но в сравнение с тях се чувства пълна
нула. Те имат мутация в гласа и първите момичета, а той няма нито едно от
двете. При момичетата няма никакви шансове – не му обръщат внимание. И в
спортно отношение не го бива. Може да участва наравно с всички само чрез
пиенето. Така започва. Там е първенец. Тогава вижда по-ясно нещата, придобива
по-голяма вяра в себе си.
Скоро се премества да живее в друг
град. Там е като дърво без корени. Той слаб, среден на ръст, с тясно и бледо
лице и средно дълга коса. Неговото най-голямо желание е да изглежда
по-мъжествен, по-възрастен и да има по-голям авторитет в своята среда. Чрез
алкохола пропастта между него и действителността временно се изглажда. Така той
е доволен, чувства се по-силен и спечелва по-голяма стабилност сред новите си
приятели. Чувството му за пълноценност нараства. Скоро идва упрек от неговите
родители: “От тебе никога няма да стане човек”. Това разтърсва Стефан. “Колкото
и да се стараех, никога не се доближих до тях” – казва той.
Не минава много време и идват
наркотиците. Тогава отново се чувства някой. Добре посрещнат е от момичетата в
класа. Намира това за вълнуващо. Чувства се илюзорно щастлив, без проблеми.
Важна е само другата. Скоро Стефан започва да търгува с хашиш. Той е пасивен,
през свободното си време се мотае, седи с часове пред телевизора. Става активен
само при набавянето на дрога. “Вече бях уважавана фигура в дискотеките. Тук бях
някой”.
Родителите са обезпокоени. Те
подозират и искат изследване, което той отказва. Решават да му спрат джобните.
Стефан опитва да се откаже, но е трудно. Болка, безсъние, вътрешно
безпокойство. А колко лесно изчезва – само с една доза. Но след няколко часа
отново започва. Дрогата го контролира. Тя определя живота му. Нарастват и
финансовите проблеми. Така се стига до първото боцкане. Отново е в дяволския
кръг. Зависимият става “роб на своята пристрастеност”.
Стефан прекъсва училище. Скоро е
хванат от полицията при търговия на дрога и се приземява в затвора. Тук
осъзнава, че трябва да направи нещо с помощта на родителите си. Опитва да се
лекува, защото така повече не може. Успява. Запознава се с момиче, което
впоследствие става негова жена. Значи има избор, има изход и винаги има
надежда.
Надявам се. Колко хубаво звучи!
Надявам се да изберем пътя на надеждата. А надеждата е живот. Искам аз да
живея. Искам и моите приятели да живеят. Искам да сбъдна мечтите си.
Приятели, не отивайте там! Стойте
тук при нас! Останете ли в измамния свят, не се заблуждавайте – онзи свят го
няма. Той е мираж. Изходът не е там.
ПРОЗА: Втора възрастова
група
ПЪРВА НАГРАДА – Пламена Маркова, 20 г., Варна
З.А.Е.Д.Н.О.
(разказ)
Всичко започна от една пейка. Стоеше
си в парка, съвсем обикновена, точно под уличната лампа. Някой обаче я премести
зад едно дърво. И така, тя заживя в най-тъмното кътче.
Запознай се със З.А.Е.Д.Н.О., както
сами се кръстиха. В единия край на пейката, с безалкохолно в ръка седи Захо. До
него е застанал Анди, който обича да прокарва пръсти през дългата си коса. На
другия край едва е успяла да седне Ели. Толкова място им дава пейката. Затова
се редуват. Пред тях е застанала Дени, която през смях разказва някаква
история. До нея Ники подскача от крак на крак, за да се стопли в студената
януарска вечер. Оги, майсторът на предложенията, най-после казва: “Абе, хайде
да запалим огън”. Само след малко той вече гори. Пламъците огряват лицата им.
Анди тържествено заявява, че сега всички изглеждат много по-красиви.
“Прекрасно, просто прекрасно!” Следват дълги минути мълчание, докато Оги не
влиза отново в ролята си. “Да попеем, а?” Почти веднага Ели запява със
звънливия си глас. “Imagine there’s no Heaven…”
Всички се включват. Това е любимата им песен. Научиха текста в един час
по английски език. Единственият, на който си е струвало да присъстват, както
обичаше да казва Дени. Избраха тази песен на Ленън за “саундтрак” на филма си.
Филмът на техния живот. Не го смятат за драматичен. Напротив, Захо казва, че си
е голяма комедия.
“Imagine all the people living for
today…” Приеха тази фраза за собствена
философия. Решиха всеки ден, всеки момент да изживяват неповторимо. Защото
никой не можеше да им го върне. Пръв го осъзна Захо, след като получи тройка по
химия. И то след цяла седмица труд. Всеки ден след училище се прибираше право
вкъщи. Затваряше се в стаята и отваряше учебника. Седем дена не гледа
телевизия, не слуша любимата си музика, не излиза с приятели. Беше се уплашил
от химията, която никак не разбираше, и й се отдаде изцяло. И за какво? Тя го
победи. Не беше получавал досега толкова ниска оценка. Но не това беше
проблемът. Захо изгуби седем дена от живота си. Това го ужаси. На другия ден
разказа всичко това на Андрей, с когото делеше един чин. И той се замисли.
Всеки делничен ден, без ваканциите, идваше тук. Вече девет години. Това
правеше, грубо казано, 1400 дни! 1400 дни се преструваше, че слуша в час.
Всъщност сънуваше с отворени очи или просто драскаше в тетрадката си. Най-често
обаче трепереше от страх да не го вдигнат на дъската. 1400 прекрасни момента,
изгубени в училище. Зад тях седяха Ели и Дени. Без никакво усилие чуха разговора.
1400 дни в училище, но и стотици домашни, споделени с класа. Без едно
“Благодаря”. Всеки ден се стараеха да запомнят уроците от началото до края.
След седмица от тях вече нямаше и следа. Нито един истински спомен... Ники
влезе в “клуба”, след като го удари топка по главата в един час по физическо.
Него го заболя, а учителят злобно извика “Заплес!” Анди улучи момента да му
припомни – 1400 подобни дни. За Ники това бяха и стотици недоизсънувани красиви
сънища. И нямаше кой да му ги върне... Оги харесваше живота си. Е, не беше
съвършен, но му допадаше. И учителите, и съучениците му се държаха добре с
него. Първите бяха благодарни, че не им създава проблеми. Вторите пък се
радваха на добрите му предложения, най-вече как да изкарат някой и друг час
по-малко. Оги правеше тези 1400 дни по-поносими. Един ден обаче се спъна в
училище и падна. Счупи си очилата. Чу как някои му се смееха. 1400 дни сред
такива хора! З.А.Е.Д.Н.О. винаги срещу всичко и всички.
Дени откри пейката, докато се
прибираше от училище. Чудеше се как да започнат новия си свободен живот. И я
видя. В парка, най-обикновена сива пейка. Като тях самите. Когато я видяха,
всички единодушно се съгласиха – тук не й беше мястото. Преместиха я зад едно
дърво. Там можеха да бъдат сами в своя бунт. Написаха инициалите си върху нея.
Откриха, че се получава дума. При това много специална дума. Сега бяха
по-готови от всякога да се събират всеки ден. Заедно. Случваше се да вали. Но
те бяха там с по един чадър и найлонова торба, върху която да седнат. Първият месец
се опознаваха. Всеки казваше за себе си нещо, което никой друг не знае. След
това споделяха мечтите си, представяха си съвършения живот. Но дойде моментът,
когато им омръзна само да говорят и усетиха досада. По същото време се
сблъскаха и с последиците от решението си. Мама и татко вече знаеха, че децата
им по цял ден не са нито вкъщи, нито в училище. Всеки преживя своя голям
родителски скандал и избяга. Събраха се около любимата пейка. Тогава осъзнаха,
че онези 1400 дни не са били най-страшното. То се случваше сега. И това ги
уплаши. Нямаше време за губене. Трябваше да избягат... този път наистина.
След като не бяха идвали в училище,
те вече не бяха същите. Както и техните съученици. Доближиха се до двора и
веднага привлякоха вниманието на група по-големи момчета. Те им дадоха желаното
бягство. Срещу пожелана сума. Беше прекрасно! Стояха или на пейката, или върху
тревата. Гледаха напред и виждаха рая. Раят беше тук, на земята. Не след дълго
Оги усети, че нещо не е както трябва. Беше петък, а той не помнеше нито
четвъртък, нито сряда, нито вторник... Отново губеха дните и забравяха, че няма
да си ги върнат. Трябваше да го каже. “Абе, хора, айде стига с това, а?”
Уплашиха се. Да, от една страна беше прав – и те не помнеха нищо, а и трудно
намираха пари. Но какво щеше да им остане, ако се откажат от красивите видения?
Сивата пейка. Ето от тук трябваше да започнат. На другия ден всеки донесе боя в
любим цвят. Донесоха още една пейка и я поставиха плътно до първата. Боядисаха
ги във всевъзможни цветове. След това всеки написа по нещо. Имаше цитати от
песни, мъдри мисли, пожелания... Това вече беше истински спомен. Реален,
щастлив, цветен и много силен спомен. Това беше тяхната борба. Тяхното
изкуство. Запалиха огън и запяха. “You may say that I’m a dreamer but I’m not
the only one…” Взеха въгленче и написаха
на облегалките “З.А.Е.Д.Н.О.”
ПРОЗА: Втора
възрастова група
ВТОРА НАГРАДА – Деница Попова, 20 г., Варна
Свобода
(разказ)
Наркоман. Какво значи наркоман? Вървя
надолу по коридора, не “отивам”, а по-скоро се “разхождам”. Някои лица са ми
познати, виждал съм ги и преди… някъде. Някъде там. На пушкома. До подлеза. По
хаус клубовете. В тоалетните.
Да, и нея съм я виждал. Познах я по
краката. Слаби като клечки. Изрусена коса и сива кожа. Един път обърках стаята
в даскало, влязох и я видях да седи вглъбено и да изучава кичур от косата си с
грейнали очи.
Познах я и тогава, във физкултурния
салон, когато едно момиче се блъсна в нея – тя изтърва торбичката си и се наведе
да си събира боклуците. Стоях в ъгъла на салона, подпрян на един крак, когато
нещо лъскаво проблесна на светлината, търколи се по пода на салона и спря тъкмо
в ръбчето на маратонката ми. Инстинктивно се наведох и го взех. Беше стъклена
тръбичка, дълга колкото показалеца ми, а на нея с боя за стъкло пишеше
“freedom”. Прибрах примамката си в джоба. Защо “примамка”? След секунди те беше
пред мен, с пожълтели от смут бузи и протегната напред ръчица като на
анорексичка.
– Може ли?
– Не може.
– Дай ми я, ще ме види някой – тя
гузно се огледа.
– Някой вече те видя – казах аз и се
усмихнах изнудващо.
Наркоман. Обожават да ми слагат това
определение. Сякаш не го знам. Сякаш е лошо. Просто не разбират, че това е като
да си гризеш ноктите. Знаеш, че няма нужда да го правиш, но е приятно по един
гнусен, нехигиеничен и нелогичен начин. Такъв съм. Колко има като мен. Кой не е
опитвал… А иначе всички се правят, че не знаят за какво става дума.
Ако точно в онзи момент бяхте в
мъжката тоалетна, можехте да се наведете и да видите чифт маратонки и чифт
червени кецове. Маратонките казаха:
– Дай аз да държа тетрадката, а ти
го изкарай.
– Добре. Дай си личната карта…
Чакай, идва някой!!!
Секунда мълчание преди ритуала.
– Никой не идва. Вземи я.
– Ох, я по-добре ти дръж тетрадката
– казаха Кецовете с тихо пискливо гласче.
– Добре.
– Ама раздроби го както трябва де…
– Готово. Първо кавалерите.
Секунда мълчание след ритуала. Още
една. Маратонките се обадиха:
– Хайде, че почваме час.
– Окей де. Още малко има тук.
Излизам от кабинката и отивам в час.
Сядам на последния чин и се зазяпвам през прозореца. Слънчево и приятно. В
стаята е хаос, но давам mute на останалите и те млъкват, отдалечават се от мен.
Сещам се за една песничка.
Толкова хубав ден, толкова хубав, че
искам да го споделя с някого.
Искам да стана и да целуна някого.
Но не го правя, защото и така ми е достатъчно приятно.
Какъв час имаме?
Няма значение всъщност. Искам да се
разходя. Ставам и си взимам раницата, тръгвам към вратата, но трябва сякаш да
преодолея препятствията – учудените погледи на хората около мен. Те не
разбират, че губят времето си, животът е навън, искам да изляза и да грабя от
него алчно, с агресия.
Сядам по стълбите, лявата ми ръка е
на перилото. Оставям я да се плъзне леко, правя вълни и дори подтичвам. Тогава
чувам, че нещо дрънчи в джоба ми.
Вадя го – стъклена тръбичка със
следи от амфети, а на нея пише “frredom”. Свобода. Онази я забрави у мен…
Точно за това си мисля, докато
изтърквам тръбичката и гледам как тя пада като на забавен кадър по стълбите,
изпреварва ме. Противно на всички закони тя не се чупи, а се търкаля весело
надолу и пада в краката на класната.
И така стоим.
Тя, накрая на стълбището, с чанта в
едната ръка и тръбичка в другата.
Аз, на горния край на стълбището,
със слънчеви очила и ръце в джобовете.
Няма смисъл да казвам нищо – хванат
съм на местопрестъплението, и то с чужда тръбичка. Става ми смешно. Трябва да
кажа нещо, но ми хрумва само:
– Добър ден.
– Твоя ли е?
– Моя е.
– Хайде, ела сега с мен…
Наркоман. Такъв бях, когато влязох в
тази гимназия, такъв бях и когато излязох. Два месеца преди абитуриентската.
Прецаках се.
Все пак отидох на изпращането на
абитуриентите, да взема на някои телефоните, да кажа на други, че имат да ми
връщат пари. А на трети искрено да се посмея.
И пак там беше онази, въпросната. С
кльощави крака и особено различен поглед, но щастлива, щастлива… Видя ме през
стотици хора, през тълпа от букети и ухилени лица. Въпросът й, когато се
приближаваше към мен, беше кратък и ясен:
– Къде е?
– Отиде по дяволите.
– Изгуби ли я?
– Може.
Обърнах се, нямаше какво друго да си
кажем. Зад гърба ми тя каза с пискливо гласче:
– Какво друго да очаквам от тъп
наркоман.
Извърнах се с лице към нея. Тя ме
гледаше с обида, яд я беше за изгубената вещ. Нищо не казах тогава. Не ми
пукаше, сутринта се бях изпаткал и ми беше готино. Щастливо тръгнах напосоки
нагоре по улицата, далеч от това училище, далеч от този двор, пълен с музика и
весели хора. Щастливи като мен хора. Свободни като мен хора.
Аз бях амфетаминно щастлив.
А те… Те просто завършваха.
ПРОЗА: Втора
възрастова група
ВТОРА НАГРАДА – Мария НЕНКОВА, 18 г., Варна
Джайма
(разказ)
Отново седя пред белия лист. Какво
да напиша? Какво изобщо ме кара да отворя тетрадката? Не знам. Самотата, може
би. Ръцете ми треперят и пръстите ми изпускат химикалката. Тялото ми се свива в
болезнени раздиращи спазми. Затворена съм в ковчега на абстиненцията…
Безцветната течност се влива във
вената ми. При проникването на иглата през кожата за миг пламва болка, после угасва.
Като първия път, както всеки път. Важното е, че гладът, всепоглъщащ и странен,
утихва и отново мога да мисля. Не трезво, но поне съм в едно относително
състояние на полусън-полусъзнание. Да, дозата е малка, няма да ми донесе
еуфорията на първия път, когато само няколко милиграма ме доведоха до див и
необуздан екстаз. няма да ми даде и удовлетворението на втория път, усещането
за задоволена необходимост, за фино удоволствие от притъпяването на всички
сетива. Да, няма да ми даде всичко това, но ще ми достави почивка.
Сядам да пиша с мъглявата представа
за персонаж, за сюжет, не, само бегла идея за развитие. А някога ми бяха
достатъчни само лист хартия и писалка. Някога въображението ми извикваше
безброй картини, неизбродими коридори, безкрайни хоризонти и безбрежни морета.
Ех, някога… някога не познавах самотата така, както я виждам сега – като
лепкава слуз, проникнала във всеки капиляр, във всяка пукнатина на необятната
тъкан на времето. Тогава все още живеех в световете, които сама си създавах,
обитавах ги заедно със героите, захвърлени на непознат остров, потеглили към
непознати страни, призвани вечно да приключенстват. Докато…
Някакво неясно чувство бръмчеше в
съзнанието ми от няколко дни. Но го чаках да узрее, да придобие форма, размери,
обем, за да мога да го превъплатя. Накрая, когато седнах зад бюрото и отгърнах
нова страница, стана нещо странно. Седях, втренчила поглед в белия лист, а
главата ми беше празна, нямаше нищо, беше пусто. Нямам представа колко време
стоях така, час-два може би. Нещо в мен умря. Вдъхновението си беше отишло.
Когато за пръв път посегнах към
спринцовката, бях отчаяна. Нямаше го… Нямаше го онова усещане за безгрижно
нехайство, за вездесъщност, присъща на създаващия нов свят творец. Гледах
стената с книги, с папки, с чернови на предишните ми писания и изпитвах
единствено отвращение. Години наред печелех пари от нещо, което ми доставяше
невъобразимо удоволствие – да пиша, да претворявам фантазиите в думи. А сега,
сега бях мъртва, бях загубила това, което ме отличаваше от другите, което
потискаше чувството за безнадеждност. Аз съм, винаги съм била бяла врана в
черно ято. Но до тогава като че ли ятото не беше заставало до мен в огледалото,
за да ми натърти колко съм различна.
Имах нужда от нещо, което да ми
помогне отново да пиша. Имах нужда от нещо, което да ме разтърси. Опитах да
карам с бясна скорост по магистралата, пиех като смок и се събуждах с
безподобен махмурлук. Нищо.
Тогава, в този единствен и сякаш
първи миг от живота ми, когато топлината се преля от иглата в тялото ми, аз
като че ли оживях . Възкръснах от света на сенките и се върнах отново в
реалността на идеите. Бях в дискотека, вилнях до зори, а когато се прибрах,
написах цели петдесет страници за един ден. Цели петдесет! Ако ръката не ме
беше заболяла, щях да напиша и повече. Прочетох ги от начало до край – мрачни
готически бълнувания за дълги средновековни нощи и приглушен звън на карети по
мокър калдаръм. Бях променила стила си за секунди. Все едно някой друг беше
писал с моята ръка.
Започнах да живея на цикли между
дози и абстиненция. Пишех като бясна, а издателят ми, в началото ужасен,
приемаше с въодушевление всеки нов роман. Някои разкази запазвах “за черни дни”
– със смъртен страх очаквах мига, когато и този стимулант щеше да престане да
действа. Винаги внимавах да не качвам много дозата, защото исках да съм в
съзнание, за да пиша, трябваше да пиша.
* * *
От разреза на гърдите му потече
топъл аленочервен нектар. Този почти оранжев оттенък има само артериалната кръв
– чиста, неопетнена от токсини, богата на кислород и адреналин. Отпуснатото му
тяло леко потреперваше в ръцете й, докато устните й попиваха с наслада елексира
на живота. Кръв, кръв! Гладът вътре в нея крещеше, но тя нарочно задържаше
удовлетворението, наслаждаваше се на всяка капка, която се спускаше в гърлото
й. Топлината на тялото му преминаваше в нея с всяка следваща целувка, с всяка
следваща глътка.
Слънцето щеше да изгрее скоро.
Изгарящите му лъчи вече се приплъзваха далеч някъде на изток. Трябваше да си
върви, да се скрие някъде. Щеше да спи цял ден, а по здрач щеше да я събуди
същият този глад за кръв. И тя отново щеше да тръгне на лов. Понечи да стане,
но ръката му я задържа. В очите му гореше пламък на висока температура и
треска. Ноздрите й всмукваха жадно хладния въздух.
– Остани.
Тя само се дръпна и без никакво
усилие преодоля съпротивата му. В погледа му се четеше безумна молба, страх,
ужас от незнайна загуба, болка, физическа болка, замъгляваща всякаква мисъл.
– Моля те!
Целувка, последна целувка изсмука
дъха от устните му, а те останаха безжизнено студени. Последната глътка въздух,
душата, безумната любов преминаха в нея. Не, не беше любов, а страх, че веднъж
изпитал това, той няма да бъде вече същият. Той видя самотата си ясно, за пръв
път през краткия си живот се взря дълбоко и я видя. А това го ужаси до смърт…
* * *
Прочитам отново написаното. Това е
третата част от цикъла, започнат преди година. В образа на Джайма влагам
всичко, което смятам за красиво и стойностно, и вечно. Тя е силна и волева. В
нея влагам старание, дълбочина и дори част от душата си. Тя, моето алтер его, е
другата страна на медала – наркотикът, а пристрастеният е слабият смъртен. В
него вложих част от хероина – тази пълзяща зависимост, която те вкопчва в
примката си, безмилостна, нетърпяща възражения. Джайма е наркотикът, наркотикът
е Джайма. С всяка изписана страница аз загубвам част от личността си, с всяка
доза се приближавам до безумието и смъртта. Джайма отлита в нощта, а с нея си
отива и насладата, спокойствието се отдръпва. Цикълът започва отново – абстиненцията
чука на вратата.
ПРОЗА: Втора
възрастова група
ТРЕТА НАГРАДА – Петя МАРГАРИТОВА, 18 г., Асеновград
Имало едно време
(приказка)
На моя зеленоок приятел, който
ужасно много ми липсва...
“Имало едно време...” Така започват всички
приказки – и за деца, и за възрастни. Така имало едно време един млад и чаровен
принц. Името му било Уверен. Бил строен, красив, атлетичен, а очите му
излъчвали доброта и жажда за живот. Те блестели със зелената светлина на
тревите и дърветата. Обичал всички и всички го обичали. По цели дни принцът
залягал над книгите, беседвал с мъдреците. Имал страхотни планове за бъдещето
си и за бъднините на страната си. Но... Да можеше поне в приказките да го няма
това страшно “но”!
Но един ден принц Уверен срещал
красивата и студена принцеса Суета. И се влюбил с цялата жар на младото си
сърце. Ала принцесата не обичала книгите и мъдреците. Предпочитала бляскавите
балове, шумните свити, великолепните каляски и прескъпите накити и труфила.
Напразно принцът се опитвал да и хареса, напразно и изпращал красиви цветя,
напразно и посвещавал нежни стихове. За нея това били “празни работи”, а принц
Уверен бил немодерен глупак.
Свило се иначе широкото сърце на
младия принц, посърнало иначе ведрото му лице, сънят избягал от добрите му очи.
Оставил книгите, забравил мъдреците. Ден и нощ мислил как да спечели принцеса
Суета. И една привечер, когато се разхождал без посока, се озовал на един
кръстопът. Спрял, за да реши накъде да тръгне. И тогава забелязал, че на един
камък е седнал странен човек. Лицето му било сиво, тялото му било покрито с
огромна черна мантия, а очите му блестели – алчно, крадливо, с нечист блясък.
Принцът веднага разбрал, че това е могъщ магьосник, и решил че ще го помоли да
му помогне да спечели Суета. (Толкова влюбен бил горкият принц Уверен, че и
дори не се запитал добър или лош е магьосникът!).
Заприказвали се. Магьосникът обещал
да помогне на нещастния принц. Извадил с костеливите си пръсти някакви странни
цветни зърна и ги дал на Уверен. Казал му да ги пие всеки ден и тогава Суета ще
го обикне силно.
Принцът хукнал към дома си. Нямал
търпение да вземе първото зърно и ... Преди да го изпие, се замислил за миг, но
любовта надделяла. Глътнал зърното и след миг се почувствал като герой, сякаш
имал крила. (Милият зеленоок принц, той не знаел колко измамна е тази лекота!)
И полетял към своята любима...
Станало, както предрекъл
магьосникът. Принцесата вече харесвала принц Уверен (та нали бил станал модерен
– вземал същите цветни зърна като нея!). Всичко като че ли било прекрасно,
но... Но цветните зърна свършили и принцът много се изплашил. Хукнал към вече
познатия кръстопът, обещал всичките си мъдри книги на магьосника за шепа цветни
зърна. А после замъка... Кралството... А когато вече не му останало нищо, магьосникът
изчезнал.
Страхът сковал сърцето на отчаяния
принц. Разбира се, Суета го напуснала – без цветните зърна той вече не бил
модерен!
Все по-неуверен ставал принц Уверен.
Младата сила напуснала тялото му, чаровното му лице посивяло, очите му блестели
– алчно, крадливо, с нечист блясък. Не със зелената светлина на тревите и
дърветата, а с мътния цвят на отровата. Вече не мислел за принцеса Суета, за
бъдещето си и за бъднините на страната си. В ума му били само цветните
омагьосани зърна...
С последни сили се запътил към
познатия кръстопът. Строполил се до камъка и преди да издъхне, чак сега видял,
че на него пише “ПЪТ ЗА НИКЪДЕ”...
“Имало едно време...” Така започват
всички приказки – и за деца, и за възрастни. Това е приказката за измамното
вълшебство на страшните “цветни зърна” – наркотиците. И макар че тя е
измислена, много млади принцове са загубили своите кралства и живота си по пътя
към наркотичното “щастие”. Някои от тях дори и без да разберат, че това е път
за никъде.
Имах приятел. Прекрасно момче със
зелени очи, добро сърце и смели мечти. Но се влюби нещастно и отчаяно. И
посегна към измамното успокоение на дрогата... Напразно се опитвахме да му
помогнем. Затъваше все повече и повече...
Вече го няма! На него посвещавам
тази закъсняла приказка. Не успях да му я разкажа. Но много бих искала да я
чуят всички, преди да тръгнат по пътя на наркотиците. Защото той е улица без
изход, ПЪТ ЗА НИКЪДЕ...
ПРОЗА: Втора
възрастова група
ТРЕТА НАГРАДА – Даниела АВРАМОВА, 18 г., Бургас
Из мемоарите на една доза
(разказ)
Здравей, “приятeлю”! Името ми е
Кокаин – накратко Кока. Преди време влезнах в тази страна, но тайно, без
паспорт или разрешително и от тогава направих много от утайките на обществото
богати. Е, вярно, че някои по-невнимателни и глупави бяха открити мъртви в
мръсните канавките на малките тесни улички, но така е в нашия бизнес. Те
трябваше да бъдат пожертвани, за да мога аз да се издигна. И наистина стигнах
нечувани висоти...
Три месеца след моето нелегално
пристигане, аз вече бях станал част от живота на много други любопитни и наивни младежи като теб. Бях
по-известен от останалите си събратя и славата ми се носеше из задушливата
атмосфера на нощните клубове. За да ме притежават, хората плащаха обилна сума
пари и оставаха дори и без последните си стотинки. За някои аз бях по-ценен от
диамантите, по-жадуван от златото и дори по-необходим от въздуха. И всичко това
беше, защото ги карах да летят. Давах им минути фалшиво щастие в техния
непълноценен свят, правех ги крале и кралици в измислено кралство. Тези, които
смятаха, че не могат да вкусят от сладостите на живота по друг начин,
прибягваха до мен. Повечето бяха готови да продадат душите си още в мига, в
който изпълвах тялото им. Бързата еуфория, която им носех, ги караше да искат
само едно нещо – още и още от същата “магия”. Не случайно ме наричаха
“шампанското на дрогите”. Аз бях толкова могъщ, че можех да накарам ученици да
забравят за уроците си, кралици на красотата за вида си, професори за лекциите
си, свещеници за проповедите си и майки за децата си. Никой не бе защитен от
примамливата ми слава. Политици, филмови звезди и бивши герои докарваха
банковите си сметки до нула и свършваха в
гроба, в затвора или в най-добрия случай – в клиника. Заради мен някои крадяха,
други убиваха, а трети бяха гонени от домовете си. Когато бяха под моето
влияние, нямаха право на глас. А искаха само да пробват...
Запомни, “приятелю” – името ми е
Кокаин! Влезнах в тази страна без паспорт и без разрешително, но такова не ми е
нужно, за да унищожа живота ти. Назначиш ли ме на служба при теб, молитвите не
ще ти помогнат, а измисленото ти царство бързо ще рухне. Сега вече ти ме
познаваш. Сам реши дали искаш да живееш или предпочиташ да царуваш в ада!
"Либра
Скорп" ООД
гр. Бургас 8000, п.к.179
тел.: 056/536-490; 088/799-64-34; 089/837-85-50
E-mail: meridian27@mail.bg
НАЧАЛО; ЗА НАС; УСЛУГИ; ЦЕНИ; ЗАБАВНО; УКАЗАТЕЛ; КОНТАКТ