КОНКУРС
НАЦИОНАЛЕН ЛИТЕРАТУРЕН
КОНКУРС
“ПЕТЯ ДУБАРОВА – 2006”
Наградени
творби в Раздел “ПРОЗА”
Предлагаме
на вниманието ви наградените творби в Раздел
“ПРОЗА”
·
ГОЛЯМАТА НАГРАДА
КОЛЕДА ПО ХОЛИВУДСКИ, Боян КОЛЕВ – 17 г., Велико Търново
·
ПЪРВА НАГРАДА
МОЛЯ, ДОКУМЕНТИТЕ, Карлос КОНТРЕРА – 18 г., Сливен
·
ВТОРА НАГРАДА
ОБЛОГЪТ, Радослав КЛИСУРОВ – 17
г., Карнобат
·
ТРЕТА НАГРАДА
ТАВАНА НА ТАЙНИТЕ, Пламена СТАМАТОВА – 18 г., Бургас
·
ПЪРВА ПООЩРИТЕЛНА НАГРАДА
КРАСАВИЦАТА И ОТЛИЧНИКЪТ, Петър РЕШОВСКИ – 18 г., Бургас
·
ВТОРА ПООЩРИТЕЛНА НАГРАДА
ВАЛЕНТИНКА ЗА ТАМБУРАТА, Теодора ПЕНЕВА – 14 г., Сливен
·
ТРЕТА ПООЩРИТЕЛНА НАГРАДА
ДУШИ ВТОРА УПОТРЕБА, Десислава ЖЕЛЕВА – 16 г., Ямбол
·
ЧЕТВЪРТА ПООЩРИТЕЛНА НАГРАДА
ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА БАЙ ИЛИЯ В ДРУГАТА БЪЛГАРИЯ, Явор РУСЧЕВ – 18 г.,
Русе
·
ПЕТА ПООЩРИТЕЛНА НАГРАДА
ВТОРИ ШАНС, Яница ХРИСТОВА – 16 г., с. Садово
·
ШЕСТА ПОЩРИТЕЛНА НАГРАДА
АЗ ПОМНЯ, Александра БОЙЧЕВА – 12 клас, Варна
Издателство
“Либра Скорп” благодари на Дом-музей “Петя Дубарова”, Бургас, за
предоставените материали.
М27
ГОЛЯМАТА НАГРАДА
Боян КОЛЕВ – 17 г.,
Велико Търново
ИЗ “КОЛЕДА ПО
ХОЛИВУДСКИ”
Разказ
Джонсън спря да си поеме дъх, а аз
го гледах като гръмнат. Току-що този човек бе убил всичко детско в мен.
Представях си тези налудничави картини, но мозъкът ми отказваше да ги
възприема. Не можех да проумея как човек изобщо може да говори сериозно за тези
неща. Към края го гледах вцепенено само как си отваря устата, без да чувам
думите му – просто не можех да поема повече от тях.
– Дъг, тук ли си? – попита след
малко той, явно забелязал, че зациклих.
– Ъ-ъ-ъ, да, да би ли повторил?
– Питах те как завършва твоят
сценарий?
– Ъ, ами, чакай да видя – тръгнах да
разлиствам страниците, защото бях блокирал тотално. – Така шейната се връща при
къщата на момчето и когато то се сбогува с Дядо Коледа, Старецът му подарява
подарък. После детето влиза в къщата и баща му го посреща с облекчение, защото
цяла нощ се е притеснявал за него. То го прегръща и започва въодушевено да
разказва невероятната си история. Бащата го прекъсва и настоява за истината. В
този момент през комина пада един подарък, момченцето весело поглежда към баща
си и казва: “Този е за теб”. Отвън се чува “хо-хо-хо” и в общи линии е това.
Джонсън клатеше отрицателно глава.
– Не-не, няма да е така – започна
той. – След като момчето помага на Стареца в Северна Корея, двамата усещат
някаква близост помежду си – той се замисли за момент и аз се зачудих да не е пак
нещо за педофилията. – Осъзнават, че са добър екип и през цялата нощ раздават
подаръци заедно, като веднъж даже, благодарение на момчето, осуетяват във
въздуха опит за терористична атака чрез самолет. Накрая Дядо Коледа предлага на
момченцето да го вземе за пръв помощник, а баща му да зарежат някъде по пътя за
Северния полюс. То се съгласява, разбира се, и хепиендът е пълен, като
изключим, че от мъка бащата се пропива още повече и точно на Нова година го
хваща Бялата смърт.
Бях потресен! Напълно съкрушен и
потресен! Левият ми клепач трепереше неовладяно.
– Но аз…
Джонсън ме прекъсна:
– Знам, че ще трябва да направиш
известни корекцийки по сценария, но съм сигурен, че ще се справиш навреме.
Филмът трябва да е готов за Коледа, нали така. Хайде сега, върви – поведе ме
към вратата. – Идеята ти иначе е страхотна, браво! Парите ги имаш, не се
притеснявай, върви сега.
Потупа ме по рамото, стисна ми бодро
ръката и ме остави в грижите на Бианка. Правех ситни крачици неуверено напред и
буквално се движех като наакан. Още не можех да повярвам, че Джонсън искаше да
филмирам неговата психарска версия, а не моя затрогващ сценарий. За да се убедя
напълно, че това не беше някаква шега, се обърнах, отворих вратата на кабинета
и попитах:
– Ъ, извинявай, само да питам какво да
е заглавието на филма: “Кървав ад – Коледата невъзможна” или “Сървайвъл – да
преживееш Коледа”?
Не, не беше шега, Джонсън говореше
сериозно.
Макар с неохота, тръгнах да поправям
сценария още същия ден. Все пак Коледа наближаваше, а аз толкова много исках
къща в Бевърли хилс.
ПЪРВА НАГРАДА
Карлос КОНТРЕРА – 18
г., Сливен
МОЛЯ, ДОКУМЕНТИТЕ
Разказ
Капитан Русев (служба КАТ) със
сизифоми мъки повдигна подпухналите си, позачервени клепачи и със сумтене се
размърда едвам-едвам под юргана. Мъчеше го едно такова парещо чувство под
лъжичката, което незнайно защо под действието на някакъв неизвестен катализатор
прогресивно се засилваше. Катаджията се понамести на една страна (дано му
поолекне), но от несъобразеното помръдване сякаш тон камъни издрънчаха на кухо
в главата му. Капитанът изпъшка жално, впи пръсти в косата си и окончателно се
събуди. Седна в леглото, ококори зачервените си очи срещу часовника и взе да
разсъждава. Беше осем и нещо, в девет трябваше да застъпи на работа, а той още
се офлянкваше като бълха в чергите. С мощно сумтене Русев се изниза от кревата,
нахлузи чехлите си и се намъкна припряно в банята. След като се поизплакна и
поотми вкуса на пиячка с помощта на пастата и четката за зъби, той се омъдри в
кухнята и взе да извършва първите отрезвителни процедури. Отвори си една бира,
защото сутрешният девиз на всеки пияница е “Клин клина избива”, запали цигара и
взе да тършува за аспирин из шкафовете.
В осем и половина капитан Русев с
мощна, но отмерена крачка, щурмуна закусвалнята, дето му е по пътя към службата
и за няколко минути уталожи тежкия пиянски глад, който го беше натиснал, с
тутманик и триъгълна баница. В девет без пет той беше зад бюрото си, надянал
маска на свеж и зареден с готовност за работа служител. Вярно, униформата, с
която снощи беше пиянствал до късна доба, беше малко поизмачкана, но Русев беше
приготвил алибито – жената е в командировка и няма кой да върти ютията вкъщи.
Скатан в кьошето, капитанът
преспокойно изкълва вестника и със задоволство отбеляза, че главоцепът дава вече
фира и след час-два може да му се отслужи една заупокойна литургия. Тъкмо
надяваше физиономията на тихото задоволство, когато полковник Рачев се подаде
неканен от дъното на коридора и кресна:
– Ей, Русев! Русев бе! Ела!
Капитанът скокна чевръсто, поприглади
униформата си и чинно затрамбова към прекия си началник. Полковникът го измери
с един подозрителен поглед, но нищо не каза. Изстреля само една кристално ясна
заповед:
– Русев, заминаваш със сержант Пешев
на пост! Не достигат хора!
– Ясно – рече Русев.
Присви уморено рамене и се
закандилка към паркинга, където сержант Христо Пешев дремеше в патрулката,
прикрит с разтворен пред лицето си вестник. Капитанът го стегна шапката – едно,
защото главоболието се засили, друго, понеже го хвана яд, че Пешев
най-невъзмутимо спивтуни, докато той се лашка като трудовашка количка.
– Ей, Пешев! Събуди се бе, човек!
Пак си заспал!
Оня мигом ската вестника и, видимо
стреснат, се изсули като бит пес от колата. Зяпна срещу Русев и зачака
заповеди. Офицерът го насоли с един възкисел поглед, махна с ръка и изфъфли:
– Отиваме на пост по пътя за баните.
По-добре ти карай, че съм снощен.
Сержантът отривисто кимна и се
намъкна припряно на шофьорското място. Докато форсираше двигателя, Русев
внимателно се настани в патрулката, хвана се за главата и мигом заспа.
… Вече три часа дремеха под дебелите
сенки на дъбовете и… нищо. Шофьорите, известени за хайката, се тътреха с
петдесет километра в час покрай тях, опасани с колани, както си му е редът.
Пръв се събуди Пешев. Поразкърши се, излезе от колата, подпря се на задната
лява врата, запали си цигара и взе умно да съзерцава движението.
– Пешев! – сепна го гласът на
капитана. – Пешев, не може повече така!
Сержантът се обърна, за да установи,
че Русев беше изскочил от колата и, нервно палейки цигара, показваше всички
признаци на катаджийски работохолизъм.
– Пешев, цял дан дремем като мисирки
тук! Така не може! Трябва да спрем някого, та поне да отчетем дейност.
Капитанът нагласи радара, приготви
си документацията и нервно задъвка устни. Откъм града се зададе червен Опел
“Астра”, който се движеше с не повече от шестдесет километра. Видно беше, че
шофьорът се е зазяпал нанякъде, защото вратът му беше изпружен надясно. В тоя
момент капитан Русев изфуча като изстрелян с кило барут от колата и,
размахвайки палката, спря автомобила. Приближи се до него, оперен като петел,
изгледа изпитателно водача и се представи с дълбок и плътен глас:
– Капитан Русев, служба КАТ! Моля
документите!
Шофьорът стреснато го изгледа, после
взе да тършува из джобовете на сакото си и най-сетне изнамери книжката си.
Подаде я припряно на пътния блюстител и запремигва насреща му.
– Това добре! – рече Русев. – А къде
са талонът и застраховката?!
– Ами… в службата останаха –
смутолеви спреният. – Забравил съм ги в службата.
– А-а-а, тъй ли било! Виж ти!
Забравил ги в службата! Че то във вашата служба много напрегнато било! Глоба
тогава! Бре какви сте такива заспали шофьори! Не знам! За вас няма ни закони,
ни правилници!
Като свърши тирадата, Русев нареди
на човечеца да дойде при патрулката и, докато оня се суетеше нещо край колата
си, кресна на Пешев:
– Гле’й го тоя! Ни талон носи, ни
застраховки! Пиши му акт да се научи веднъж завинаги на законност и ред! Абдал!
Последните думи Русев изрече още
по-високо и с тежест, та да го чуе нарушителят. Имаше обаче нещо неестествено в
цялата работа. Сержантът се беше гипсирал и с тъпо удивление се звереше в
книжката в ръката си. Капитанът намъкна главата си през прозореца и кресна пак:
– Пешев, к’во пак се мотаеш!
В отговор оня с треперещи пръсти му
подаде книжката, която изрично удостоверяваше, че водачът Кольо Бобев има право
да управлява МПС, категория Б. Проблемът не беше обаче в това, а в неоспоримия
факт, че цитирания по-горе Кольо Бобев беше и все още е окръжен прокурор.
ВТОРА НАГРАДА
Радослав КЛИСУРОВ – 17
г., Карнобат
ИЗ “ОБЛОГЪТ”
Разказ
Три часа по-късно ние все още
стояхме в кабинета на кмета на село Малина и все още отговаряхме на досадно еднаквите
въпроси на единствения полицай в селото, на кмета и развълнувания пазач на
язовира, който от нерви палеше цигара след цигара и се тюхкаше като бабичка
пред затворена хлебарница. Ако Адриан и Валери не хванеха бронхит заради банята
в язовира, можехме да отчетем, че каскадата бе преминала задоволително и
пострадали няма.
Бяхме помогнали на Адриан да се
измъкне на моста, но с Валери нещата стояха по-сложно. Той не бе подготвен за
подводно плуване и се бе уплашил много от падането на мотоциклета във водата.
Дрехите и каската тежаха и той бе потънал надълбоко. Бе объркан и едва го
измъкнахме. Наложи се Тео да скача в язовира, за да му помогне. С мотоциклета
обаче нещата стояха съвсем зле. Бе потънал като пирон и нямаше да го измъкнем
лесно, още повече, че към нас тичаше пазачът на язовира с пушка в ръка. Беше
разярен и много стреснат. Вика и руга, докато се изчерпи, после ни подбра към
брега. Като разбра, че мотоциклетът е все още в язовира, отново се разбесня.
Отиде да вика кмета и полицая от телефона в къщичката си. Кметът предвидливо бе
довел трактор и метални въжета, но трябваше Адриан, Валери и пазачът да се
гмуркат повече от половин час, за да намерят машината и да я превържат с
въжетата. Тракторът я бе издърпал на рега, но не стана лесно, пък и кавазакито
не приличаше на себе си. На никого не му се говореше, но трябваше пак и пак да
разправяме историята, а след всеки въпрос и отговор следваше влудяващото
“Защо?”. Полицаят и кметът щяха да напишат рапорт до полицията в града и да
предадат случая в техни ръце. Бе ясно, че досадните въпроси и уморителното
“Защо?” тепърва ще се повтарят. Кметът ни обеща хубава глоба за плуване в
неохраняем за плуване язовир, влизане с мотоциклет, рушене на частна
собственост и нарушение на охраняема зона. Адриан едва се сдържаше да се
разкикоти на тия охраняеми неохраняеми охранявани зони, но всички трябваше да
сме сериозни. Комично – да, но едва ли някой изобщо щеше да се разсмее, особено
родителите ни. По-скоро щеше да има скандал, неприятни разговори и гледане
накриво.
Стоях като на тръни. Чудех се как се
забъркахме в тая каша. Не бях мислил, че ще е толкова сериозно и сложно. От
шега и игра се забърка гореща каша. И в кашата бях и аз. Татко щеше да побеснее
заради глупостите ми и глобата. Сигурно щеше да е голяма глоба.
Тео гледаше замислено през
прозореца. После ни каза, че докато наблюдавал потрепването на прашните листа
на лозниците, опрени в самия прозорец, си мислел дали тази есен ще има много
грозде и дали полицаят и кметът берат гроздето. Крис пък си мислел за дядо си в
Несебър, за дървените лодки, дето кротко ги полюлява вълната на прибоя. А какво
са си мислели Ади и Лери, никой не разбра, защото те нали все трябваше да
обясняват. Предполагам, че са мислели у дома, докато са слушали конското на
родителите.
Ех, да можех да обясня всичко така
ясно и разбрано на мама. Докато го пиша на компютъра, е лесно, но родителите
никога не изслушват обясненията докрай. Склонни са да развиват папагалски
синдром, който включва безконечни “Защо?” и “Как можа?”. Ако можех да вкарам
всичката информация в мозъчния им компютър пряко, а те да изказват мнение чак
като я преработят, сигурен съм, че щяхме да се разбираме по човешки както аз и
моят компютър, но засега това е невъзможно.
ТРЕТА НАГРАДА
Пламена СТАМАТОВА – 18
г., Бургас
ИЗ “ТАВАНА НА ТАЙНИТЕ”
Разказ
Грета се поуспокои. Любопитството
измести ужаса от писмата. Тя стана и излезе от стаята. Беше жадна. Познатата
есенция на гладиоли, носещи се из къщата я ободри напълно. Докато си наливаше
вода в кухнята се замисли… “Мила Гертруд, баба, това трябва да е баба ми, ето
на кого съм била кръстена…”
Остави чашата и побягна обратно към
тавана…
Отново онзи тежък въздух сякаш я
върна назад във времето. Отправи се към скрина и внимателно подреди писмата,
затвори го, седна отгоре му и се огледа… Откъде да продължи малкото си
приключение?!? Погледа й беше привлечен от голямо легло с плюшена зелена
завивка. Над него на стената висяха два прашни портрета. На единия чаровно се
усмихваше малко русо момиченце, а другият пазеше образа на мъж във войнишка
униформа. Грета се качи върху леглото, за да ги огледа по-добре. Момичето,
облечено в рокля, с много панделки, беше прегърнало кукла. “Мама” – помисли си
Грета. – “Колко хубава е била!”
– А ти навярно си дядо Ханс! –
обърна се тя към войника и застина пред него, изучавайки всяка черта от лицето
му. В съзнанието й се роди въпроса “А баба, как изглежда тя?” Скочи на пода и
продължи – рафтове с книги, секция грижливо подредена с прибори за хранене,
тоалетка с накити, гардероб… На гардероба отдели особено внимание – рокли във
всички цветове и дължини. Кройката и моделите им я накараха да се усмихне,
сякаш бе влязла в стар черно-бял филм. В единия край на гардероба строго висеше
черен тоалет с капела – навярно траурен, а в другия – бяла рокля. “Дали баба е
била на сватбата на мама и татко?” – зачуди се Грета, но тъй като нямаше как да
си отговори, продължи огледа. Върху масата намери огледалце, празна ваза,
изрезки от вестници… всичко друго, но не и снимка на баба си!
По същото време на няколко часа път
от Грета колата на родителите й бучеше по пътя обратно към къщи. Баща й
съсредоточено караше и не проронваше и дума. Майка й попита:
– Как ще й кажем, как ще го приеме…
аз никога не съм й говорила за теб?
– А защо – чу се глас от задната седалка.
Там седеше възрастна жена. – Защо не си й говорила за мен, за нас… Защо се
отчуждихме, Ирма?
– Мамо, та ти беше против брака ми с
Юри, направи всичко възможно, за да ни раздели – тя постави ръка върху коляното
на мъжа си.
– Явно не е било всичко щом не
успях… А как трябваше да постъпя, Ирма… Юри е руснак… Баща ти беше убит от
руснаците и англичаните – сълзи се стекоха по лицето на възрастната жена.
– Мамо, мамо… да не говорим за това…
нека остане в миналото! По-важно е сега как ще обясним на Грета…? И мълчанието
се възцари отново във колата, докато тя приближаваше към къщата.
– Мим – каза Грета на куклата. –
Искаш ли да си починем малко? И момиченцето гушна куклата и легна върху
канапето, където беше тя.
– Само за минутка и после… после
пак…
Не можа да довърши изречението си,
толкова беше уморена, че веднага заспа. Събуди се от бученето на колата.
– О не, мама и татко се връщат…
Бързо Мим, трябва да се махаме оттук, че знаеш ли колко дълго време ще сме
наказани? – и тя тичешком излезе от тавана и се отправи към входната врата, за
да посрещне родителите си… Тичайки, забеляза, че вече се беше съмнало…
Слизайки от колата, Ирма каза:
– Мамо, по-добре ще е да не се
срещаш с баба си, която не познаваш…
И те отвориха вратата.
– Мамо, татко, най-накрая – извика
Грета радостно, слизайки по стълбите. – Аз, така ми липсвахте… вие… – тя
замлъкна, виждайки непознатата жена.
– Грета? – отсече майка й и
притеснението обзе лицето й. Тя млъкна за миг, събра кураж и продължи. – Ти
защо не спиш… Няма значение… сега трябва да ти представим един човек, който ще
живее с нас… знам, че това ще… – Ирма не можа да се доизкаже. Грета бавно се
приближи към възрастната жена, погледна я и неочаквано за всички… я прегърна!
Тишина, напрегната тишина. Детското гласче я прекъсна, изричайки:
– Бабо Гертруд, толкова имаш да ми
разказваш…
Жената се разплака, но не изрече
нищо, а още по-силно притисна момиченцето към себе си.
– Грета? – напълно изумена възкликна
майка й. – Ти откъде…?
– От тавана, мамо…
– Тавана ли? – най-накрая проговори
възрастната жена.
– Да, тавана… Виждаш ли, мамо – каза
Ирма на Гертруд. – Аз не можах да изхвърля вещите ти и с Юри решихме да ги
подредим в една стая, където на тази малка госпожичка – тя погледна Грета – й
беше забранено да влиза!
– О, Ирма… дъще…
И най-накрая след толкова години
раздяла те се прегърнаха…
Грета се усмихна доволно и каза:
– Госпожица Мим е много гладна, аз
също и предлагам да закусиме заедно!
– Чудесна идея – подхвърли баща й и
всички се отправиха към кухнята.
Отивайки натам, Грета подшушна на
Мим:
– Това беше една чудесна вечер,
нали? Но… смятам да мине малко време, преди да останем отново сами… Току виж
сме открили твоите дядо и баба в килера…
След това Грета се усмихна доволно и
седна на масата заедно с новия член на нейното семейство…
ПЪРВА ПООЩРИТЕЛНА
НАГРАДА
Петър РЕШОВСКИ – 18
г., Бургас
ИЗ “КРАСАВИЦАТА И
ОТЛИЧНИКЪТ”
Разказ
Изведнъж ме осени идея. Грабнах
телефона и набрах нейния номер. За пръв път. Чух гласа й и отново долових
тъгата, която звучеше и в училище. Казах й кой съм и ме лъхна студенина. После
бързо и несвързано я заубеждавах да се срещнем на другия ден, привечер. Тя се
поколеба, но накрая се съгласи и затвори.
В уречения час се срещнахме и аз й
дадох моя доклад. Казах, че съм написал два и този е по-хубавият. Тя не биваше
да допуска получаването на трета двойка, защото щеше да остане на поправителен.
А аз щях да компенсирам по друг начин – за мен шестицата не беше чак толкова
важна. И тогава тя ме погледна учудено. Според мен – за пръв път, откакто бяхме
в един клас. Разделихме се веднага след това и аз се прибрах вкъщи развълнуван,
но и притеснен. Защото аз бях отличник, но не бях перфектният отличник.
Позволявах си да бягам от някои часове и винаги имах отсъствия. И винаги – на
границата между “последно предупреждение” и “изключване”. Сега пак бях
достигнал до тази граница и редовно посещавах всички часове. Нямаше начин,
обстоятелствата и правилниците ме принуждаваха. Но сега щях да получа още едно
неизвинено. Фаталното. Това влизаше в моя план и щях да го направя. Утре. В
часа, за който трябваше да представя въпросния доклад. Налагаше се, заради
чувството, което изпитвах към Нея. Защото не можех да разчитам на
обективността. А аз наистина бях написал два доклада. И можех да прочета
другия. Но кой – по дяволите! – можеше да ми гарантира, че оценяването ще бъде
обективно?! Нали знаете как се гледа на отличниците – със снизхождение. И на
тях им се правят повече компромиси, отколкото на другите. Аз затова и станах
отличник: рано бях проумял, че за отличника винаги всичко е по-леко. И учех,
учех…
С тези мисли заспах и с тях се
събудих във фаталния ден – денят, след който щях да бъда изключен.
Имах свой план: понеже докладите
трябваше да се четат първия час (така беше по програма), щях да отида в онова
кафене на ъгъла до училище, в което ходихме най-често. После щях да се върна в
клас, за да приема съдбата си. Нямаше да чакам дълго – обикновено подобни
провинения се научаваха до края на деня. Такива бяха порядките при нас –
директорът ни държеше строго.
Тръгнах от къщи малко по-късно от
обикновено. Не бързах заникъде. Имах достатъчно време. Бях вглъбен в мислите си
и се чудех как ли ще реагират родителите ми на отстраняването ми от училище.
Стигнах до кафенето, бутнах вратата и влязох без да се оглеждам. Исках да бъда
сам, за да премисля всичко. Поръчах си кафе и седнах в ъгъла. Погледнах
часовника – половината учебен час беше изтекъл. Край. Вече всичко беше ясно.
Изведнъж някой седна на съседния
стол. Вдигнах глава и видях Нея. Загубих ума и дума. Втрещих се.
– Ти какво търсиш тук?! Нали знаеш,
че сега трябваше да четеш доклада? Той ще ти пише “слаб” за годината!... Ще
останеш на поправителен…
– Разбрах, че не мога да приема
такава жертва при това – от човека, на когото държа най-много. Затова не отидох
– така ми каза Тя и на лицето й грееше най-красивата усмивка на света.
И оттогава сме заедно. И много се
обичаме. И обичаме и онзи учител. Защото той ни помогна да се открием.
ВТОРА ПООЩРИТЕЛНА
НАГРАДА
Теодора ПЕНЕВА – 14
г., Сливен
ИЗ “ВАЛЕНТИНКА ЗА
ТАМБУРАТА”
Разказ
“Yes, I’ve always been soldier of fortune” пееше малкото циганче на улицата
до общината и добавяше различни акорди по собствена преценка на малкия си
инструмент. От всички тях, които изкарваха жалката си прехрана чрез свирене на
тамбура, единствено то беше разширило репертоара си с няколко чуждестранни
песни, чути по сергиите за аудио касети. Не говореше английски или какъвто и да
е било чужд език и не знаеше какво се пее в тях. Дори не можеше да произнася
вярно текста, а само повтаряше по слух това, което беше чуло и долу-горе беше
запомнило. Но се надяваше, благодарение на тях, да паднат малко повече жълти
стотинки в поокъсаното му кашонче.
Даниел се беше задълбочил в
собствените си мисли, затова, когато мина покрай циганчето, само го погледна с
крайчеца на окото си и продължи нататък, към Стария бряст. В едната си ръка
държеше красива червена роза, а в другата носеше малък пакет, от който висеше
картичка с надпис: “За Кристина от Даниел. Снегът пътеките затрупва и кърши
клони с ледени ръце. Но една пътека няма да затрупа – от моето до твоето сърце!
Честит Свети Валентин, Слънчице!”. Беше си забравил ръкавиците, затова ръцете
му бяха почервенели от студ, а единият му пръст беше леко разкървавен от
бодлите на розата. Но погледът му беше замечтан. Ако някой го погледнеше, щеше
да разбере, че Даниел не беше там, на студа пред общината. Той определено беше
на някое по-топло място – личеше си от горящата на лицето му усмивка и
искрящите му очи. Само че никой не се интересуваше от това, което става в
главата му. Освен, може би, малкото циганче, което го гледаше с нескрита
завист.
Повечето от хората, които минаваха
край беднячето, го подминаваха, без да му оставят нещо, макар че с дребните
стотинки, които биха могли да отделя и които така им се свидеха, не можеха да
си купят кой знае какво. Такива хора отвращаваха циганчето толкова, колкото и
то тях, щом го погледнеха – мръсно, дрипаво. Като боклук, който трябваше дасе
измете от улицата, но с който никой не иска да се занимае.
Хора като Даниел рядко минаваха
оттам. Той си приличаше с останалите по това, че подмина клетото циганче.
Онова, което го отличаваше от тях, беше онази топлина, онази непонятна доброта,
която излъчваше в момента. За разлика от тези, чиито мрачни физиономии правеха
улицата още по-сива, щастието на лицето му личеше отдалече. Ето, това искаше
най-много дрипавото циганче – малко щастие.
ТРЕТА ПООЩРИТЕЛНА
НАГРАДА
Десислава ЖЕЛЕВА – 16
г., Ямбол
ИЗ “ДУШИ ВТОРА
УПОТРЕБА”
Разказ
– Ще взема тази – каза то.
– Добре, нека само да погледна –
отвърна продавачката, остави книгата и веднага щом видя черната кутийка, попита
недоверчиво. – Госпожице, сигурна ли сте, че искате да купите точно тази?
– Разбира се – каза момичето и
протегна ръка, за да вземе кутийката.
– Но… – опита се да каже
продавачката.
– Вижте, госпожице, от много време
насам търся точно това. Сега, когато го намерих, не мисля, че имате право да ми
давате съвети, които не съм ви искала – твърдо каза девойката.
– Добре… – съгласи се продавачката.
– Моля, името и годините ви.
Момичето свали качулката си. Тъмните
му дълги коси бяха мокри и макар станали на клечки, бяха красиви. Очите му бяха
красиви, но с много тъмни кръгове. Може би черната й спирала се беше размазала
от дъжда… Да, така ще да е било. Не искам да мисля, че тъмните кръгове под очите
му са били от много безсънни нощи или от много сълзи. Или от притеснения и
тревоги. Не, не. От спиралата ще са били. Дъждът, този проклетник, бе виновен
за всичко. Навярно той бе изтрил и усмивката от лицето й. Ах, проклетникът,
всичко трябва да унищожи!
– Име ли? – попита момичето. – Име,
да кажем, че нямам. Вижте, искам просто да купя тази кутийка, ще ви дам колкото
искате, даже двойно. Просто ми трябва час по-скоро.
Продавачката видя притеснението и очакването
в очите на клиентката си. Маркира кутийката на касовия апарат и каза:
– 1200 грама усмивки и няколко
милилитра сълзи…
Момичето започна да рови из
джобовете си и извади торбичка от червено кадифе. От нея се търколи пакетче, на
което пишеше “усмивки”. Оттам извади и шишенце “сълзи”.
– Ето, ето ви всичко…
– Но това е много повече – възрази
продавачката.
– Няма значение, казах ви, че ще ви
дам всичко, което имам. не ми трябва. В тази кутийка има всичко, което ще ми
трябва отсега нататък. Не разбирате ли, че без нея няма да мога да живея. Търся
я точно тази от месеци, не разбирате ли, няма да мога да живея…, ако я нямам.
Момичето взе кутийката, сложи
качулката си и излезе от магазина. Дъждът отново започна да мокри черното й
яке. Девойката тръгна напред забързана. След няколко метрар се обърна към
магазина и погледна надписа на витрината – “Души втора употреба. Всякакви, за
всеки вкус”.
ЧЕТВЪРТА ПООЩРИТЕЛНА
НАГРАДА
Явор РУСЧЕВ – 18 г.,
Русе
ИЗ “ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА
БАЙ ИЛИЯ В ДРУГАТА БЪЛГАРИЯ”
Разказ
Ентусиазираният и щастлив Илия
започна да оглежда подробно всичко около себе си. Той разбра, че онова, което
го мислеше за картина или сувенир, е телевизор (естествено той не го нарече
така, за него това беше вълшебна кутия, от която можеш да гледаш другите, без
те да знаят). Много странно му се струваше това, че се разминава с хора, които
си държат някакви други играчки до ушите, като междувременно им говорят, и
скришно им се присмиваше.
– Гледай ги бе, маскари, по-добре да
си играят с извънземните!
Той обаче се загрижи за
сънародниците си. Бай Илия не можеше да си обясни как така има толкова много
екстри, а хората само с глупости се занимават. Той вярваше, че хората карат
някои машини, за да им вършат работата, и затова те са такива (може би, ако си
беше пожелал да се събуди с още 10-15 години по-късно, щеше да е прав).
Най-много обаче го тревожеше фактът, че всички бяха с намусени физиономии и по
израженията им личеше нещастие.
Търговецът реши да седне в някое
кръчме и да преосмисли истината. Когато седна, започваха новините по
телевизията. Той реши да се посмее малко на чужденците. След двадесет и пет
минути гледане на световни новини бай Илия го побиха тръпки.
– Нищо не се е променило!!! Ако
сравним с другите, пак живеем в пълна мизерия. Това сме ние, българите! Сега
разбирам защо им са тъжни физиономиите на почти всички. Светът… и той е същия,
тъй кат гледам, само дето се избиват по нови начини, по-жестоки. Пак големите
обират всичко и ние, малките народи, оставаме на сухо, то и зат’ва гледа всеки
да намери някакъв келепир. К’ва държава, тука всеки сам за себе си се бори, бе.
Гледай, то кафенето полупразно. Хората нямат ни време, ни пари за кафета. Само
ня’кви пишлемета от даскало ли правят бизнеса на барчетата, бе. Не може така!
Бай Илия остана ужасно разочарован и
тъжен. Той вече не искаше да живее в другата България, предпочиташе си старата.
Затова бързо разпита хората за най-близката църква.
Когато стигна до нея, му стана още
по-мъчно! Църквата беше красива, но празна. При влизането си видя, че дори и служителите
в нея са отчаяни и тъжни. Огромна мъка го обхвана, той се помоли със сълзи на
очите да бъде върнат предишният му живот.
ПЕТА ПООЩРИТЕЛНА
НАГРАДА
Яница ХРИСТОВА – 16
г., с. Садово
ИЗ “ВТОРИ ШАНС”
Разказ
Слънцето беше високо над хоризонта.
Рафаел вървеше по окъпаната в светлина алея. Покрай него минаваха забързани в
монотонното си ежедневие хора, които се взираха в него, без дори да го виждат.
Хора, които не знаеха нищо за Ралф – кой е, къде е бил, какво е направил… Но
ако знаеха, веднага щяха да го заклеймят като затворник…
За грешките си, колкото и нелепи да
са те, плащаме цял живот. Въпреки че миналото е зад нас, то остава следа в
бъдещето ни…
Рафаел спря пред осеметажната сграда
на търговския център. Помисли за миг и влезе. Той минаваше с безразличие покрай
щандовете за бижута, парфюми, сувенири, дрехи, възглавници, чанти… Рафаел се
спря на осмия етаж, където имаше кафе-ресторант. поръча си чаша натурален сок и
излезе на терасата, където в момента нямаше никой.
Мъжът се облегна на парапета и
погледна надолу. Ако човек паднеше от такава височина, нямаше да остане жив. В
главата му още отекваха думите на Антоа: “Всеки, който е бил в затвора, все
някога се връща…” и на Елизабет: “Ралф, да си виждал портмонето ми?”, а към
това се прибави и споменът, че всичките му роднини се сещаха за него само по
Коледа, когато му пращаха поздравителни картички.
Рафаел погледна към шосето пред
входа на търговския център. Без да се замисли, прескочи защитния парапет, тежко
въздъхна и… скочи.
ШЕСТА ПООЩРИТЕЛНА
НАГРАДА
Александра БОЙЧЕВА –
12 клас, Варна
ИЗ “АЗ ПОМНЯ”
Разказ
Те пеят… И дива е
тяхната песен…
П. К. Яворов
Убих дете на не повече от две
години! Вражеско дете, но дете. Телцето му се отпусна и аз не усетих кога се бях
свлякъл на колене и плачех. Майката започна да удря с камък главата си, докато
не легна мъртва до убитото си от изрод бебе. Какво стана тогава! Кой бях аз, по
дяволите! Аз страдах за погубените си сънародници, за приятелите си, за майка
ни… Мразех! Презирах! Ненавиждах демоничните орди…, а се бях превърнал в един
от тях! Не се различавах по нищо от тези кръвожадни, безсъдечни и зли слуги на
Сатаната!
Застинах на едно място, както когато
се бях вцепенил зад оградата при вида на прииждащите на талази войници, които
избиваха невинни хора. Но сега бях смразен не от ужас към самия себе си.
Чувствах се все едно бях излязъл от дълъг мрачен транс. Какво бях аз от
убийството на майка ми до този момент – не знаех, но се страхувах от него. Вече
се страхувах от себе си и знаех, че не заслужавам прошка.
Мислих си за теб, исках да те видя,
скъпа моя малка сестричке…, но как щях да погледна в очите същество, толкова
непокварено и божествено като теб? Как щеше да ме погледнеш ти, след като се
страхуваш от Сатаната? Как щеше да приемеш, че брат ти е онова грозно, рогато
същество, за което говореше попа? Не можех…
И избягах, избягах надалеч от народа
си, с когото не съм достоен да живея. Избягах от теб, защото предпочитах да
мислиш, че съм мъртъв. А беше малка – лесно щеше да ме забравиш.
И до днес съм съвсем сам, не старея,
нямам сили да се обърна към Бога, когото предадох, и знам, че заслужавам да ме
мразиш! Но не ме мрази – аз не заслужавам дори да бъде мразен! Не ме съжалявай
– не заслужавам и капка съжаление за злото, което причиних! Не искам и прошката
ти – аз сам не мога да си я дам!
Искам само да помниш така, както аз
помня…
"Либра
Скорп" ООД
гр. Бургас 8000,
п.к.179
тел.: 056/536-490; 088/799-64-34; 089/837-85-50
E-mail: meridian27@mail.bg
НАЧАЛО; ЗА НАС; УСЛУГИ; ФОРУМ; ЗАБАВНО; УКАЗАТЕЛ; КОНТАКТ