КОНКУРС
БАЛКАНСКИ ЛИТЕРАТУРЕН
КОНКУРС
“ИЗКУСТВО ПРОТИВ ДРОГАТА”
Наградени
творби в Раздел “ПРОЗА”
Предлагаме
на вниманието ви наградените творби в Раздел
“ПОЕЗИЯ”
Издателство
“Либра Скорп” благодари на Читалище “Любен Каравелов”, гр. Бургас, за предоставените материали.
М27
ПРОЗА: Първа
възрастова група
ПЪРВА НАГРАДА – Радостина Горошевич,
6 кл.,
ОУ “Отец Паисий”, гр. Силистра
Истинска история
Той се
казваше Мартин и живееше на седмия етаж в нашия вход. Беше, меко казано,
странен – с дълга коса и размъкнати дрехи. Погледът
му блуждаеше и не се задържаше дълго. Всъщност не го познавах – поради
разликата във възрастта и отчуждението между съседите. Не го забелязвах. За мен
той или се сливаше с пейзажа, или изобщо не се вписваше в него – просто
дразнеше очите.
Беше
великден и излязохме на разходка със семейството ми. Пред блока ни бяха спрели
полицейски коли, а с червена лента беше оградено мястото, където лежеше той.
Беше избрал най-светлия християнски празник – на Възкресението, за да полети от
седмия етаж. към оня свят, към нищото. Денят бе слънчев и тъжен. Защо го
направи? Беше толкова млад, защо си отиде така нелепо? После започнаха клюки и
плъзнаха слухове. Стана ясно, че карираната риза с дълги ръкави, която носеше
през лятото, е прикривала следите от инжекциите, бил е наркоман. Живял е сред
сенки и призраци. Мислех, че наркоманите са там – във вестниците, в
телевизионните новини, в друг град, в друг свят. А тук някъде сме се
разминавали на стълбищната площадка, пред асансьора.
Всъщност не го познавах, но смъртта му ме накара да се замисля. Забелязах го,
виждам некролога всеки ден на вратата на входа. Няма как да го подмина:
“Здравей Мартине! Аз отивам на училище!”. “Здравей Мартине! Връщам се!”
А очите на
майка му са болка…
ПРОЗА: Първа
възрастова група
ВТОРА НАГРАДА – Александър Устрицкий,
9 кл.,
ГПЗЕ “Захарий Стоянов”, гр. Сливен
Сладостта, която убива
Отново го
видях и пак беше в несвяст. Нищо не беше останало от човека, когото познавах.
- Спри,
почакай! Да, пак го направи, нали? Защо? Няма смисъл да ме лъжеш. Спринцовката
говори вместо теб. Пак си под властта на онази сладка смърт. Една спринцовка и
забравяш за всичко, нали? Ала не убиваш проблема, той идва с по-голяма сила –
ти само го забравяш за малко. А беше игра, нали? Игра, която по малко те
изпива. Взема живота ти. Това е цената, която плащаш за играта си с боговете на
сладостта. Живееш в един измамен свят, в което всичко е сладко, цветно и
красиво. Не отивай там, не стой на този влак! Слез тук, при нас! Останеш ли, не
се заблуждавай – онзи свят го няма. Той е мираж, съкровена мечта на смъртта. Тя
е този свят. Той е едно от многото й лица. А дрогата
е средството, чрез което тя те отнася все по-далеч и по-далеч. Докато
най-накрая ще си толкова далеч от нас, че няма да можем да те задържим.
Какво е дрогата? Средство за убиване на човешкото в теб. Нима
хората не са красиви и свободни, за да живеят без нея? Да живеят с любовта – тя
да е тяхната дрога за живот. Живот, по-хубав и
по-ценен от мизерното съществуване с онова грозно и измамно щастие. Защото то
може да ти даде временна наслада срещу най-високата цена, но може да ти даде
любовта, от която всички ние имаме нужда. Не може да ти даде свободата, за
която е роден човек.
Дрогата е като любовницата – показва ти се, но никога не ти
се отдава изцяло. И докато го проумееш, животът ти е съсипан, отнета ти е
свободата. Ала човек е роден свободен, неговата душа е свободна, като онзи бял
и красив жребец отсреща. Погредни го, прекрасен е. А
изправили се на задните си крака, усещаш мощта и свободата, усещаш красотата,
която блика от всяко негово движение.
Белият кон
на живота! Можеш да препускаш с него хиляди километри. Не, той няма да те
предаде. Той ще те води в необятни пространства, далече от този социален
поробител. И ти ще си красив и обичан, защото на всеки от нас животът дава по
малко от своята красота. Останалото е любовта и свободата на духа ни. Свобода,
която дрогата отнема и без която губим човешкото в
себе си. Но човек е свободен не само по принуда, а и свободен да избира.
Вали.
Небето плаче за някого – казват, че когато вали, някой човек си отива от този
свят. Дано това не си ти, който взимаш в момента спринцовката. Почакай, има
надежда! Надявам се. Колко хубаво звучи! Надявам се да няма омраза, да изчезне
егоизмът между хората.
Да изберем
пътя към храма, където всеки от нас го чака неговото зелено дърво на надеждата.
То чака своята птица. Това сме ние, онези птици от разказа на Радичков, готови
да свият гнездо в дървото на надеждата – дървото на живота. Ами тези, другите
птици, които отказват да свият гнездо там – престъпниците, лошите хора? Тях –
грешните птици, Дамян Дамянов наказа с присъда, своя живот да повторят.
Храмът пази
надеждите – да оздравееш, да успееш в живота – истинските надежди и затваря
портите си за фалшивите надежди – да имаш много пари, ей така намерени, да
желаеш лошото на някого. Истинските надежди храмът пуска при Зеленото дърво на
надеждата и те стават факт, защото Господ ги чува. Чува ги, защото дървото на
надеждата е толкова високо – стига до небето.
Ти,
приятелю, ако си се отказал от дървото на надеждата, намери го, докосни игличките му, вгледай се в тях, ала по-дълбоко. Не виждаш
ли в тях себе си? Ако е така, то дървото на надеждата вече е пуснало корени в
душата ти. Както пусна корени в мен.
ПРОЗА: Първа
възрастова група
ТРЕТА НАГРАДА – Радина Бончева Дафчева,
8 кл.,
ОУ “Петко Каравелов”, гр.
Асеновград
Подай ръка
есе
“Дали си мислиш, че
можеш или че не можеш, все ще си прав”
Хенри Форд
В началото
бе словото… и болката от убождането, а после размазаното бягство от скапаната
действителност. Бягство към едно далечно и все недостижимо щастие… Бягство от самотата.
“Който
оставя дома си, за да търси щастие другаде, все едно е хукнал да гони вятъра.”
Там няма дом. Само наркотичното усещане за вечност. Миражи от пясъчни кули,
разпаднали се след проглеждането… нова криза… нужда… глад… трудното решение на
избора… ново убождане… няма избор… Зависимост. Няма минало и утре. Тук и сега е
време, приклещено в пространството на една спринцовка. Време за самоубийство.
Както заклетият пушач протяга трепереща ръка към последната димяща цигара…
преди края. Точно както пропадналият алкохолик допива последната чаша,
почерпвайки разядения си черен дроб… преди края. Зависимост – няма избор. Това
са майка ти и баща ти, брат ти, съседа… цялото скапано общество, сложило
маската на привидна загриженост. Родители, страдащи от мисли за насъщния,
оправдаващи се с учители, чиято единствена грижа е присъствието ти в час,
приятели – лабилни и психически слаби като теб самия.
На кого му
пука?!
Аз искам да
живея. Искам и ти да живееш. Искам да сбъдна мечтите си. Искам да се влюбя.
Искам си своя живот! Ти също, нали? Още има време, шанс, надежда. Можем да
спрем. Можем да заключим смъртта. Има толкова зелени пътища…
Подай ръка.
Ще те хвана.
ПРОЗА: Първа
възрастова група
СПЕЦИАЛНА НАГРАДА – Горан Жеков Желязков,
9 кл.,
СОУ “Христо Ботев”, гр. Нова Загора
Досие на един живот
разказ
Това е един нестандартен разказ, за
една стандартна съдба. Зад тези факти не стои конкретно лице, а един обобщен
герой – наркоман, но събрал много изпитания, много сълзи и мъката на много
родители. Посвещавам разказа на семействата и младите хора, изгубили приятели
по този отвратителен начин, но не намерили достатъчно обич и сили за тях.
Посвещавам го и на организациите и институциите, които се борят срещу
наркоманията, но не достигат до спасение на пострадалите. Посвещавам го на
пресата, която всекидневно ни поднася истината за живота на пристрастени, но
публикувайки я, осъжда съдбите им.
Криминално досие № 515
Име: Христо Иванов
Ганчев – Пиката
ЕГН: 8005155785
І.
Обект:
Кражба на части и вещи от паркирани МПС
Дата:
05.09.1995 г.
ДОКЛАД:
Във връзка
с постъпила жалба ЗМ №28 от 27.06.1995 г по описа на
ІІ РПУ – Варна, от частно лице се установи, че
извършителят е Христо Иванов Ганчев (16 г.), живущ на улица “Баба Тонка” № 55,
град Варна. От извършената справка установяваме, че лицето не посещава редовно
учебни занятия и се събира с лица, употребяващи алкохол и наркотични вещества.
Родителите упражняват слаб контрол и му позволяват да ползва големи суми. Д-р
Иван Колев Ганчев и адвокат Росица Станева Ганчева, родители, отказаха да
съдействат.
При
извършения обиск у лицето бяха намерени 3 цигари марихуана и портфейл с личната
карта на Татяна Жечева Гочева (65 г.). При разпита в присъствие на психолог
младежът потвърди, че употребява упойващи вещества и алкохол и след това не
може да контролира действията си. Той се признава за виновен в кражбата на
разследваните вещи.
С оглед на
това, че лицето е непълнолетно, случаят се предава на общинската комисия за
борба с противообществени прояви на малолетни и
непълнолетни. Изпратени са писма до Частна гимназия за банково дело “Александър
Буров”, гр. Варна и до Агенция за закрила на детето.
Лицето е
изпратено в ТВУ в село Голяма топола за срок от 1
година.
Следовател:
Иван Костов от ІІ РПУ, град Варна.
ІІ.
Четири години по-късно…
Обект: Рекет и побой на малолетни лица и нелегално разпространение
на амфетамини.
Дата:
05.09.1999 г.
ДОКЛАД:
На основание
на постъпила жалба ЗМ №30 от 15.06.1999 г., по описа
на ІІ РПУ – Варна, от лицето Йордан Николов Дочев, че
синът му Камен Йорданов Дочев (14 г.) е уговарян за закупуване на таблетки LCD. Над потърпевшия е нанесено
физическо насилие, което е удостоверено от медицинско лице.
ІІІ.
Извлечение
от вестник “Нощен новинар” от 06.04.2005 г.:
“Във варненския затвор почина опасен
рецидивист от свръхдоза”
Тялото на
починалия Христо Иванов Ганчев – Пиката (25 годишен) е намерено на 04.04.2005
г. от старши надзирател И.М. при вечерната проверка. Установено е, че лицето е
поело свръхдоза кокаин, внесена от младши надзирател В.Т.
Пиката,
известен още покрай убийството на серж. Никола
Георгиев Бъчваров, е погребан на 05.04.2005 г. Не присъстваха роднини или приятели,
нито фигури от подземния свят, с който бе свързвано името на починалия. Само
майката на рецидивиста съпроводи ковчега му.
ДЕКЛАРАЦИЯ
Аз,
долуподписаният Горан Жеков Желязков (16 г.) декларирам, че всички прилики с
действителни събития, места и лица са непреднамерени. Случаят се предава за
размисъл по повод грешките на отношението на родителите и обществото към
кривнал от правия път ЧОВЕК.
ПРОЗА: Втора
възрастова група
ПЪРВА НАГРАДА – Карлос Арналдо Контрера,
18 г., ХГ “Дамян Дамянов”, гр. Сливен
Малко сухо за идните
дни
При все, че
минаваше едва пет часът, градът беше потънал в лек сумрак. Нощта идваше. По
склоновете на планината гъста мъгла се спускаше надолу към града. Скоро
влажната й, лепкава пелерина, се простря върху цялото поле, стягайки в
сивкавата си хватка сгради, улици, хора. Настана почти непрогледен мрак.
Неясните фигури на забързани минувачи бързо се губеха от погледа в тъмотията. Както обикновено става зимно време, улиците
опустяха. Над града тегнеше една особена, злокобна тишина. Мъртвешко
спокойствие сякаш беше обхванало всичко и всички.
В
далечината една посмачкана, нисичка фигура, несигурно пъплеше в края на
булеварда. Тя бързо прекоси едно слабо осветено място от отсамната страна,
пресече и се насочи към близкия уличен телефон. С треперещи пръсти пъхна фонокартата в апарата и трескаво набра един номер. Никой не
отговори. Набра отново – пак същото. Фигурата извади картата, притаи се до
телефона, и палейки цигара, зачака.
Изминаха
приблизително пет минути, когато човекът ядно захвърли угарката и пак се зае да
набира същия номер.
- Къде се
губиш? – сопна се фигурата на онзи, който вдигна след третото позвъняване.
- А, ти ли
си? Нали каза, че ще се обадиш утре вечер.
Фигурата се
огледа предпазливо наоколо, но след като не забеляза нищо нередно в тъмата наоколо,
с приглушен глас започна да разяснява:
- Ходих при
Митко. Нави се. Трябва обаче още днес да идем, иначе не гарантира. Далаверата е
голяма. Още си навит, нали?
- То се
знае – отвърна другият. – Колко сухо ще е нужно? Знаеш, нямам много в момента.
- Петдесет
ще стигнат. И аз имам толкова скатани. Среща при беседката до вас? – предложи
фигурата, като отново се озърна.
- Добре,
добре! Идвам с парите.
Човекът
бързо тръшна слушалката на уличния телефон, припряно си прибра картата и с
широки, нервни крачки, се отправи към близкия квартал. Докато пресичаше отново
булеварда, уличните лампи го осветиха. Беше хърбав,
нисичък, облечен в избелели дънки, поопърпано кожено яке и чифт стари военни кубинки. Лицето
му беше жълтеникаво, изпъстрено с белезникави петна. Омазнената
му, дълга коса, се подаваше изпод черна плетена шапка, ниско нахлупена над
очите. Беше младеж – около двайсетгодишен.
Той бързо
прекоси градинката до булеварда и се шмугна между блоковете. Беседката беше
стотина метра по-нататък. Когато наблиши, видя че
приятелят му вече беше дошъл и нервно пушеше цигара.
- Айде бе, Марто! Давай да се
изпаряваме, че куките пак въртят с патрулката
наоколо! – каза чакащият и захвърли недопушената
цигара.
Марто, младежът, който така настоятелно беше звънял от
уличния телефон, само кимна. Точна сега не им трябваха неприятности с патрулки. Двамата бързо се изгубиха в тъмнината между
блоковете, като тихо разговаряха.
- Сигурен
ли си, че ще стане? – попита другото момче. – На Митко не винаги може да се
вярва.
- Спокойно,
Тошо. Точно нас няма да преметне – прошушна Марто.
Тошо,
приятелят му, си падаше малко нервак. Никога не го
свърташе за дълго на едно място, често го гонеше параноята,
съмняваше се във всичко. Преди не беше такъв, но лошата компания на наркотиците
го деформира и го превърна в непрекъснато тресяща се купчина кожа и кости,
когато не беше надрусан. Интелектът му се погуби. Сега говореше бавно, провлачено, често се запъваше в търсене на точната дума.
Все признаци на мудно, объркано съзнание.
Двамата
тази вечер отиваха да купят повечко дрога. Мислеха да
препродадат това, което не успеят да си напомпат, за да си осигурят малко сухо
за идните дни. Митко беше техният дилър – бивш полицай, минал от другата страна
заради повечето пари. Той често се хвалеше пред кварталните дроги,
че стоката му е първо качество, но за никого от тях не беше тайна, че Митето продава боклук. Само дето той го даваше евтино и
понякога се навиваше да изчака за парите.
Тошо и Марто бързо стигнаха до блока на пласьора. Той живееше на
четвъртия етаж, вляво. Марто взе всичките пари,
остави приятеля си да чака долу и се качи с асансьора. Работата се свърши бързо
– две-три общи приказки, парите смениха притежателя си, както и пликчето с
няколко пакетчета от кафявото.
Марто бързо слезе, подбра Тошо и двамата припряно закрачиха
към блока на Тошо. Щяха да си бият по една помпа в гаража на бащата на Тошо и
след това щяха да се опитат да продадат наведнъж останалото.
Гаражът
беше празен. Преди няколко месеца, притиснат от дълговете, бащата на Тошо беше
продал колата. Бяха останали някакви абсолютно безценни натурии.
Всичко, което струваше и петак, Тошо беше продал, за да поддържа порочния си
начин на живот.
Марто извади две спринцовки, запалка, лъжица, пристегна се
с парче плат и пръв си би хероина. Тошо си удари помпата няколко минути
по-късно и двамата застинаха за около половин час в пълно блаженство. Приятна
топлина се беше разляла по протежение на цялото им тяло. Спокойствие, тишина,
полет – сега имаха всичко това. След около час не издържаха и си биха по още
една доза – и без това имаше доста за продаване. Двамата отдавна се бяха
хванали на кафявото хоро, т.е. с хероина и напоследък главоломно увеличаваха
дозите. Втората помпа окончателно ги отнесе към света на нереалното. Те летяха,
рееха се из пространството без оглед на граници, без правила. Чувстваха се
свободни. Тази втора спринцовка се оказа обаче този път фатална. Митето действително продаваше боклук – беше им дал само две
добри дози, първите две, по някаква тъпа случайност – останалото беше примес на
хероин с талк. Докато двамата приятели издъхваха на пода на бетонния гараж, от
отсрещния блок се разнесоха началните акорди на “Highway to hell” – песен на AC/DC, чието заглавие в превод значеше
“Път към ада”.
ПРОЗА: Втора възрастова
група
ВТОРА НАГРАДА – Ивелин Венелинов Иванов,
21 г., ЮЗУ “Неофит Рилски”, гр.
Благоевград
Миражът
“Не-е-е-е!
Не! Не!” – викът на Люси раздра въздуха и всички
вцепенени се обърнаха към момчето, паднало на колене с прекрасен букет лалета.
“Край, край, край…” – шепнеше то като обезумяло и мачкаше червените лалета. От
покритото тяло на носилката висеше познатата ръка с неговото сребърно пръстенче. Линейката писнан
сърдито и потегли към моргата, а зяпачите се разотидоха. После всичко утихна…
Само Люси си остана там – коленичил питаше своя бог
защо му я взе, след като тогава му я повери… Сълзите извираха от някакъв
бездънен кладенец и не спираха да го изгарят. “Не е истина, не е истина!” –
скубеше тревата около себе си и потъваше в бездната на спомена.
… Беше
преди около година – приятелят му Добри почти насила го замъкна у Роси на
купон. В тъмнината не се виждаше нищо, затова си взе чаша и се упъти към един
ъгъл – реши да се отпусне, преди да се поогледа. Когато приседна, изведнъж
разбра, че е притиснал някого до дясното си рамо. Никакъв отговор, но затова
пък срещу него блеснаха ей такива очи. Отпуснато и без някакви сериозни жизнени
признаци през него гледаше в далечна точка някакво момиче. Разтресе я, но без
успех. Сигурно много бе пила, затова викна Добри на помощ – просто момичето му
изглеждаше зле.
- Не се
стягай бе, това е Калинчето и е яко друсана, ти не я
познаваш! Остави я, не ти трябва, як боклук е! – Добри удари чашата на екс и
отмина. Люси се огледа доколкото можеше вече да се
ориентира и видя, че никой не й обръща внимание, нито пък някой я брои за
човек. Тя можеше и да умре, хвана го страх… Беше виждал и друг път друсани, но
този път бе различно – това крехко като врабче момиче го теглеше като с магнит
и прецака желанието му за продължение на купона.
Преметна
ръка през рамото й и се опита да я повдигне да върви, но не му се отдаде – тя
се огъваше като ластик. Тогава я взе на ръце и си запробива
път из купонджиите.
- Остави я
бе, шемет! Чул ли си някой да е помогнал на наркоман? – подвикна някой зад
гърба му, но Люси шибна вратата с крак и спря първото
изникнало такси.
- В “Бърза
помощ”! Карай по-живо! – Люси оправи клюмналата
главица и видя, че големите очи бяха затворени. Стори му се, че умира. Едва
дочака таксито да спре. В “Спешното” докторката
направи някаква кисела физиономия – да я събуди в два през нощта, заради
дежурната наркоманка…
- А-а, пак
Калина… - явно момичето бе стара познайница в този кабинет. – Манипулациите ще
продължат дълго, затова изчакай отвън.
Люси седна като убит на пейката и се замисли, че не знае
нищо за това момиче, което нахлу така неочаквано в живота му. Досега не бе имал
сериозна връзка, повече учеше, имаше големи амбиции за следване и пропускаше
доста често подобни сбирки. Този път обаче сбирката се оказа фатална – не
знаеше какво стана, но само като си помислеше за онези очи и стомахът му се
свиваше в онази позната за влюбените тръпка. Нямаше измъкване, това поне му бе
ясно и нямаше да остави Калина в бедата. Унесе се уморен от напрежението…
Събудиха го викове откъм манипулационната. Скочи сънен и побягна – вътре докторката се бореше като тигър с момичето, което се бе
посъвзело и надаваше неистов рев. Люси помогна да я
вържат и една инжекция я приспа.
- Сега ще
поспи, ела сутринта към седем, преди да ми свърши смяната – отпрати го
дежурната.
Как ще си
отиде, като не знае тя как е. Продължи да дреме отвън на пейката, докато
лекарката не го разтърси лекичко по рамото.
- Хайде,
можеш да си я отведеш.
На леглото
учудено го гледаше Калина.
- Ти пък
кой си и какво правиш тук?
- Хайде да
си те водя у дома, пък после ще ти разправям кой съм и какво правя тук.
Калина
уморено повлече крака и се подпря на рамото му. Сега я огледа по-добре. На
сутрешната светлина тя изглеждаше като нежно сияние с ангелски черти, чието
най-голямо украшение бяха огромните черни очи. Едва притворил вратата на
таксито и от малката къщичка излезе уморена и явно неспала
около четиридесет годишна жена със същите очи…
-
Калина?... – въпросът й увисна във въздуха, а дъщеря й мина покрай нея и потъна
в някаква стая. Люси понечи да си тръгне, когато
гласът на жената го спря.
- Чакайте,
не си тръгвайте… Влезте… Не ви познавам, но моля да влезете – ще направя кафе.
Тогава Люсиен за пръв път чу историята на Калина от майка й.
… Бащата
починал при някаква трудова злополука, когато тя била на три години. Отгледала
я сама с малката си заплата. Често се лишавала от елементарни неща, за да има
пари за момичето и да не се чувства различно. С течение на времето обаче все
по-трудно успявала да убеди дъщеря си, че може и без джиесем,
че не е проблем ако няма пет лева днес джобни, че не може да купува всеки сезон
дрехи по последния писък на модата. Поизострили се отношенията им. Калина била
в средата на 11-ти клас, когато се появил Пламен. Мария, майката на Калина,
предусещала, че това момче не е добро, но не искала да налива още сол в
наранените отношения в къщи. Когато разбрала, че Пламен е зарибил Калина вече
било късно – Калина съвсем затънала. Не ходела със седмици на училище, а се
мъкнела по наркомански сборища. От полицията се
обаждали на майка й да отиде да си я прибере посред нощ или пък обикаляла с дни,
за да я намери в някоя срутена постройка полумъртва. После започвали скандалите
– Калина я убеждавала, че нищо страшно не се е случило, не желаела да посещава
никакви комисии за борба с противообществени прояви,
изобщо казвала НЕ на всичко. Слава богу, Пламен го прибрали на топло за година
– заплашил с нож аптекарката на нощен филиал да му даде “Паркизан”.
Мария едва успяла да спаси Калина от изключване – с хиляди уговорки и молби…
Все пак й оставала само една година. Калина посетила този купон една седмица,
след като прибрали Пламен в затвора.
Мария
гледаше Люси учудено.
- Виж
какво, виждаш ми се свястно момче, но тя е човек със страшен проблем. Или я
забрави веднага, щом излезеш оттук, или се бори до край, за да й помогнем…
Оттогава
всеки ден до края на седмицата Люси ходеше след
училище у Калинини. Разговаряха много, тя плачеше и
се кълнеше, че никой не може да й помогне да се откаже от дрогата,
но той не отстъпваше. В неделя обаче стана чудото – тя се съгласи да постъпи в
Суходол на лечение. Мария сияеше и бе щастлива, че Калина доби волята да скъса
с миналото и да забрави Пламен и дрогата. Имаше и
време – току-що започваше лятната ваканция. Люси
ходеше на свиждане всеки следобед и бе доволен от това, което виждаше – от
развалините започна да се събужда нов живот. Бърбореха си безспир, целуваше я
като икона и внимаваше да не я нарани или обиди. Калина също вече бе хлътнала
по този чудак, който й се струваше като извънземен, дошъл да спаси планетата.
Когато я изписаха, той се закле да е непрекъснато до нея – предстоеше им трудна
година и на двамата – бяха пред абитуриентски бал. Като в пясъчен часовник
изтече времето до април, когато цъфнаха лалетата. Калина обичаше лалета и дори
реши да я изненада с красив букет в този прекрасен ден.
Викът му продра тишината с
невярващото “Не-е-е…”.
Беше
истина, това беше тя, поела свръхдоза, завита през глава с белия чаршаф.
Мъничката ръчичка висеше като отсечена, някак чужда, а сребърния пръстен, който
Люси й подари за Коледа блесна за последен път на
залязващото слънце.
… Пламен се
бе завърнал от затвора внезапно и бе минал да я “поздрави” с една дозичка, а тя не бе устояла да му затвори вратата. Дозичката обаче не била само една…
- Люси, тук съм! Виж ме! – на унесеното момче му се причу познатия любим глас… Подскочи от изненада – тя стоеше
там и му махаше с букета лалета… Той побягна като луд към нея като повтаряше
“Жива е, господи, жива е!”, когато внезапно познатите черти избледняха и сякаш
се изпариха във въздуха…
Това бе
мираж… Отново бе сам в пустинята…
ПРОЗА: Втора
възрастова група
ТРЕТА НАГРАДА – Владимир Атанасов Белов,
18 г., ХГ “Дамян Дамянов”, гр. Сливен
В една дъждовна сутрин
Те се
срещнаха през октомври. Тя ясно си спомняше картината. Беше четири сутринта.
Валеше проливен дъжд. Тя се връщаше от купон, който я бе отегчил, още преди да
е свършил, защото вече всички се бяха напили. Вървеше по улицата с чадър в ръка
и се беше вглъбила в себе си. Мислеше си, за това дали ще се реализира, как ще
се представи на изпитите тази година, ще я приемат ли във висшето учебно
заведение. Просто нормални мисли, които всеки ден я спохождаха. Изведнъж тя го
зърна в далечината. Отначало образът му беше неясен, но когато дойде в
светлината на уличната лампа, тя го видя добре. Той вървеше срещу нея – личеше
си, че нещо не е наред. Едва се движеше.
“Какво ли
му има?” – запита се тя и изведнъж се сети. Само мисълта за това я накара да
изтръпне. Това момче май беше наркоман. Тя се отдръпна назад уплашена. Не
знаеше какво да прави. За пръв път попадаше в такава ситуация.
А момчето?
Какво всъщност му имаше? Да, той наистина беше надрусан. Помпаше се вече година
и половина, след като нещата с баща му тръгнаха зле. Всъщност, той никога не
беше имал добри отношения с него, но сега чашата преля. Нормалният му живот
спря дотук. Баща му никога не му посягаше, но го ограничаваше за щяло и нещяло,
не му даваше даже да се вижда с приятелите си. И този ден беше така. Когато се
прибра вкъщи, той му вдигна скандал и момчето избяга разплакано,
като го заплаши, че повече няма да се върне. След два часа то вече беше
дрогирано с хероин. Сложи на ушите си слушалки – свързани с уокмен
– заслуша една от любимите си песни – тази на Dr. Dre – “Keep Their Heads Ringing”. Мелодията й допълнително го
опияняваше. Тя най-много се доближаваше до чувството, което изпитваше след
приемането на наркотика.
В яда си
той беше предозирал дозата. Вече не му пукаше за
нищо. Животът му изглеждаше черен. Ако умреше, поне щеше да се спаси. И ето го
сега, вървеше срещу това непознато уплашено момиче в проливния дъжд. А тя не
знаеше какво да прави. Стоеше като закована на мястото си. Изведнъж, малко
преди да достигне момичето, той се строполи на земята и започна да се гърчи в
несвяст. Не беше можал да устои на действието на наркотичното вещество. Уокменът, който той беше сложил в една торбичка, издрънча
на паважа. Момичето изпищя. Сега разбра, че момчето наистина беше наркоман,
който беше предозирал. Тя трябваше бързо да направи
нещо, а не можеше да помръдне от ужас. Изведнъж се сети. Телефон! Трябваше да
намери телефон! Като по чудо на десетина метра от нея имаше такъв. Тя се затича
към него и с треперещи ръце набра номера на “Бърза помощ”. Беше изключила, че джиесемът на майка й беше в чантата й.
* * *
Линейката
пристигна на часа и качи момчето. Заедно с него тръгна и момичето.
* * *
Беше минал
повече от половин час. Момичето чакаше на дивана пред една от залите на “Бърза
помощ”. Чакаше, за да разбере, дали момчето ще оживее. Странно – чувстваше го някак
близко, просто искаше то да живее.
По едно
време лекарят излезе от залата и поклати отрицателно глава.
- Мъртъв ли
е? – попита момичето.
-
Съжалявам! – отговори й той, като въздъхна.
Момичето се
разплака.
- Може ли
да го видя? – попита разтреперано то. Лекарят му направи знак да го последва.
Момичето влезе с него в интензивната стая. Той му посочи трупа. То се загледа
внимателно в лицето на непознатия. Беше красиво, наистина красиво. Момичето
дълго време не можа да отдели поглед от него. Как глупаво беше унищожил живота
си!
Внезапно джиесемът му звънна. То го извади от чантичката си и
погледна номера. Беше майка му.
ПРОЗА: Първа
възрастова група
Специалната награда “ЕКВАЛИБРИУМ”
на Издателство “Либра Скорп” – Златина Йорданова Атанасова,
10 кл.,
ГЧЕ “Васил Левски”, гр. Бургас
Моят Бог, Хероинът
(за Оля, Злата и
всички тези, които са минавали през живота със спринцовка и прахче в усмивката)
Ето вече 3
години и 6 месеца живея надрусана. Почти 4 години откакто усмивките и
искреността изчезнаха от живота ми. Откакто изчезна всичко освен болката,
отчаянието и най-близката ми приятелка – параноята.
Започна както почти при всички. Родителите ми се разведоха и дългите процеси,
на които присъствах ме изкараха извън релси. Караха се при кого да остана,
всъщност и двамата се надяваха да остана при другия. Накрая се преместихме с
майка ми в нов град. Тя реши да зареже миналото. Всичко, което взе беше куфар и
мен. Допускаше голяма грешка като си мислеше, че ми беше лесно. Изтръгна ме с
корените от приятелите ми, от средата, в която живеех. Опитвах се да й го
обясня по хиляди начини, но тя не ме слушаше. С първата си заплата ми купи
кашон с успокоителни, твърдеше, че така ми помага. Постоянно пишех на
приятелите си, всеки ден… Не ходех в училище, намерих парк, в който пропилявах
времето си и гълтах успокоителни в несвяст. Мислех, че ми помагат, докато не
стана така, че кашонът свърши и не можех без тях. Работата на майка ми не
вървеше. Не искаше повече да ми купува успокоителни, нощите станаха болезнени и
повече не можех да издържам. Приятелите ми почти престанаха да пишат, сега
животът им бе поел в друга посока. Не мога да кажа, че бяха от онези кротки тийнейджъри, винаги имахме проблеми и алкохолът, и
марихуаната станаха неделима част от живота ни. Сега, когато нещата явно
ставаха по-сериозни и аз не можех да се свържа с тях, ставаше все по-зле.
Намерих едно момче, което продаваше наркотици. Взех достатъчно, за да не се
реабилитирам няколко дни. Майка ми замина за съседния град при приятели и аз
използвах момента. Напълних си ваната, взех си трева и под меланхоличната си
музика, си прерязах вените. Водата започна да става червеникава… Кръвта се
стичаше, а аз пушех… не усещах болка, тревата ми се струваше по-вкусна от
всякога. Скоро погледът ми се замъгли и изгубих съзнание…
Събудих се
в бяла стая. Беше толкова бяло, че очите ме заболяха. Миришеше на хлор и
хапчета. Болница? На стъклото имаше ситна решетка, но едното крило на прозореца
бе отворено. Валеше сняг. Беше ми студено и имах чувството, че съм навън, сред
снега.
Така
започна първият ми месец в бялата сграда. не ми беше скучно, мъчеше ме само
желанието за хапчета и ТЯ. Да, тогава се появи тя – параноята.
Беше навсякъде, мислиш си, че си отива, а тя само се отдалечава, за да те залее
отново, задушава те, но винаги ти дава последна глътка въздух, за да се
наслаждава на тихия ти стон. За този месец нямах посещения, нямах никаква
връзка със света, освен снега. Чрез него разбирах дали хората са станали
по-нещастни, а това ми стигаше напълно. Когато ме пуснаха, се оказа, че майка
ми е решила да се върне в стария ни апартамент и скоро заминахме. Връщането
също не беше добра идея. Някак си вече бяхме чужди на стария си живот. Сякаш
гледахме началото на един филм, а накрая хванахме последните минути. Липсваше
средата. Животът беше продължил без нас… Майка ми се върна в бюрото си, а аз
сред приятелите си. Бяха се променили ужасно много. Движеха се само в нощни
клубове, а погледите им – празни както никога – търсеха само белота. Сякаш
искаха да изчистят нещо от себе си, но не можеха. Една вечер най-близката ми
приятелка ме извика на един незавършен строеж близо до нас. Тя го наричаше
“Лабораторията”. Спринцовка, игла, лъжичка, свещ и той – Хероинът – “жълтеникав
прах от групата на опиотидите, произвежда се от
маково семе” – както би казала някоя журналистка – за мен беше нещо повече в
този миг. Беше ключ към друг свят, към щастие. Моята приятелка ми помогна.
Турникетът, вената ми – толкова издута, сякаш молеща за иглата… Изтегляш назад,
после избутваш и Той вече е в теб… Първите няколко пъти беше гадно… направо
ужасно. Организмът ми отхвърляше наркотика. Събуждах се на влажния бетонен под,
сред повръщано, до мен лежаха почти посинели моите някогашни приятели… Не знам
защо продължавах да опитвам, докато един слънчев ден не усетих тръпката. Беше
невероятно. Нямам достатъчно думи, за да го опиша. Усещах се Богиня. Сякаш бях
над всичко, сякаш летях… Оттук животът ми съвсем се промени. Вече всичко
опираше до следващата доза, до “Лабораторията”, поредната вечер, ден, сутрин.
Времето загуби своя облик. Имаше само време за преклонение пред Него и такова в
очакване на преклонението. Вече нямах приятели. Имаше хора, които разбират и
такива, които гледат с отвращение. И аз започнах да виждам снега като
единствения начин да намеря чистотата в себе си. За жалост гледката бързо се
превръщаше в кал щом се докоснеш до нея. Тогава умря вярата ми. Умря всичко.
Остана Той. Хероинът стана моя Бог, моята вяра, надеждата и любовта ми. Парите
не стигаха. Всеки един от компанията ни търсеше начин да събере пари, бяхме
толкова задлъжнели към доставчиците… В онази вечер, в един от клубовете, които
посещавахме, приятелката ми доведе някакъв мъж. Каза ми да бъда мила с него –
имал много пари. Нощта завърши в неговия апартамент. Не чувствах угризения,
нито мислех, че съм направила нещо нередно. Просто изкарвах пари. Отдавах тяло,
което вече не ми принадлежеше. Известно време ме издържаше само този мъж. В
компанията му викахме Татенцето, защото парите стигаха за всички. След време
обаче вече не можех да го понасям. Момчетата започнаха да търсят нови клиенти,
а момичетата се редувахме за спим с тях. Падаха добри пари. Наехме си едно апартаментче в общежитието. Изнесох се от къщи и започнах
да живея с останалите там. Винаги беше тихо. Имах чувството, че хората започват
да се друсат само, за да постигнат тази вътрешна и външна тишина. Мислите и
гласовете изчезват от главата ти. Не ти трябват разговори, дразни те чуждата
съпричастност, която е само привидна. Нима някой може да го разбере, без да е
част от мълчаливия процес?! Никога не говорехме за нищо съществено, не се
упреквахме и не търсехме смисъла. Тихо, само с поглед се разбирахме и знаехме
отговорите на всички въпроси на света.
Живяхме
така около две години. Две години тичане от чужди входове с притиснати вени,
стотици черни нощи с безлични мъже, пустош… За тези две години ги намразих до
един. Те бяха животните, които искат да притежават света ти, които се потят над
теб, а всъщност не могат да те имат… просто плюят в душата ти. Така минаха тези
две години – в подкрепяне между момичетата. Нито миг почивка. Хиляди болки и
прииждащи бесни абстиненции. Моменти, в които не
държиш на нищо и нараняваш всички, най-вече себе си. Десетки пресъхнали от
жажда вени и пак ТЯ, моята параноя. Безкрайната
болест на умиращото младо тяло.
Един ден
отидох до болницата, защото кашлицата ми стана непоносима, а и ми се появи
алергия. Направиха ми куп прегледи за сметка на нищо не подозиращата ми майка.
Предписаха ми сиропи, антибиотици и инжекции, които така и не успях да си бия,
поради липса на здрави вени. Заради обривите взеха кръв и казаха пак да отида
след седмица. Отидох…
Прибрах се
в общежитието, взех някои неща и след всичките тези години най-накрая отидох
вкъщи. Пътят беше същия. Блокът – все така сив – стоеше самотен на оживената
улица. Качих се по стълбите, вече мразех асансьорите, позвъних. Тишина. След
малко отвори майка ми. Стояхме и се гледахме, очите ми бягаха по лицето й. Тя
ме прегърна толкова силно, че щях да се задуша.
- Мамо,
имам СПИН – процедих.
И тя
заплака. Вече нямаше значение дали беше от клиент или от чужда спринцовка. Тя
не питаше за нищо. Направи ми чай и ме остави да се наспя. Не можех да свикна с
мекото легло, нито с топлината…
Събудих се
на земята. Всичко ме болеше, не знаех къде съм, не виждах нищо. БОЛЕШЕ!!!
Започнах да крещя, но вместо познатите ми на вика дойде майка ми. Не разбирах
какво става. Крещях, че я мразя, че не искам да я виждам. Умолявах за доза,
плачех и се блъсках в пода. Майка ми извика линейка, биха ми морфин в корема и
ме хоспитализираха. В болницата не можеха да ми помогнат и ме прехвърлиха в
една комуна някъде в провинцията. Исках ли да се боря? Исках ли помощта им?
Имах ли друг изход? Истината е, че просто нямах сили. Нямах сили за нищо, а ми
предстоеше борба за живот. Истински Арамагедон в
полумъртвото ми тяло.
Преживях в
комуната около три месеца. Беше като адска смес между болницата, лудницата и
свърталището ми. Място, където ходеха призраци с човешки лица, място, където
спомените те карат да дишаш и те убиват бавно. Забравих коя съм, забравих
всичко, но когато излязох от там сякаш всичко се върна. Прибрах се при майка
си, но апартаментът ми беше малък, стените ме притискаха, не можех да дишам.
Почти не се връщах в къщи, скитах се из улиците, опитвах се да намеря себе си,
но вече бях безвъзвратно загубена. Имаше ме само в снега. Малки капчици от
миналия ми живот.
След голяма
доза успокоителни пак влязох в лудницата. Вече не издържах. Не бях тиха, крещях
и се биех. Имах нужда да бъда чута. Тишината започна да ме притиска. Започнах
да пиша стихове на поразия. Никой обаче не ме чуваше. Ако преди бялото ме
успокояваше, сега ме влудяваше. Не бях луда. Не държах на живота си, но НЕ БЯХ
ЛУДА! Избягах. Бе сложно, но успях.
Не исках да
се прибирам. Отидох в общежитието. Оказа се, че трима от приятелите ми бяха
умрели от свръхдоза, най-близката ми приятелка, която ме въвлече в това, беше
наръгана с нож от гаджето си след поредната му абстиненция.
А останалите бяха престанали да се появяват, гонени от полиция или хора, на
които дължат пари. В апартаментчето сега живееше
някакво ново момиче, дошло след мен. Казваше се Никол.
Веднага си допаднахме и аз останах при нея. Още първата вечер след дълъг
разговор разбрах, че съм влюбена. Тя беше толкова нежна и вдъхваше спокойствие…
А аз имах нужда от това успокоение, от разговорите. Не плаках за приятелите си.
Не се оплаквах от живота си… Оставих я да ми помогне да забравя. А тя знаеше
как да лекува. Моят Ангел, моята Ник. Една нейна
целувка подаряваше месец – от чужд, щастлив живот, който сега ми принадлежеше.
И тя ме съживи. Намери изтерзаната ми душа, вдигна ме от калта и ми показа, че
все още не всичко е загубено. Обичах я, не, ОБОЖАВАХ я, боготворях я… бях
готова на крайности заради нея. Ник разбираше това
прекрасно. Нямаше нужда да казва каквото и да е. До този момент нямаше човек,
който с такава лекота, само с поглед да ме кара да съм на колене или да се
изправя. Ник никога не ме използваше, въпреки че
знаеше, че може да прави с мен каквото си поиска.
Започнах
работа в едно забутано кафене като сервитьорка. Ник
беше барманка там и заедно бяхме щастливи. Мислех си, че животът ми се е превърнал
в приказка. Нямаше опасност – Ник знаеше миналото ми,
знаеше болестите, неуспехите ми, не се страхувах, че нещо би я накарало да
промени чувствата си. Чувствах се сигурна. От “аз” и “тя” изведнъж станахме
“ние”. Нашата работа, нашият апартамент, нашите нощи, нашите дни… Нашето
щастие…
Докато не
се появи нов клиент в кафенето. Познах го още щом отвори вратата – беше
Татенцето. И той ме позна, нещо повече – държеше се, като че ли все още му
принадлежах. Преструвах се, че го виждам за първи път, а на гърба на сметката
му написах да не се връща повече. Но това разпали интереса му. Стана редовен
посетител, сприятели се с Ник и започна да размахва
парите си под носа й. Примамваше я, правеше резки намеци и даже я извеждаше
няколко пъти без мое знание. Заплашваше ме, че ще й пробута наркотици или ще я
пусне в бизнеса на някой свой приятел. Исках това да спре, знаех, че той не е
от лесно отказващите се и скоро ще си пусне ноктите. Така и стана, той ми
предложи сделка – аз щях да се върна при него, а той щеше да осигури Ник и да я остави на мира.
Тя нямаше
да разбере нищо. Съгласих се, имах ли друг избор? Не можех да съсипя живота на
единствения човек, когото някога го е било грижа за мен? Не… и затова се
съгласих. Станах затворница в разкош. Той изпълняваше
капризите ми, а аз бях “послушна”. Ник се поболя щом
разбра, че няма да се върна при нея. Татенцето ми разказваше за нея с особено
удоволствие – знаеше, че това е единствения начин да ме засегне, нарани, унижи…
И успя. Скоро пак се свлякох на дъното. Сивотата и тишината се завърнаха с
тройна сила и Хероинът ме обгърна отново. С Него Ник
беше поредната кучка, а аз – само кално петно върху скъпия бял персийски килим.
Ангелът ми си отиде, но Богът се върна. Усещах, че в мен вече почти няма живот,
а и не ми беше нужен без Никол…
Преди две
седмици той се прибра по-пиян от всякога. Вдигна див скандал и започна да ме
бие. Не ме болеше. Нито от мръсните му думи, нито от ударите. Мълчах. Той спря
изведнъж и се засмя. Засмя се толкова рязко и злобно, че нещо потръпна в мен.
- Не се
притеснявай, скъпа, - каза – твоята малка Никол вече
също се друса.
Причерня
ми. Исках да го убия, да го удуша. Исках да го боли, да не може да извика дори
от болка. Нахвърлих му се. Блъсках го в стената и крещях от собствената си
слабост. Нима можех да го убия с последните си сили?!... Той надделя. Звярът се
виждаше в очите му. Това не беше побой, той целеше да ме убие, но му попречиха
съседите… Чули виковете и извикали полиция.
Закараха ме
отново във вече добре познатата болница, а него го прибраха. Оттогава съм тук.
Не можах да се свържа с Никол, нито с майка си. Не ми
разрешават дори да мръдна, а камо ли да излизам. Казаха ми, че ми остава съвсем
малко, че вече нищо не могат да направят. А и аз нямам сили… нямам никакви
сили, за да продължа живота си, който съсипах. Съжалявам само за Никол, не заслужавах добрината й и любовта й… Дали тя ще
спре? Дали поне тя ще намери сили, за да сложи край на Хероиновата
религия?... Как ми се иска да й го кажа… да й кажа, че я обичам, не… обожавам…
че все още е моят Ангел… че винаги ще бъда с нея… че няма смисъл, че хероинът
не е изходът…
Само аз съм
виновна… само аз… пропилях 17 години съществуване, а сега единственото, което
мога да направя, е да ви разкажа за съдбата си преди да умра… не за друго,
просто за да ви помоля – ако срещнете някога някъде някоя Никол
– не я наказвайте с тишина и презрение… Подайте й ръка и й кажете, че нейната
Котка все още си мисли за нея, че я обича и… че изход има… винаги…
Епилог
- Прекланям
се пред теб, мой Боже – Хероин…
Ангелът
тъжно се усмихна и излезе от тъмното на стаята. А прозорецът остана все така
отворен… Малки бели снежинки тихо падаха по перваза и не се топяха… бяха чисти,
бели и нежни… “Сигурно някои хора някъде са станали поне мъничко по-щастливи” –
помисли си Ангелът и остана да свети до прозореца с меката светлина на
надеждата…
"Либра Скорп" ООД
гр. Бургас 8018,
п.к.38
тел.: 056/3-26-24; 088/799-64-34; 089/837-85-50
E-mail: meridian27@mail.bg
НАЧАЛО; ЗА НАС; УСЛУГИ; ЦЕНИ; ЗАБАВНО; УКАЗАТЕЛ; КОНТАКТ