КОНКУРС
НАЦИОНАЛЕН ЛИТЕРАТУРЕН
КОНКУРС
“ПЕТЯ ДУБАРОВА – 2007”
Наградени
творби в Раздел “ПРОЗА”
Предлагаме
на вниманието ви наградените творби в Раздел
“ПРОЗА”
·
ПЪРВА НАГРАДА
Радослав КЛИСУРОВ – 19 г., гр. Карнобат
·
ВТОРА НАГРАДА
Калия ОМАРЧЕВСКА – 19 г., гр. Бургас
·
ТРЕТА НАГРАДА
Мая ВЕЛЧЕВА – 19 г., гр. Пловдив
·
ПЪРВА ПООЩРИТЕЛНА
НАГРАДА
Мария НЕНКОВА – 18 г., гр. Варна
·
ВТОРА ПООЩРИТЕЛНА
НАГРАДА
Петя СТОЯНОВА – 18 г., гр. Ямбол
·
ТРЕТА ПООЩРИТЕЛНА
НАГРАДА
Кристина ДИМИТРОВА – 19 г., гр. Добрич
·
ЧЕТВЪРТА ПООЩРИТЕЛНА
НАГРАДА
Мария ТОПАЛОВА – 19 г., гр. Пловдив
·
ПЕТА ПООЩРИТЕЛНА
НАГРАДА
Десислава ЖЕЛЕВА – 18 г., гр. Ямбол
Издателство
“Либра Скорп” благодари на Дом-музей “Петя Дубарова”, Бургас, за
предоставените материали.
М27
ПЪРВА НАГРАДА
Радослав КЛИСУРОВ – 19 г., гр. Карнобат
В ЧАСА НА ЛЕТНИТЕ
СЕНКИ
Разказ
Аз изобщо не бях сигурен, че пътят
води до Ябълчево, но Емо беше. Калин му беше обяснил подробно, а и беше лесно
за запомняне – на всеки завой караш вляво, като на писта-овал. И селата му беше
казал. Емо ги изреждаше точно пет села и Ябълчево е шестото. Всичко 32 км,
лесна работа, няма как да сбъркаш. Шосето спокойно, даже пусто, равнина,
завоите лесни, остава да заспиш или да се увлечеш и да вдигнеш на 100 км/ч.
Карахме си спокойно, излязохме от
града и горе на хълма отклонихме вляво, спуснахме се надолу почти като с шейна
и ни беше гот, само дето не запяхме. Карахме си и даже табелките на селата не
гледах. Обаче, като минахме четвъртото село ми се стори, че станаха повече от 32
км, ама викам си, хайде сега, Калин да не ги е мерил с точност. И продължавахме
все наляво, а Ябълчево не се вижда. И заглавията на тия села станаха все
по-различни, та по едно време гледам и табелка Крушево. Е, викам си, за ябълки
тръгнахме, пробутват ни круши. Ама Емо си кара, и аз какво да правя, карам след
него. След още половин час обаче ми писна и му настискам клаксона да спрем и да
се поогледаме. Емо ми маха, влязохме в село Янево и го питам: “Какво става бе,
Еме? Къде е това Ябълчево? Както сме тръгнали,
още малко и ще прекосим границата.” Пък той се прави на тежък и ми вика: “Чакай
бе, Панта, не ставай нервен. Ще питаме местните.”
Пантерата спря за малко да даде
възможност на компанията да си отдъхне и пак продължи.
На село знаете как е, нали? Щом се
появи чужд елемент и туземците се събират, без да ги търсиш. Едни бабета и
дедета, да се чудиш какво да ги правиш. Пък им се говори, а не те чуват добре.
“Добър ден, момчета, кого търсите?”. АЗ гледам Емо, Емо вика: “Търсим Ябълчево,
далече ли е? Колко километра има дотам?”. Тълпата ни гледа като извънземни и
едно сладко бяло деде вика: “Ябълчево ли? К’во село търсиш по нас, такова насам
няма.”. Че като заприказваха в един глас всичките, че като се запрепираха, че
се надвикват – нали не чуват добре, оглушиха ни. Махам с ръце да ги спра, ама
то само с револвер можеш да им привлечеш вниманието. Надвиках ги и питам: “Защо
не ни обяснявате колко села остават до Ябълчево. От К. Все наляво, все по
шосето, лесно е, ще се справим.”. Те мълчаха, гледаха като марсианци, а дедето,
дето им беше нещо като президент, вика: “Бре, момче, като си караш все
пошосето, то си върви все наляво. Има-няма още две-три села и ще си в К.”.
“Какво? – скочихме двамата с Емето, сякаш го бяхмо тренирали. – В К. ли? Как
така? Нали уж все по шосето?”. “Че вие откъде идете?” – пита една баба. “Ами от
К.” – викаме, а те се смеят: “Да де, и ще стигнете пак в К.”. Значи, наистина
овал, нали разбирате. Въртели сме се в кръг.
Чудо компания се бе събрала в
отиващия си ленив летен следобед в зашумената от добре подрязани храсти лятна
градина на кафе “Горска малина”. Дълги синкави сенки любопитно се проточваха
между белите пластмасови маси и столове, чак до розово-виолетовата стена на
заведението. Едно хлапе в отровно жълт потник с пате-идиот на гърдите
неравномерно лъкатушеше на велосипед с три колелета, а две верни приятелчета
тичаха след него с насърчителни викове. Две малки госпожици с къдрави роклички
лениво люшкаха отсрещните метални люлки, които скърцаха пискливо. Майките на
малките същества пушеха цигари пред чаша димящо кафе и на висок тон обсъждаха
талантите и способностите на единствените си съкровища. Но Пантерата държеше
без проблем вниманието на приятелите си, защото винаги имаше нещо интересно за
разказване.
– И после какво? – напираше Марчо.
– Ами почакахме старото
народонаселение да се посмее на глупостта ни и пак попитахме накъде да търсим
залутаното Ябълчево. А те пък ни питат – кое точно ни трябва. Оказа се, че на
тях са им известни две села с такова име. Ние им повтаряме, дето го знаем от
Калин – за ябълковите градини, за църквата с щъркеловото гнездо и за трите
стари чинара пред училището, а те викат: “а, това ли! Че вие още от К. сте
тръгнали неправилно.”. Горе над града, където пътят се разделя, трябвало да хванем
дясното шосе, да караме до първото село, да го подминем и чак там имало
отклонение към Детелина. Ама къде у Калин толкова мозъка, та да ти обясни
човешки? Викнах на Емо: “Дай да се връщаме, братче, че що път ни чака още.”.
Пък старите умници викат: “Що ще се трепете да карате по дългото бе, момчета? Я
си карайте до К. Че то я има, я няма 15 км дотам. Оттук е и по-близо, ще си
идете до К., ще хапнете, че вече ще е обяд, и следобед ще вървите в до
Ябълчево. От К е на 32-33 км. Ами що ще търсите в Ябълчево, да нямате там
приятел?”. Не – викам им аз. – Проблемът е на Емо. Има си той една Ани, дето
много обича ябълките, а една приятелка й казала, че ябълковата градина на
Ябълчево е с най-хубавите ябълки в района. Ето, и торбичка носим. Ще молим в
градината да разрешат лично да й наберем два килограма ябълки, от
най-червените. Ще ги носим на момичето, че Емо е решил да я радва.”. Пантерата
намигна весело към Ани, но тя само се усмихна и незабелязано пъхна ръка в
дланта на Емо. “Е, то добре сте го решили – викат старците. – Хубава работа сте
тръгнали да вършите, ама и тук, в Янево, си имаме една чудесна ябълкова градина
и ябълките ни са по-вкусни даже. Я идете до южната градина и помолете пазача да
ви даде да си наберете от червените ябълки. Що ще се трепете да ходите до
Ябълчево? Ябълките са си ябълки, а и нашите са по-хубав сорт. Ще ви претеглят
там една торбичка. Нека е живо и здраво момичето, да яде и да слуша момчето!”.
Емо се запъна: “Не, ябълките трябва да са от Ябълчево. Ще ходим там.”. Дядото
вика: “Абе, момче, то си е твоя работа, ама и нашите ябълки са хубави, пък и що
ти пречи да й кажеш, че са от Ябълчево? То да не пише на тях? Ела да идем до
градината, та да ги куснеш поне. Ако не ти харесат – ей ти пътя.”. Емо се
дърпаше, ама аз му казах: “Чакай бе, Еме, дай да видим ябълките на хората, може
и да са гот.”. Дядото се метна на моя мотоциклет като стар рокер. Леле-мале,
каква градина има там! В живота си не бях виждал такава – дълга до хоризонта.
Цяла гора ябълки в прави редове. Като погледнеш между тях – чак синьото небе
виждаш. И отрупани с плод. Каквито щеш бери – жълти, червени. Щъкат наоколо
хора, берат ябълки и не се шегуват. Дядото ни остави накрая при щайгите и
тръгна да търси главния. Ние с Емо си хапнахме ябълки, така бяхме ожаднели.
Много вкусни бяха. Идва значи човекът, дядото му разправил всичко и се смее:
“Берете каквито ябълки ви трябват, момчета, напълнете торбичката, после ще се
разплатим.”. И ние тръгнахме изградината. Ама рай, ви казвам. За Ани избрахме
от червените ябълки, ама на мене жълтите ми харесаха повече.
Върнахме се в К. и Емо веднага
тръгна към Ани. И, какъвто ми беше честен и праведен, казал й, че ябълките са
от Янево, а не от Ябълчево, защото объркахме пътя. Сладураната му хапнала от
ябълките и казала: “Да, чудесни са, ама ва Венчето Фери й донесе ябълки от
Ябълчево и бяха по-хубави.”. Край! Иде следобед Емо при мен и пак почва:
“Панто, как си с плановете за утре?”. “Що бе, Еме, къде пак напираш?” – питам,
а той – старата песен: “Ако си свободен, дай сутринта да прескочим до Ябълчево.”.
Всички се смееха, дори Ани, и Пантерата весело кимна към Емо: “Нали така?”.
Питам Емо какви ще ги върши в
Ябълчево, нали вече Ани яде ябълки, а той: “Не, тя иска от градината на
Ябълчево.”. Вдигнах ръце. И на другата сутрин пак бяхме на път. Тоя път без
грешка и приключения, право в Ябълчево. Видяхме го – хубаво село, хубава
градина, ама не е като в Янево. Дадоха ни да опитаме ябълките – ами… ябълки.
Емо плати два килограма и се върнахме в К. Вече бях спокоен. Емо си отиде.
Викам си, небето над него вече е
синьо. Следобед отидох на площадката безгрижен и първия човек, дето видях там,
беше Емо. Седи си на пейката и ме чака. (Компанията се заливаше от смях.
Пантерата пи сок и ги изчака да утихнат.) Стреснах се малко. Гледам разсипаната
физиономия на Емо и се зачудих дали не се е скарал с Ани. “Еме, що става бе? Що
си оклюмал?” – питам аз, а той вика: “Панта, как си с плановете за утре
сутринта.”. Викам: “Стига бе, Еме. Ти вече си правиш майтап с мен. Де ще ходим
пак. Да не сме объркали селото? Ако и в другото Ябълчево има ябълки, дето Ани
иска да ги опитва, предавам се!”. Пък Емо вика: “Не ме интересува какви ябълки
има по селата, ами Ани не хареса ябълките от Ябълчево.”. Викам му: “Голяма
работа, нали тя яде ябълки и от Янево, и от Яблъчево? Все са й харесали поне
едните.” – “Чакай, Панта, по-сложно е!” – обяснява Емо. Ани нали е умна и вярва
на приятелчето ми, решила че я лъжем, за да й се присмеем. Решила, че първо сме
донесли ябълките от Ябълчево, после от Янево, за да я объркаме и изпитаме. Повекала
и Венета, за да каже кои ябълки са от Ябълчево. Венета яла и казала: “Ябълките
от Ябълчево си личат, ей тия са.” И й посочила ябълките от Янево. Че като
вдигнала врява Ани, Емо й виновен. Викам му на Емо да не се коси, да ги остави
да си мислят каквото си щат. Да си ядат ябълките и толкова. Като не искаше още
отначало да й каже, че Яневските ябълки са от Ябълчево, какво да правя. Обаче
Емо, нали е честен и праведен, пак напира: “Панто, аз няма да лъжа Ани. Утре ще
я вода на градината в Янево, да куса ябълките и да ги види лично.”. Казах му:
“ОК, ходете, само да е мир. Аз за какво съм ти?” – “Ами, за свидетел, че не
лъжа.”. Уби ме. Ани и Венета щели да ходят с Емо и Фери да гледат градината и
аз – за свидетел. Е, взех Мони и на другата сутрин отпрашихме за Янево.
Там – царска работа! Посрещнаха ни
нашите хора, чак имената ни запомнили. И хайде на градината. Пък там главният
вика: “Абе, вие както сте я подкарали, ще доведете хлапетата на цял К. Защо не
дойдете и малко да поработите, че ябълки много, пък хора няма.”. Е, после
знаете как беше. Отидохме и аз, и Фери, и Емо, и всички момчета от нашия
квартал, и всички момичета, и две седмици всеки ден брахме ябълки в Янево.
Добре платиха хората. Имаше и за бензин, и за море.
Пантерата повдигна чашата си за
наздраве. Бе разказал историята на миналогодишната си ваканция, но на всички
пак им беше приятно да слушат. На другия край на масата Моника и момичетата
заговориха за парфюми, тоалети, мода – най-приятната тема за тях. Под меките
вечерни сенки на виолетовите часове, в които топлата лятна привечер постепенно
се разтопява в мургавата нощ, разговорите ставаха все по-приятелски и интимни.
Сега Моника говореше за своя Константин Пантерата:
– Много се притеснявах, защото майка
ми не бе го виждала още. Беше го чувала само по телефона, когато ме търси. Бях
й говорила за Стан и й бях описала как изглежда, но това нищо не значи, нали?
Пък и баща ми бе в най-отвратителното си настроение. Старата ни “Застава” му
правеше пак номера. Трябваше да я ремонтира, а сервизите нямат части за нея. И
тя си стоеше разглобена в гаража. Някакъв негов познат го лъжеше от седмица, че
ще дойде да я види, но не идваше. И като разбра, че тая вечер Константин ще
дойде да ме вземе от дома и ще се отбие за малко, за да се запознае с тях, той
направо измърмори, че това му липсвало да е щастлив. Мама му се скара, но това
не ме успокои. Все пак тя го накара да се издокара заради Стан, а аз си мислех,
че той все някак ще ни изтърпи. Не мислех да държа Стан у дома повече от
десетина минути. Най-сетне той звънна и аз излетях да го посрещна. Мама ми
викна едно “По-спокойно бе, Мони!”, но как да съм спокойна? Отворих му, и като
видях какъв ми е пребледнял, съвсем се разстроих. На силния мъж му трепереха и
ръцете, и устните. Носеше цветя, но все пак успях да го прегърна и целуна.
Трябваше да го целуна, за да се успокоя. Момичета, ще помня тая целувка вечно.
Никога не бях целувала толкова разтреперани устни, и ако щете ми вярвайте, но
миришеше на бебе. Смутена и уплашена целувка “здравей” от самия Константин Пантерата.
От Пантера бе станал мишле. Хванах го за ръката да го заведа в хола и имах
чувството, че водя за ръка тригодишния си племенник. Погледнах мама в очите и
се успокоих. Тя го хареса от пръв поглед. Той ми е много красив, а на всичко
отгоре бе преоблечен в синьо, а синьото прави очите му неописуеми. Поздрави
родителите ми и започна да раздава цветята. Сто пъти му бях казала – розите са
за мене, а герберите за мама! Сто пъти! И той всичко обърка – даде розите на
мама, а герберите на мен. Изчервих се заради него, но мама само се засмя и
вика: “Мони, по-внимателно с моите цветя. Искам си ги свежи. Иди да ги сложиш
във вази!”. Стан започна да се извинява, та чак баща ми се намръщи: “Е, не го
преживявай толкова горещо – му каза той. – Цветята са си цветя. И аз не мога да
запомня какви точно да подаря. Твърде сложно е за мен.”. Чудесно е, че и баща
ми е мъж! Това помага много. Стани най-после седна. Мама и аз го гощавахме с
кафе, кифлички, кекс. Знам, че Стани обича. Мама бе надминала себе си. Кексът й
се топеше в устата, а пудрата захар стоеше отгоре като залепена глазура. Имаше
и щрудел – любимият сладкиш на Стани. Мама е майсторка, обаче и майката на
Стани е страхотна на щруделите. Знае повече рецепти от мама. При нея съм
опитвала щрудел с шипков мармалад, жълти ябълки и няколко капки ликьор. Едва не
си счупих диетата. Изядох три огромни парчета! Три! Ей толкова големи! И дори
не ме досрамя! Беше божествен! Както и да е, но Стани си оставаше все така
пребледнял и притихнал. Моят Стани, дето не могат да му отнемат думата! Като му
наливах кафе, му казах, че татко е малко без настроение, защото боледува по
“Застава”-та. Стани видимо живна: “Какво й е на “Застава”-та?” – пита и гледа
татко. А баща ми се държи високомерно, надуто и му обясни като на малко момче:
“Ами, такова й е, че никой не може да я ремонтира. Пробит радиатор, ако това ти
говори нещо.” – Мони имитираше баща си и момчетата се разсмяха. – А Константин
не се засегна, ами кротко му вика: “От пробит радиатор разбирам, ама като има
запушване в не знам какво си, монтьорите мислят, че е пробит радиаторът, а то
не е. Освен това радиатор за “Застава” се намира много трудно.”. Баща ми си
изкриви устата: “Ами да, моето момче, известно ми е. До болка ми е известно,
защото точно поради тая причина “Застава”-та ми е в гаража.” – “То, че е в
гаража, е най-хубавото – съвсем кротичко каза Стан. – Защото нищо не ни пречи
да я видим и да разберем какво става. Аз бих могъл да погледна, ако желаете.
Разбирам от коли. А ако наистина е радиаторът, моят братовчед може да ви
достави един. Без проблем, и дори ще ви го ремонтира.”. Баща ми се позамисли,
ама нали са мъже, отидоха в гаража. Ние с мама останахме да си говорим за
Константин, аз дори си смених тоалета, защото мама каза, че е добре да съм в
тон с неговото синьо. Когато най-сетне не издържахме и отидохме да видим какво
правят в гаража, ахнахме. И двамата бяха изцапани в черно до ушите. Вие се
смеете, ама на нас с мама не ни беше до смях. Русата коса на Стани бе цялата в
смазка, а баща ми бе омацан по лицето. С мама една ги измъкнахме от гаража, а
те вече бяха гъсти като масло с мед и си говореха на “ти”. За излизане със Стан
вече не можеше да се мисли и си останахме у дома. Беше хубаво все пак, а и
Стани си беше вече моят Стани. С баща ми се гледаха в очите. “Застава”-та я
оправиха заедно и на радиатора му нямало нищо, ама баща ми винаги казва:
“Константин е страшно умно и сръчно момче. Оправи ми колата по-добре и от
техник!”.
Маника искаше да каже и още нещо, но
момчетата се бяха раздвижили. Доста се бяха задържали в “Горска малина”. Беше
им скучно и трябваше да се заемат с нещо по-интересно. Часът на летните сенки
се беше отлял в топла лятна нощ. Мисълта, че ваканцията току-що е започнала, бе
особено приятна и вълнуваща. Кой знае защо ваканционните вечери са най-дългите
и най-ароматните в цялата година. И бе чудесно, че такива вечери щеше да има
още много.
ВТОРА НАГРАДА
Калия ОМАРЧЕВСКА – 19 г., гр. Бургас
Из “ТОВА, КОЕТО НЕ
ЗНАЕШ”
Новела
1.
Мислех си за разговора, който
проведох с онази особена жена. Май се казваше Ана. Разбира се, фактът, че
запознанството ни се състоя в местната психиатрия, бе обезсмислил съдържанието
на разказа й. Това беше и моята причина да опитам да пренебрегвам нея и думите
й всеки път, щом се опитваха да проникнат в съзнанието ми. Но истината е, че не
спирах да мисля за проклетите точици в очите й. Те стояха като неканени гости в
иначе по детски невинните й и прекрасни очи. Те бяха сякаш нейното
доказателство, че казва истината. Не зная как са се появили там, но придаваха
тъга на погледа й. Именно по тази причина не можех да изтрия самата нея от
съзнанието си. Тя ми разказа невероятни неща за себе си. А онова, което
премълча, открих в мъничките черни точици.
Тази жена очевидно беше прескочила
горната граница на смелостта си и се намираше на съвсем непозната територия,
борейки се с незнайните демони в сърцето си. Точно тази борба и невъзможността
за победа я бяха довели дотук.
През първите пет минути на разказа й
аз бях категорична, че не вярвам на думите й. Но всеки път, когато споменаваше
определен човек, черните точици в оците й заблестяваха. И всеки следващ блясък
в очите й рушеше все повече представите ми. След като напуснах психиатрията,
имах чувството, че съм друг човек. Чувствах се като прогледнал слепец. Бях
нетърпелива да разбера още за този свят, в който позволих да бъда въведена.
Осъзнавайки абсурдността на цялата ситуация и възможността всичко да е просто
сътворено от болния й мозък, аз упорито търсех оправдание, за да повярвам.
Защото единствената разлика между мен и Ана беше, че след края на срещата ни аз
щях да се прибера в апартамента си, а нея я очакваше празна стая с бели стени.
Предполагам, опитвам се да кажа, че й повярвах. Въпреки общоприетите човешки
закони и въпреки факта, че последната порта, пред която хората застават, е тази
на смъртта. Аз повярвах в нея.
2.
Аликс се завъртя с гръб към
монитора. Погледна написаното още веднъж и побърза да стане и да се отдалечи от
компютъра. Възнамеряваше да си направи голяма чаша силно кафе, което да я
задържи будна поне за още 2-3 часа. Погледна стенния часовник, който показваше
1:15. Почти бе забравила какво е вдъхновението да я посещава през тази част от
денонощието. Сънят предпазливо се подаваше през вратата, но думите в главата й
препускаха. А тя знаеше, че няма да я оставят на мира, докато не ги запише.
Чувстваше се вече ужасно изтощена, за да обръща внимание на умората.
Тя се усмихна и сложи две лъжички
захар в кафето си. Първата глътка отпи съвсем бавно, за да си спомни малкия си
ритуал по време на писане, и се запъти към компютъра. През това време в главата
й се вихреше буря от думи, разкриващи пред нея невероятни сцени и лица, за
които трябваше да попише.
Аликс хвана слушалката на телефона,
набра бързо един номер, но след първото позвъняване побърза да затвори. Започна
да обикаля из стаята, обмисляйки това, върху което работеше, докато телефонът
не я измъкна от нейния унес. Тя се втренчи в него, опитвайки се да отгатне кой
може да я търси по това време.
– Ало? – каза Аликс, след като
най-сетне вдигна слушалката.
– Кажи! – от другата страна на
линията беше най-добрата й приятелка София.
– Как разбра, че бях аз?
– Али, познавам те от толкова време
и считам, че съм си научила урока. Единствено ти си толкова шантава, че нарочно
да стоиш будна по това време. Лошото е, че винаги успяваш да размислиш и
затваряш, преди да съм се докопала до телефона.
– Психологията май не ти се отразява
добре. Мисля, че е време да си починеш.
– Уроци по никое време. Това се
опитвах да правя, преди пак да ме събудиш. И все пак и разкрита, нали?
Двете се разсмяха, но вероятно
защото се чувстваха задължени да го направят, а не защото казаното беше толкова
смешно.
– Така и така ме събуди, кажи какво
те мъчи.
– Мисля, че най-сетне имам добра
идея!
– Наистина? – този път София звучеше
ободрена. – Нека да позная, вдъхновението ти дойде от работното ми място, нали?
София работеше в психиатрията в края
на града. Потискащата огромна сграда отблъскваше всеки, минаващ покрай нея. А
прозорците на къщите, разположени в близост, оставаха закрити. Завесите никога
не биваха вдигани. Аликс посети клиниката преди повече от седмица, а все още
усещаше, че не може да възстанови равновесието си. Тя се чувстваше дори
неспособна да говори, докато ги гледаше в очите. Защото именно очите им бяха
същинският проблем. Зад особения им израз се криеха ужасяващи неща. Те
показваха лудостта в цялата й светлина, което искрено ужасяваше момичето.
– Наистина – отвърна Аликс, – именно
странната ти дейност така силно ме вдъхнови. Всъщност тя и… особено разговорът
с онази жена. Онази, която ми направи такова силно впечатление, за която ти
каза, че имала шизофрения.
– Предположих, че ще ти направи
впечатление, но, честно казано, не очаквах да я фиксираш така бързо. И все пак
разбирам защо й отдели толкова много време. Впечатли те разказът за живота след
смъртта, нали? Тя обожава да говори за това, когато естествено успееш да я
накараш да приказва. Дори ми се струва, че й харесва много повече от този й
живот. Да, от нейните приказки човек може да извлече много от тия щуротии.
Понякога самата аз съжалявам, че не разполагам с твоя талант – последва тихо
кикотене. – Но затова пък ти си доста по-добре настроена по отношение на
подобни истории, които за тебе са идея, а за мене – безумие.
– Това ми е работата, нали се сещаш!
И… не казвам, че й повярвах, обаче бях потресена от начина, по който ми разказа
историята си. Беше така силно убедена в правотата на думите си, че дори аз
самата започнах да се съмнявам, че не й вярвам. Нещо повече, за момента бях
готова да се закълна, че говори истината.
– Това е нейната истина, Аликс.
Картините, които вижда в главата си, за нея са самата действителност! Честно
казано, когато в самото начало се захванах със случая й, държанието и
възприятията й ме влудяваха на моменти. Ужасяващо е, че е неспособна да погледне
на живота си от тази му страна. Нещо повече, тя е напълно мъртва за този свят.
Вглъбила се е в своите халюцинации и твърдо стои зад тях. Те са причината й да
диша, да плаче, да се смее дори… да живее, ако щеш! Учила съм години, за да се
изправям пред такива хора и да се опитвам да им помагам, без да се поддавам на
хрумванията им. Ти обаче си различен случай, възпитала си себе си да допускаш
всичко за истина. Така се получават романите!
– Понякога много приказваш, знаеш
ли? Всъщност не звъннах да ти се хваля с новата идея. Исках да знаеш, че
вероятно ще пиша през по-голямата част от нощта, което значи, че утре ще спя.
Така че ще се наложи да отложим покупките за следобеда, ако си свободна,
разбира се.
– Запозната съм с графика ти, когато
си заета с писане. Добре. Ще се видим следобед. Хайде, отивай да твориш и ме
остави да поспя. Лека нощ.
– Лека.
Аликс се върна при компютъра си.
Отново погледна написаното. Отпи малко от кафето и минута по-късно ръцете й
бързо шареха по клавиатурата.
…
3.
София седеше на леглото на
най-добрата си приятелка. Косата й беше небрежно хваната в прическа,
наподобяваща кок. Лицето й беше като платно, ръцете й бяха отпуснати в скута, а
под тях имаше няколко листа с написани от Аликс стихове. Бе ги намерила на
нощното й шкафче, когато тази сутрин пристигна в дома й. Все още не можеш да
повярва, че приятелката й е мъртва. “Намерили са я на улицата. Гърлото й било
прерязано. Вероятно станала жертва на опит за грабеж” – бе казал полицаят.
До леглото се приближи Мартин –
съпругът на София. Трябваха му десет минути, за да събере кураж и просто да
каже нещо. Никога не бе виждал жена си в такова състояние. В очите й не можеше
да се открие и капчица разум, макар че изглеждаше напълно спокойна.
– Искаш ли да си вървим, Софи? попита най-сетне Мартин, приближавайки се
предпазливо към нея.
Тя не отговори. Взираше се в пода и
дори не го погледна. Когато съпругът й я прегарна, тя се стресна и започна да
се оглежда неадекватно около себе си, сякаш току-що я събуждаха.
– Искаш ли да те изведа оттук? –
попита той отново.
Вместо да отговори на въпроса му,
София го погледна и прошепна.
– Не мисля, че осъзнаваше колко я
обичам.
– Грешиш, мила. Както ти знаеше, че
те обожава, така и тя знаеше, че ти я обичаш.
– Но аз я обичам – изрече тя и
замълча. Отново се загледа в пода.
Мартин осъзна, че за пръв път София
беше захвърлила настрана праволинейната си психология и беше позволила на
скръбта си да я обземе. Струваше му се, че тя се чувства длъжна да плаче и да
забрави за всичко останало, за да може да покаже любовта си. Емоциите бяха
нещото, което Аликс наистина обичаше. Чрез тях беше най-добрият начин тя да
бъде почетена.
София продължаваше да се взира в
една точка пред себе си, сякаш точно там се намираше тяхното минало. А в главата
й един в друг се преплитаха спомените, които блъскаха със стоманено острие
сърцето й. Въпреки това изглеждаше спокойна. Съпругът й я наблюдаваше и
чувстваше как мъката се надига у него. Погали я по косата. Не последва никаква
ответна реакция. Наведе се към нея и прошепна:
– Ще бъда в другата стая. Когато
пожелаеш, тръгваме.
Той бавно тръгна към вратата, като
не откъсваше поглед от София. Не беше сигурен дали постъпва правилно спрямо
състоянието на съпругата си, като я оставя насаме с мъката й, или просто се
опитваше отчаяно да се измъкне от непознатата ситуация. Излезе. Тя постоя още
малко в същото положение, докато вниманието й не беше привлечено от лаптопа на
Аликс. Бързо се изправи и се настани зад бюрото на приятелката си. Не й бяха
необходими големи усилия, за да открие първа и незавършената втора глава на
разказа й. Не считаше за редно да чете
написаното непосредствено след нейната смърт, но сега усещаше отсъствието на
Аликс повече отвсякога. Искаше да се доближи
поне веднъж до нея, макар и само чрез написаното. Някаква част от
съзнанието й дори си задаваше въпроса дали е истина, че човек знае кога ще си
отиде и оставя някакви знаци или доказателства, за чието съществуване обаче се
разбира прекалено късно. А понякога остават и неоткрити. София осъзна, че
всъщност търси някакъв вид прощално писмо, заключено между редовете на разказа.
Затова на един дъх прочете написаното. Очите й нетърпеливо шареха по редовете,
но така и не откри нищо, което да таксува като отговор. Почувства се глупаво,
че е допуснала подобна възможност. Написаното беше просто начало на един
разказ, разкриващ всъщност колко талантлива е била Аликс.
– Но никога няма да разбера края на
разказа – прошепна София на себе си и стана. От чантата си извади кутия цигари,
взе една и се отправи към вратата.
4. Първа глава:
Казах ами “Заповядайте!” и ме
бутнаха в огромна стая. На няколко метра от мен стоеше най-добрата ми
приятелка, която само ми кимна и продължи разговора си с някакъв мъж, който
имаше странни тикове. Той размахваше ръце, сякаш се опитваше да полети. На
моменти дори започваше истерично да крещи, което очевидно смущаваше само мене.
А Александра разговаряше много внимателно с него. Отстрани изглеждаха доста
комично. Създаваше се впечатление, че двамата не говорят за едно и също нещо.
Тя беше търпелива и спокойна, а той – повече от странен. Имах чувството, че
колкото по-внимателна беше тя, толкова по-откачен ставаше тоя особен тип. У мен
се появи неистово желание да се обърна и да избягам. Всеки път, когато
размахваше ръцете си, усещах как ме полазват ледени тръпки. Изглежда тогава все
още не си бях дала сметка, че цялата стая беше пълна с такива хора. Това, което
за мен беше нещо ужасно напрегнато и вълнуващо, за тях си беше просто сряда
сутрин. За съжаление, това, което не осъзнавах, бе, че се концентрирах само
върху странното поведение на този мъж и затова, когато друг се хвърли отгоре
ми, силно се шокирах. Крещеше думи, които не разбирах. След известно време
обаче разбрах, че не е искал да ми стори зло, защото започна да ме целува по
бузите и челото. Смееше се неистово. Почти съм готова да се закълна, че се
смееше на изненаданата ми физиономия. Сигурна бях обаче, че щях и аз да
полудея, ако не го бяха откопчили от мене. Аликс се надвеси над мен с привидно
загрижен вид, но крайчецът на устните й беше леко извит, което показваше, че
трудно сдържа смеха си.
– Не си единствената, на която се
случва – каза. – Прави така с всеки, когото не познава, и до когото може да се
докопа. Не се тревожи, не е опасен.
– Ако ми се зарадва така още няколко
пъти, ще ме насини цялата – опитах се на свой ред да се пошегувам. – Каква е
работата с тия хора, всеки с програма ли е тук?
– Тихо, само да не те чуят! – каза
тя. – И няма ли все пак да станеш? Предпочитам го пред… това.
Огледах се и открих, че онзи мъж
всъщност ме е съборил. Не бях забелязала това най-вероятно заради шока. Сърцето
ми прескачаше като бясно куче в гърдите ми. Краката ми бяха размекнати, но
въпреки това започнах бавничко да се изправям. Повдигнах се първо на лакти, а
после просто стоях на земята, облягайки се на едната страна на единствения
диван в стаята. Някои от пациентите минаваха пред мен, гледаха ме загрижено и
ме питаха дали се чувствам добре.
– Докъде стигнах – измърморих и аз и
София се засмя.
– Това тук е психиатрия, какво очакваш?
Дисниленд е в друга посока.
Когато се поуспокоих и се изправих
на крака, бях сигурна, че до пет минути ще си тръгна, но неочаквано в
полезрението ми попадна една жена. Тя беше седнала на стол до прозореца и се
взираше през него, гледайки ту градината пред входа, ту небето. Изглеждаше
спокойна и доста по-уравновесена от всички обитатели на стаята, взети заедно.
Може би повече и от мен. Най-вероятно това привлече вниманието ми върху нея. Не
зная колко време я наблюдавах, но когато първоначалната ми еуфория премина,
забелязах, че най-добрата ми приятелка се бе завърнала към разговора си с мъжа,
който ръкомахаше много. Само дето този път тя държеше ръката му, а той я
гледаше смирено и внимателно я слушаше. Това веднага ме накара да се запитам
как може да се установят такива отношения с душевноболни хора. За съжаление,
нямах готов отговор. Каквито и умения да бяха нужни, тогава ми се искаше да ги
притежавам, защото жената, стояща до прозореца, ме бе впечатлила повече дори от
неприятния инцидент с ужасяващия целуващ мъж. И преди да се усетя, аз вече бях
тръгнала към нея.
…
5.
София стоеше на дивана в хола на
апартамента си. В лявата ръка стискаше силно чаша с кафе, а в дясната –
ръкописа на мъртвата си приятелка. След смъртта й тя не можеше да фокусира вниманието
си върху пациентите. Не можеше да подреди мислите си, макар и до една свързани
с Аликс. Наложи й се да вземе почивка, която да използва, за да се съвземе и да
се опита да остави приятелката си в миналото, което вече единствено й
принадлежеше.
– Аз си отидох заедно с теб, Али –
каза тя на празната стая и отпи от кафето. На вратата на стаята се появи
Мартин. Когато видя лицето на София, за стотен път осъзна, че не тази е
неговата жена. Не беше виждал толкова мъка и болка, събрани в очите на човек.
Не мислеше, че точно съпругата му е способна да изглежда толкова тъжна и не
можеше да повярва как се променя пред очите му, а той се чувстваше неспособен
да й помогне.
– Добре ли си скъпа? – попита той и
бавно тръгна към нея.
За негово огромно учудване обаче, погледът,
с който София го възнагради, беше най-трезвият от седмица насам, макар че очите
й бяха подпухнали.
– Да, добре съм, Марти – каза тя, –
просто не мога и не мога да свикна, че нея я няма. Не мога да си представя, че
няма да ми звънне никога повече да излезем. Не мога да повярвам, че вече няма
да ме буди посреднощ, за да си говорим за разказите й. Това ме дразнеше преди,
а сега така ми липсва… – София тежко въздъхна и погледна ръкописа в ръцете си.
– А сега от нея ми остана само този недовършен разказ и споменът за нея. Мисля,
че това е една крайно несправедлива ситуация, защото тя заслужаваше много
повече. Тя беше много по-различна от всички останали. Тя просто обичаше ранните
разходки.
Замълча. Замахна, сякаш за да удари
някого, но вместо това хвърли листовете от ръцете си. Загледа се в хаотичните
им движения и заплака.
– Дари тези скапани думи вече не
означават нищо! Свързвам ги единствено с болката и смъртта. Те не показват
таланта й. Служат само за напомняне, че някога е съществувала. Сега обаче в нея
вече я няма и не знам как, по дяволите, бих могла да запълня дупката, която
смъртта й стави у мен!
Мартин отиде до нея и силно я
прегърна. Тя не му отвърна. Вместо това го отблъсна и тръгна към вратата.
– Къде отиваш? – почти изкрещя той,
но остана незабелязан. В очите му блестяха сълзи.
София вече беше излязла.
…
6.
София стоеше в хола на Аликс. Беше
заровила лице в ръцете си и се опитваше да мисли. Спешно й трябваше логично
обяснение за начина, по който написаното се беше появило в лаптопа на
приятелката й. Спомняше си, че беше прочела първа глава и част от втора, и тези
редове не присъстваха при първия прочит. Тя погледна чашата с водка, която
държеше, и осъзна, че е прекалено пияна, за да си спомни кога беше седнала пред
лаптопа и как беше намерила тази част от разказа, въпреки че не разбираше защо
й е било на Аликс да разпокъсва написаното и да го разхвърля на различни места.
Дори нямаше идея как самата тя е стигнала до написаното. Последният спомен, който
имаше, беше как изключва лаптопа. Но предположи, че е заради повечето водка,
която очевидно беше размътила вече мозъка й. Пиенето през по-голямата част от
деня се беше превърнало в необходимост за нея. Иначе болката, с която не можеше
да се пребори, ставаше по-силна и жестока. Давеше я в алкохола.
Колкото обаче да се връщаше назад в
изминалите часове, София не можеше да изрови от паметта си момента, в който
пуска компютъра на Аликс. Беше убедена, че вчера по това време го изключи.
– Тогава как стигнах дотук? –
прошепна тя на почти празната си чаша и просто се опита да не обръща внимание
на мисълта, която нахлу като отговор на въпроса й.
След половин час колата й зави по
алеята след входа на психиатричната клиника. Изхвърча почти с вратата и се
насочи към главния вход. Опитваше се да върви без да залита, но едва се
удържаше права. Косата й беше пусната и силно разрошена. Една от сестрите я
видя и вдигна ръка, за да я поздрави, но жестът й остана незабелязан. От
километри си личеше, че София е повече от разстроена и пияна. В бързината обаче
съвсем забрави, че краката не я държат. Беше се вкопчила в една мисъл, която не
можеше да чака.
Влезе в клиника и моментално се
запъти към стаята на Ана.
Жената първоначално не й обърна
никакво внимание, което леко смути лекарката, въпреки че никак не я изненада.
Но пет секунди по-късно погледите им се срещнаха и София просто затвори вратата
зад себе си и остана насаме с единствения човек, който можеше да я разбере.
– Защо изглеждате така? – попита я
изневиделица Ана.
– Ана, много е важно да…
– Спомням си когато аз изглеждах
така – зашепна тя, без да обръща внимание на недоумяващия поглед на лекарката
си. – Всичко беше така жестоко объркано и не просто в света около мен, ами в
собствената ми глава. Това беше най-лошото. Мислех, че никога няма да мога да
осъзная положението си и случващото се. Вие можете ли?
– Какво осъзна?
– Би трябвало да знаете, не мислите
ли? Смятам, че мога да видя в очите ви онова, за което търсите потвърждение от
мен. Аз не мога да ви помогна. Аз съм просто една нестабилна жена, иначе нямаше
да съм тук, нали? Какво искате да ви кажа? Защо търсите отговора от мен?
– Защото си го преживяла – отвърна
София, без дори да се усъмни в истинността на думите си.
Настъпи мълчание. Двете жени се
гледаха в очите. София отдавна бе смъкнала своя гард. В тази стая, пред мъртвия
поглед на една луда, тя се чувстваше като част от нейния свят и осъзнаваше, че
е разбрана перфектно. Чувстваше, че притежава част от нейната лудост. Знаеше,
че има нужда от тази частичка, защото иначе истината би изгубила всякакъв
смисъл в света зад четирите стени, между които се намираше в момента.
…
7.
Отново държеше чаша, но този път с
уиски. Стискаше силно листовете с разказа на най-добрата си приятелка в ръце и
плачеше. Стискаше силно листовете с разказа на най-добрата си приятелка в ръце
и плачеше. Свлече се на дивана и почти удари главата си в ръба му, но дори не
забеляза. За пореден път си припомняше всичко, минало през ума й за последните
дни, но единственият резултат беше, че спомените се мешеха един в друг и дори
започнаха леко да избледняват. Изпи наведнъж съдържанието на чашата си и едва
стана, за да си сипе още. Вече не успяваше да се контролира по никакъв начин.
Отиде до барчето на Аликс и направо взе цялата бутилка. Веднага я надигна и
жадно започна да пие от нея, докато нещо нея накара да замръзне.
Беше тракане. София нямаше сили да
се обърне, защото знаеше точно какво ще види. Въпреки това бавничко се завъртя
и за секунда точно осъзна, че ще падне. Видя Аликс. Тя стоеше на бюрото пред
компютъра си и пишеше. Носеше същите дрехи, с които София я видя за последно в
моргата. Дънките й бяха силно зацапани, а блузата й беше разкъсана. Косата й
беше мръсна от собствената й кръв и падаше свободно от двете й страни. София
можеше да види и раната на гърлото, която сякаш не спираше да кърви. Устните й,
силно стиснати и посинели, бяха дори разцепени. Едното й око беше силно подуто.
А самата тя беше погълната сякаш от работата си.
София нямаше смелост дори да падне. Усещаше
как сърцето й съвсем скоро ще се пръсне от ужаса, пред който беше изправена.
Чувстваше се абсолютно безпомощна и неориентирана в ситуацията. Затова просто
стоеше на два метра от това видения и очакваше то първо да я забележи. София не
вярваше на собствените си очи, колко истинска изглеждаше Аликс, дори
по-истинска от самата нея. Осъзнаваше обаче, че това нещо, каквото и да беше
то, нямаше душа. Тази подробност я накара да изтръпне. Започна да си спомня за
разказа на Ана. Тя беше щастлива, че дъщеричката й е при нея. Но как ли е
изглеждало малкото момиченце, скочило през терасата? Какво ли вижда майка му?
Тя губеше контрола над мислите си
дори и усещаше как разумът й започва да я предава. Вероятно би го запазила, ако
не се бе случило това, което накара Аликс най-сетне да обърне внимание на
най-добрата си приятелка. Телефонът й звънна. Беше хвърлен на дивана между
двете жени. Аликс светкавично го погледна, а после отмести погледа си и го
насочи към самата София. Тя от уплаха пусна шишето с уиски на земята. Сърцето й
заблъска със страхотна сила. Гледаше в очите своето видение и беше сигурна, че
ще умре. Те бяха черни. Целите. Сякаш имаше безкрайно дълбоки дупки в очните си
кухини, вместо очни ябълки.
– Няма ли да видиш кой ти се обажда?
– каза тихо Аликс със звънливото си гласче. – Макар че и аз мога да ти кажа.
Мартин е доста притеснен за тебе и иска да разбере как си. Моля те, накарай го
да престане да звъни, защото се опитвам да напиша края. Този разказ ще бъде
неотразим.
След тези думи София усети жестока
болка в сърцето си и осъзна, че стаята започна да върти. После съзнанието й
потъна в мрак.
ТРЕТА НАГРАДА
Мая ВЕЛЧЕВА – 19 г., гр. Пловдив
ЗЕЛЕНЧУКОВИЯТ МАГАЗИН
НА СЕМЕЙСТВО МИЛЪР
Разказ
Господин Паркър направи едно
движение с ножиците, за да оформи до съвършенство храста в градината на мис
Милър. Но да кажеш “съвършен” за този храст беше малко пресилено. Или по-скоро
зависеше от гледната точка. Тя настояваше той да прилича на зебра, въпреки че
за господин Паркър антилопата беше доста по-достоверно животно. Този, уж
безобиден, спор понякога прерастваше в истинско кръвопролитие. Един ден
например, докато мис Милър отиваше на работа, забеляза, че градинарят отново бе
придал на храста формата на “глупава”, както обичаше да я нарича мис Милър, антилопа.
В изблик на необяснима ярост тя грабна ножиците и отряза едното ухо на
антилопата. За беда обаче точно в този момент г-н Паркър се върна в градината,
заедно с фотоапарат, който беше взел, за да заснеме творението си. След като
видя обезобразената антилопа, той замери мис Милър с фотоапарата, капки едри
сълзи се стекоха от очите му. Мис Милър инстинктивно се наведе, а апаратът,
подарък на градинаря от любимия му чичо, прелетя над нея и удари по главата
Роджър – петгодишното дете на съседите, което неволно стана свидетел на
драмата. То се свлече на земята и не помръдна десет минути. Мис Милър беше
извън кожата си и реши, че единственото благоразумно нещо, което можеше да
направи в момента, беше да отреже главата на проклетата антилопа. Това
подейства на градинаря като удар с лопата по главата. Той обезумя, извади
ножици от джоба си и отряза ушите на любимия храст на мис Милър, оформен като
сладко зайче. Тя на свой ред отряза единия крак на противната антилопа. И
градинарят, и мис Милър не спряха да режат с ножиците, в резултат на което не
спряха да режат с ножиците, в резултат на което след шест-седем минути
градината на семейство Милър приличаше на окосена ливада.
Много пъти след този случай Линдзи
Милър беше молила баща си да уволни твърдоглавия г-н Паркър, но градинарят беше
нещо много повече за стария Ханк Милър от обикновен оформител на храсти. Той
беше най-добрият му приятел. Но най-важната функция, която изпълняваше Майкъл
Паркър, беше да пие уиски заедно с шефа си и да изслушва оплакванията на Ханк от
съпругата му.
– Не му обръщай внимание – винаги
отговаряше Ханк, секвайки поредния опит на дъщеря си да издейства уволнение на
градинаря.
Но да се върнем отново на Линдзи
Милър. Тя си беше висока и красива блондинка и работеше в магазина за зеленчуци
на баща си. Там работеше и Том Питърсън – снажен и красив млад мъж, който
докарваше зеленчуците с наследения от баща си пикап. Само в рамките на един
месец Том беше спечелил не само работа в магазина на Ханк Милър, но и сърцето
на дъщеря му. Това обаче бе пазено в дълбока тайна, тъй като разбиранията на
Ханк Милър за достоен съпруг на дъщеря му съвсем не се припокриваха с образа на
Том. Ханк си оставаше рицар, лорд, престолонаследник или нещо подобно.
Прекалено много обичаше дъщеря си, за да приеме тя да се омъжи за нищо и
никакъв доставчик на зеленчуци. Том и Линдзи обаче не виждаха нещата по подобен
начин. Тя го обичаше такъв, какъвто е, но страшно много се страхуваше от
реакцията на баща си.
Движенията на Майкъл Паркър бяха
плавни и отмерени. Той се беше замислил за нещо и от време на време леко се
усмихваше. Затова беше съвсем естествено да се стресне от гласа на Том
Питърсън:
– Добър ден, г-н Милър вкъщи ли е?
Градинарят вдигна глава, усмихна се
на мъжа пред себе си и му отговори:
– Да! Моля, влезте…
Том влезе във всекидневната на
семейство Милър, където след около минута се появи и Линдзи. Когато го видя, не
можа да повярва на очите си.
– Том! Какво правиш тук?
– Линдзи, ще призная на баща ти
чувствата си към теб – отговори той.
– Да не си полудял? Забранявам ти!
В този момент обаче към тях се
присъедини и самият Ханк Милър. Въпреки умолителния поглед на Линдзи, въпреки
страха от развоя на ситуацията, Том удържа на думата си и му каза всичко.
Някои хора смятат, че лошите новини
е добре да се казват колкото се може по-рано и с колкото се може повече
подробности. Ханк Милър не смяташе така. От етични съображения ще пропуснем
момента, в който той разбра за авантюрата между Линдзи и Том и ще преминем
директно към последствията. Том Питърсън не само не получи благословията на
Харк, но загуби работата си и се сдоби със забрана да доближава Линдзи на
разстояние по-малко от един километър. Тя, от своя страна сподели с баща си, че
е най-ужасният човек на света и че го мрази.
Сега Том беше безработен и с разбито
сърце. Но кой да предполага, че честността струва толкова скъпо и има толкова
пагубни последствия?
След месец той реши да замине за
Лондон при вуйчо си, за да забрави Линдзи и да си намери работа.
Няма по-голямо мерило за любовта от
това, тя да бъде подлагана на изпитания. А изпитанието на Линдзи беше
най-достойното за уважение. Том замина, а баща й я сгоди за сина на свой богат
приятел. Въпросният годеник щеше да наследи месарницата на баща си и се казваше
Джим Харисън. Той беше човек, който колкото и да се стараеш да харесаш, сякаш
нещо ти пречи. Беше нисък и закръглен, носеше очила и имаше странен тик на носа
си. Линдзи, естествено, не можеше да го понася. Предпочиташе дори компанията на
безжизнените зеленчуци пред тази на “чудесния” си годеник. По цял ден стоеше в
магазина и продаваше, и въпреки намеците на Джим и баща й, за сватба и дума не
искаше да чуе.
И така, почти неусетно измина цяла
една година.
Една сутрин на закуска Ханк се
почувства длъжен все пак да си опита късмета и отново засегна болезнената тема:
– Линдзи, не смяташ ли, че вече е
време да се омъжиш? – игриво подхвана той.
– Ами, да! Вече доста от твоите
приятелки се омъжиха, нали дъще? – не се отказваше и мис Милър.
– Вие двамата няма ли да престанете!
– сопна се Линдзи. – Няма да се омъжа за Джим дори той да е последния мъж на
земята!
– Хариет, виж как си възпитала
дъщеря си! Тя се държи…
– Лошите обноски ги е усвоила от
теб, Ханк.
– Това въобще не е вярно. Всъщност…
През това време Линдзи, възползвайки
се от спора на родителите си, се измъкна от къщата и се отправи към магазина.
За съжаление, от известно време
търговията не вървеше както трябва. В градчето беше дошъл предприемач и беше
отворил още три такива магазина, които бяха доста голяма конкуренция за малкия,
но спретнат магазин на семейство Милър.
Линдзи вървеше и се чудеше докога ще
успява да отлага сватбата с Джим. Така или иначе, все някога трябваше да се
омъжи, но… не и за него. Тайно Линдзи се надяваше един ден Том да се върне.
Знаеше, че дори това да стане, родителите й никога не биха позволили да се
оженят, но просто искаше да го види. Толкова много й се искаше да го види! Поне
за малко… Ами ако вече беше женен? Винаги, когато си помисляше за него,
изпадаше в ужас от мисълта, че в Лондон Том е намерил хубаво и добро момиче, в
което се е влюбил и вече напълно е забравил за нея.
Истината обаче се оказа съвсем
друга. Том беше отишъл в Лондон, за да забрави Линдзи, но за целта се беше
отдал изцяло на работата си. След като работи осем месеца усилено при вуйчо си,
беше събрал достатъчно пари, за да започне свой бизнес. Но въпреки всичко не
успя да изтръгне Линдзи от сърцето си. Обичаше я както преди.
Том, разбира се, не знаеше, че Ханк
Милър планира да омъжи дъщеря си, и то съвсем скоро. Сутрешният разговор между
Линдзи и родителите й не беше съвсем случаен. Предишният ден Ханк беше говорил
с бащата на Джим и го беше помолил да му даде известна сума, за да направи
подобрение в магазина си и да удържи на напора на конкуренцията. Но, както
знаем, безвъзмездната помощ е мит. Мистър Харисън му обеща, че ще му помогне
веднага след като уредят датата за сватбата на Джим и Линдзи. Това поставяше
Ханк Милър в доста затруднено положение. Той много обичаше дъщеря си, но от
друга страна магазинът беше целият му живот. Ханк го беше наследил от баща си и
още си спомняше с колко голямо желание работеше в него. С този магазин бяха
свързани всичките му спомени от миналото. Но освен всичко друго, той беше и
бъдещето на Линдзи. Ханк не искаше един ден да я остави без нищо. Дори и за
секунда не си представяше, че може да го затвори, но ако не направеше нещо, и
то бързо, това беше неизбежно. “Добре, не се притеснявай, Джим и Линдзи ще се
оженят много скоро”, беше отговорил Харк на г-н Харисън, но въобще не знаеше
как ще убеди Линдзи.
Следобед Ханк отиде в магазина, за
да види как върви.
– Ами, истината е, че не съм продала
почти нищо – разочарова баща си Линдзи.
– Това никак не е добре – каза Ханк
с огромно съжаление в гласа си. – Линдзи, ако нещата продължават така, ще се
наложи да затворим магазина. През последната седмица не сме изкарали почти
нищо.
За Линдзи магазинът беше не по-малко
важен, отколкото за баща му.
– Татко, няма ли начин да измислим
нещо… все трябва да има решение?
Ханк се поколеба. Това беше най-подходящият
момент да й каже решението си, но не искаше да я притиска. От друга страна беше
неизбежно.
– Всъщност, има един начин… – Ханк
говореше несигурно. – Ами, ако се омъжиш за Джим? Баща му ще ни даде пари и ще
успеем да се справим с конкуренцията.
Тази мисъл смрази Линдзи. “Ами да!”,
помисли си тя. Това беше единственият начин. Ако се омъжеше за Джим Харисън,
щеше да реши всичките проблеми на семейството си. Е да, цената беше висока, но
какво от това? Том и без друго нямаше да се върне…
– Добре, татко, ще го направя!
– Какво? Наистина ли? – Ханк не
можеше да повярва.
– Ще се омъжа за Джим Харисън, и то
съвсем скоро! – заяви Линдзи.
Беше слънчева и приятна майска
сутрин. Днес градината на семейство Милър изглеждаше по различен начин. По
алеята бяха пръснати множество бели листа от рози, а от двете й страни бяха
наредени столове. Днес беше сватбата на Линдзи Милър.
Най-различни хора се лутаха
напред-назад и не спираха да говорят. Еуфорията, която цареше, беше в пълен
синхрон със събитията, които щяха да се случат след по-малко от час. Дори
градинарят – г-н Паркър, беше в особено добро настроение, което не се случваше
никак често. Беше облякъл единствения си костюм и носеше вратовръзка, която му
бе дал Ханк. Всичко вървеше чудесно. Роднините на булката и младоженеца бяха
заели местата си. Джим Харисън също вече беше пристигнал и говореше трескаво с
баща си.
Но Линдзи не споделяше всеобщата
еуфория. Тя беше в стаята си, заедно с майка си, и вече беше облякла
булчинската рокля. Мисис Милър се възхищаваше на прекрасната си дъщеря и я
убеждаваше, че този модел на рокля е много по-хубав, отколкото онзи, който
първоначално беше избрала. За Линдзи, разбира се, това нямаше никакво значение.
Тя искаше този ден да мине колкото се може по-бързо, за да започне скучния си
семеен живот с Джим. Той вече я чакаше пред специално поставения олтар и от
време на време нетърпеливо поглеждаше часовника си. След няколко минути Линдзи
се изправи на пътеката, хванала под ръка баща си. Те вървяха бавно към олтара.
В този момент Линдзи сякаш за първи път виждаше Джим Харисън – човека, с когото
щеше да прекара остатъка от живота си. Изведнъж забеляза колко е неприятен и
отблъскващ. Искаше й се да се върне… но вече беше твърде късно.
Ханк и Линдзи бяха съвсем близо до
Джим. Точно тогава нещо изтръгна Линдзи от мислите й. Това беше гласът на
градинаря:
– Изчакайте! Забравили сме
пръстените.
– Как така? Къде са? – попита
нетърпеливо Джим.
– Ами… бяха у Линдзи и тя забрави да
ми ги даде.
– Не е вярно – каза изненадано тя.
– От вълненията покрай сватбата не
си спомняте, но е точно така, мис Милър – градинарят се усмихна и намигна на
Линдзи.
– Наистина не си спомням – отвърна
объркана тя.
– Елате да ги потърсим. Ще отнеме
само пет минути.
– Потърсете ги вие – намеси се Джим.
– Доста по-вероятно е мис Милър да
знае къде са. Ако ги търся аз, ще се забавим много повече. А може и въобще да
не ги намеря.
– Добре. Ще ги взема и идвам –
усмихна се Линдзи на Джим.
Тя последва градинаря и двамата
влязоха в къщата.
– Ама какво ви става, г-н Паркър? Пръстените
никога не са били у мен.
– Да, знам, у мен са. Изчакайте тук
за секунда.
Линдзи стоеше сама в антрето и
недоумяваше какво иска старият Паркър.
– Здравей, Линдзи.
Тя се смрази. Толкова отдавна не
беше чувала този глас. Струваше й се, че не е реален, а е плод на въображението
й. Тя се обърна плавно и го видя. Том също не помръдваше. Не можеше да й се
нагледа.
Двамата стояха и не откъсваха поглед
един от друг. Той пръв наруши мълчанието:
– Поздравления за сватбата.
– Том… аз не го обичам.
– Честно казано, не е много
привлекателен – той се усмихна.
Линдзи се засмя. Осъзна, че не се
беше смяла от толкова много време.
– От друга страна, може да е умен и
забавен – продължи Том.
– Не, не е – тя вече искрено се
смееше.
– Линдзи, зарежи го и се омъжи за
мен.
Последва мълчание. Линдзи се изправи
пред дилема, която е тревожила всеки един човек в определен момент от живота му
– да послушаш разума, или сърцето си. Това определено беше въпрос с повишена
трудност за нея. Можеше да го направи. Да отиде и да каже на Джим, че никога не
би се омъжила за него, но така щеше да разочарова баща си. Щеше да го лиши от
най-важното в живота му.
– Съжалявам, но вече няма връщане
назад – каза тя. – Сбогом, Том.
Обърна се и излезе.
Отвън всички я чакаха. Линдзи отиде
до олтара, а свещеникът започна церемонията. Тя не чуваше и дума от това, което
се казва. Всичко й се струваше толкова нелепо.
– Спрете! – каза изведнъж.
Свещеникът спря да говори, а Джим я
погледна въпросително. Същото сториха и останалите.
– Няма да се омъжа за теб – каза тя
и се втурна към къщата.
Том все още стоеше в антрето. Линдзи
тичаше към него, а на лицето й грееше широка усмивка. Когато стигна до него, те
се прегърнаха. Тя му каза, че не я е грижа за магазина, защото го обича и иска
да се омъжи за него.
– Значи сега ще загубите магазина? –
попита той.
– Да, но няма значение…
– Линдзи, извинявай, но явно съм
забравил да ти кажа, че докато бях в Лондон изкарах известна сума пари, която
после инвестирах и в крайна сметка имам свой бизнес.
– Така ли? Какъв? – попита тя.
– Ами… притежавам три магазина за
зеленчуци и то тук, в града.
Линдзи не можеше да повярва на ушите
си. Това означаваше, че няма да загубят магазина. Баща й също беше шокиран.
Сега се чувстваше виновен, че беше изгонил Том, но той, разбира се, му прости и
му каза, че ще повери магазините изцяло на него.
Джим, който беше съкрушен от развоя
на събитията, след месец се ожени за съседката си Пати, която изглеждаше добре,
но беше страшно досадна.
Господин Паркър пък реши спора за
зелените храсти веднъж завинаги, като оформи всички във форма на сърце.
След всички перипетии, през които
минаха, най-накрая Том и Линдзи щяха да де оженят и да бъдат истински щастливи.
ПЪРВА ПООЩРИТЕЛНА НАГРАДА
Мария НЕНКОВА – 18 г., гр. Варна
ДА ОВЛАДЕЕШ ЧЕТИРИТЕ
ЕЛЕМЕНТА, ИЛИ КАК ТВОРЕНИЕТО СИ ПОМИСЛИ, ЧЕ Е ТВОРЕЦ
Научно-фантастичен
разказ
Все по-рядко успявам да си спомня
как изглеждаше слънце на синьо небе. Дори самото слънце вече е мътна картина от
миналото. Какво беше усещането да плуваш в едно не дотам хигиенично море. без
съзнанието, че ти се забавляваш с вода, която определя кой ще живее и кой ще
умре. Без съзнанието, че разплисквайки вълните, ти обричаш някого на смърт от
жажда…
Земята ми липсва, макар да мислех,
че никога няма да изпитам носталгия към това място. Природните паркове
изчезнаха един по един, защото вече живеехме по век-два и за пет-шест поколения
така пренаселихме планетата, че дори и резерватите бях пожертвани. Останаха
само няколко – за заможните, които можеха да си позволят лукса да прекарат
седмица на истински тропически остров или по склоновете на Хималаите. Малко
бяха местата, които бяха непригодни за строителство.
Някога се шегувахме, че сме овладели
четирите елемента. Живеехме както на повърхността, така и под нея; както в
океана, така и на небето. Но пак не беше достатъчно. Строяхме все по-дълбоко и
по-дълбоко, за да намерим място за плебеите, чиято раждаемост така и не успяхме
да ограничим. В стремежа си да разраснем подземните квартали, стигнахме
прекалено дълбоко. Стигнахме твърде далеч…
Огън
“Underworld 20” беше запланувано като едно от
многото подземни нива. Мога да твърдя със сигурност, защото аз и колегите ми от
отдела го проектирахме. Нашият екип се славеше със специалните си умения да
използва пространството максимално. Всеки се бе специализирал в един от
видовете строителство, а моята стихия бяха подземните градове. Усвояването на
наличното пространство беше ключово, жизнено важно в свят, където нямаше място
за нищо и за никого. Но точно това не биваше да бъде изграждано…
Колонизацията на космоса не вървеше
добре. Имаше все по-малко ентусиасти, които да са готови да посрещат несгодите
на един нов свят без инфраструктура, без магазин на ъгъла, до който да
отскочиш, когато ти свърши бирата. Затова строяхме и строяхме, и строяхме…
Подниво 20 трябваше да побере цяло
едно поколение пропаднали маргинални елементи. Вече строяхме с хиляди пъти
по-издръжливи елементи, защото петдесетте километра земна кора се изчерпваха.
Жегата ставаше непоносима. “Underworld 20” беше на работната дъска само
няколко месеца. Вече прилагахме стандартен шаблон при плановете на крайните
квартали. Жилищата бяха малки, приличаха на бункери, свързани помежду си с
улици или, по-точно, с тунели от железобетон. Клаустрофобията би обзела един нормален
земен жител, но тези се приспособяваха и бяха започнали все повече да напомнят
къртици.
Още щом видях показателите на
строежа, си дадох сметка за една огромна грешка в нашите изчисления. Ако бяхме
я открили по-рано, проектът никога нямаше да стигне до администрацията.
С една дума – много се доближавахме
до магмата. Жегата щеше да се преодолее с изолация, но евентуалните аварии?!
Само един водопровод, вкопан по-дълбоко, можеше да предизвика ужасна
катастрофа. Да прокараме газопровод беше на границата на самоубийството. Но от
управата не искаха и да чуят – трябваше им квартал и то незабавно.
Като по чудо по време на строежа
нямаше инциденти. Всичко мина гладко, за няколко месеца бяха изляти основите и
издигнати първите етажи. За година и половина се нанесоха първите наематели и
катастрофата като че ли беше избегната.
Една сутрин ме викнаха по спешност.
Това бе почти непосилна задача в наше време, защото въздушната ми вила бе в
постоянно движение, а тогава бях някъде над Никарагуа. Когато пристигнах в Централата,
всички бяха на тръни. В заседателната зала имаше екран, на който ми показаха
ужасни картини – “Underworld 20” беше залят от лава. Явно
най-лошите ми страхове се бяха сбъднали – магмата беше проникнала не само в
последното ниво, но дори се изкачваше нагоре. Милиони бяха измрели за секунди,
а към повърхността си пробиваше път един нов вулкан.
Иззвъня телефон, съобщиха ми
най-лошата от всички алтернативи – вулканът беше изригнал и то не къде да е, а
край групата квартали, някога наричана Неапол. Там и без това имаше вулкан,
който едва успяхме да запълним и треперехме всеки миг, защото можеше да се
пробуди отново. Разрушенията бяха фатални! Хиляди, стотици хиляди бяха измрели
в един единствен миг. Инфраструктурата беше нарушена, бяха разрушени толкова много
сгради, имаше да се разчистват толкова останки, а бедствието се разрастваше.
Единственото, което можех да
препоръчам, беше да се запечатат нивата, които вече бяха залети. Предупредих,
но никой не ме послуша.
Това беше най-голямата авария от
векове, дори от хилядолетия. Огънят ни наказа за нашата наглост.
Вода
Когато започнахме да пишем тази
история, всички мислехме, че ще ни олекне. Дали? Не съм сигурен… Всеки от нас
си избра един от четирите елемента, които се хвалехме, че сме овладели.
Колегата пред мен описа само началото на хаоса…
Всичко започна с огъня. Но само
започна… След кризата на “Underworld 20” цялата планета, целият механизъм
започна да показва скритите си дефекти. От пукнатината започна да се разпространява
гънка, наречете го тектонско разместване, ако щете. През тази бразда започна да
извира не магма или лава, а нищо и никаква гореща пара от сгъстени газове. Но
това беше по-страшно отколкото предполагахме. Там, където парата срещнеше
водата, се получаваше подобие на гейзер. Не, беше по-лошо. Водата също се
изпаряваше и търсеше път към повърхността. Накрая от дъното на океана се
издигаше балон адски гореща мъгла, която изпепеляваше всичко по пътя си. А там,
там бяха нашите градове, морските ни метрополиси.
Тогава, когато изчерпахме всички
богатства на сушата, когато застроихме всеки квадратен метър, ние се насочихме
към океана. Градовете бяха основно работнически – цялата икономика,
индустрията, всичко зависеше от океана. Използвахме приливите и отливите за
енергия, извличахме солта и минералите от водата, за да компенсираме хилядите
езера, които пресушихме. Някой беше казал, че човекът прилича на микроб, на
вирус. Взема, каквото му трябва, дори и повече, отколкото се нуждае, и оставя
след себе си само разрушения.
Огромните балони сееха смърт. Но те
можеха да бъдат избегнати – градовете се местеха според нуждите на обитателите
си. Това, от което не можехме да се спасим, беше самият океан.
След изригването на собственоръчно
създадения от нас вулкан, започнаха стотици малки и големи земетресения. А
земетресение в океана значи цунами.
Настоявахме да съберат градовете,
временно да преустановят дейността им. Но никой не ни послуша. Всеки един ден,
през който те не функционираха, струваше на администрацията милиарди. В крайна
сметка всичко на този свят е бизнес…
Бях на една от платформите в
Централния Атлантик. Тъкмо се дострояваше нов квартал. Сигнализираха за
зараждащ се балон, някъде на дъното под нас. И платформата започна маневри за
преместване. Наближихме континента. Силно казано – бяхме на двеста-триста
километра. Тогава сякаш целият свят се разлюля. Поредното земетресение, което
се оказа по-мощно от очакваното. Значи и балонът щеше да бъде по-голям. Когато
се обърнах и го видях, от устните ми се изтръгна вик на ужас, на истински
предсмъртен страх. Там, пред мен, повърхността започна да кипи. Беше по-голямо
от цялата платформа. И когато изригнеше, във въздуха щеше да се разнесе
най-токсичната мъгла на земята. Като че ли това не беше достатъчно, ами в далечината,
с грохот, какъвто никой не би могъл да си представи, ако не го е чувал, се
надигна огромна вълна. Последното, което си спомням, беше паническият бяг към
хеликоптера. Не ми пукаше за хората долу, исках само и единствено да се махна.
Времето като че ли спря. Хеликоптерът излетя над площадката, но изпревари
вълната само за секунда. Огромната водна стена се стовари върху балона и го
погълна, погълна и площадката. Ние бяхме отнесени от мощното въздушно течение,
което ни всмука…
Събудих се в болницата, целият в
гипс и превръзки. Казаха, че съм се отървал на косъм при катастрофата – нямало
други оцелели, даже не знаели как сме стигнали до континента. Никога няма да
забравя вълната, нито балона. Те ми напомниха колко висока цена плаща този,
който си играе със стихиите…
Въздух
Според най-популярната теория за възникването на живота на земята, основна роля са изиграли четирите елемента. Преди милиарди години земното кълбо било само топка кипяща магма. Когато започнало да изстива, газовете, които отделяло при изригванията на вулканите, образували първичната атмосфера. Но в нея нямало свободен кислород, само оксиди, хидроксиди и други. Водните молекули постепенно се кондензирали и започнал порой, пред който