КОНКУРС
НАЦИОНАЛЕН ЛИТЕРАТУРЕН
КОНКУРС
“ПЕТЯ ДУБАРОВА – 2005”
Наградени
творби в Раздел “ПРОЗА”
Предлагаме
на вниманието ви наградените творби в Раздел
“ПРОЗА”
·
ПЪРВА НАГРАДА
НОЩНИ СВЕТОФАРИ, Дена ПОПОВА, 17 г., Американски
колеж, София
·
ВТОРА НАГРАДА
МОМИЧЕТО НА ТРОТОАРА , Калия ОМАРЧЕВСКА, 17 г., ПГМКР
“Св. Никола”, Бургас
·
ТРЕТА НАГРАДА
ЗА ВЪЛЦИТЕ И ХОРАТА, Мирослав АЛЕКСАНДРОВ, 17 г., ПМГ
“Акад. Н. Обрешков”, Бургас
·
ПООЩРИТЕЛНА НАГРАДА И НАГРАДАТА НА
СЪЮЗА НА ФИЛОЛОЗИТЕ БЪЛГАРИСТИ – БУРГАС
ТЪПАН, Антония
ЙОВЧЕВА, СОУ “Св. Св. Кирил и Методий”, Бургас
·
ПООЩРИТЕЛНА НАГРАДА
АКО БЯХ НА САМОТЕН ОСТРОВ, Надежда КРЪСТЕВА, ПМГ “Васил
Друмев”, Велико Търново
·
ПООЩРИТЕЛНА НАГРАДА
РЕЧНОТО МОМИЧЕ, Радослав КЛИСУРОВ, СОУ “Св. Св.
Кирил и Методий”, Карнобат
·
ПООЩРИТЕЛНА НАГРАДА
ИЗВОРЪТ НА НАДЕЖДАТА, Кирил РУСЕВ, 12 кл.,
СОУ “Христо Ботев”, Нова Загора
·
ПООЩРИТЕЛНА НАГРАДА
ПАРЧЕНЦЕ ЖИВОТ, Лилия БУЮКЛИЙСКА, 18 г., МГ “Баба
Тонка”, Русе
·
ПООЩРИТЕЛНА НАГРАДА
ЕЛИЗА, Маноела ГЮМОВА, Търговска
гимназия, Бургас
·
ПОЩРИТЕЛНА НАГРАДА
ЧАШИ, Ангелина
АТАНАСОВА, ГПЧЕ “В. Карагьозов”, Ямбол
Издателство
“Либра Скорп” благодари на Дом-музей “Петя Дубарова”, Бургас, за
предоставените материали.
М27
ПЪРВА НАГРАДА
Дена ПОПОВА, 17 г.,
Американски колеж, София
НОЩНИ СВЕТОФАРИ
разказ
Добре, че
никой не ме чакаше на летището, защото полетът се забави близо два часа заради
силните ветрове, които обикаляли цяла Европа. Стъпих на българска земя не в
дванайсет вечерта, а в два посреднощ, когато дори
лампите на летището бяха намалени, а в далечината не се виждаше нищо от София,
колкото и да се надигах на пръсти от площадката на “Пристигащи”. Качих се в
единственото такси, в което не се налагаше да будя шофьора.
- Извинете,
до Бояна ще може ли?
- Да,
разбира се, заповядайте. Дайте да ви кача багажа.
Останах
сама в колата и една от новите попо-фолк балади ме
поздрави за “Добре дошла” в къщи. Шофьорът се върна само след минута и смени
станцията.
- Откъде
искате да минем – през центъра или по околовръстното. То Бояна е на другия край
на града. Хубаво, че не е през деня – имаше да си пътуваме три часа.
- През
центъра, по-добре.
Минахме по
моста над “Дружба” и можах да видя целия квартал. Блоковете, наредени като
кибритени кутийки, приличаха на аматьорски макет за снимане на филм, който вече
си е свършил работата и светлините в студиото са изгасени. Само тук-там имаше
светещи стаи, но колкото и да се взирах през прозореца, така и не виждах хората
в тях. Докато пътувахме по Цариградско шосе, по радиото течеше кратка нощна
новинарска емисия: две тежки катастрофи, един убит бизнесмен, отхвърлен вот на
недоверие, затопляне към края на седмицата. Шофьорът пак превключи станцията,
най-накрая се спря на любимата ми песен. Не го разбра – нито му казах, нито пък
си тананиках силно. Единствено тактуващият ми показалец можеше да ме издаде,
ако не беше скрит в джоба.
Светофарите
мигаха жълто. След полунощ правилникът за движение по пътищата не важеше.
Малкото коли, които се движеха по улиците, хвърчаха без да спират дори на
светофарите. Не бях чувала за катастрофи през нощта – сигурно съществуваше
някакво неписано разписание, според което колите да се разминават за по
една-две секунди на кръстовищата.
Бях се
примирила, че няма да вода разговор в таксито – вече бяхме на Орлов мост и беше
твърде късно, за да разказвам тепърва за Франция, за закъснението на самолета,
за ветровете над Европа.
- Извинете,
ще мога ли да си запаля цигара – попита изведнъж шофьорът.
- Да,
съвсем спокойно.
-
Напоследък много проблеми ми се събраха, толкова ядове, че направо ще се пръсна,
ако не си запалвам отвреме навреме.
- Надявам
се не е нещо непоправимо – отговорих леко притеснено аз.
- Късно е
вече за всичко, разби ми се животът.
Вятърът
разнасяше празни найлонови пликчета из въздуха. Оплитаха се по клоните на
дърветата, настаняваха се по балконите и се въртяха над улицата като огромни
прашинки. Около една от скулптурите до канала няколко клошари
си бяха запалили огън. Седяха около него, загърнати с огледала. Приличаха на
непознати същества, единствените живи по това време на нощта.
- Вярвате
ли в магии? – ме попита шофьорът със същия глас, както преди малко за цигарата.
- Не.
- И аз така
не вярвах, но ми се случи. Омагьосаха ме и ми се разсипа целият живот. Една
жена се появи в живота ми, обсеби ме. Година и три месеца само с нея живях.
Забравих за семейството си. Разведох се, уволниха ме, затова сега съм шофьор.
Чак преди два месеца се свестих и успях да се отскубна от нея, но тя пак ме
преследва. Преследва ме и винаги знае къде съм. Страх ме е от нея. Разбирате ли
ме сега?
- Не мисля,
че ви е омагьосала. В началото всичко ми звучи като влюбване, а после може би
се е озлобила, че сте я изоставили. Може да има психически проблеми.
- О,
определено е луда. Но не, аз ходих на врачка и всичко ми се изясни.
- Защо
вярвате на врачки, повече не ходете. По-добре да запалите свещичка
в църква.
- И това
правих, и на врачка повече няма да ходя. Мен не за друго, а за детенцето ме е
яд. Съсипах му живота, вече не съм истински баща. Година и половина вече не съм
го виждал. Сега ме е срам да отида. Най-лошото е, че е късно и няма смисъл
въобще да пробвам да се събирам с жена си. Много я огорчих. Разбирате ли, аз
бях съвсем друг човек. Не помня какво правех. Сякаш си бях продал душата на
дявола.
- Не, не
говорете така. Извинете се на жена си, обичайте истински детенцето и отидете на
психотерапевт. Ето тука, под училището наляво. След това надясно по уличката.
Да, отидете, за да разкажете подробно, а и ще ви посъветва по-добре от мене.
- Не, няма
смисъл. Всичко отиде на кино. Тука ли да спра? Чакайте, ей сега ще ви помогна
за багажа.
Като остави
сака на асфалта, аз се наведох и от най-големия джоб извадих един шарен хартиен
плик – подарък за малкия ми братовчед – и го подадох заедно с десетте лева.
- Ето, това
е за вас. Отидете утре в къщи и подарете пакета на детенцето ви. Кажете, че
досега сте били във Франция и това е подарък оттам. Париж мирише на кафе, а
гълъбите кацат по обувките, да знаете.
- Мерси, ще
го запомня.
ВТОРА НАГРАДА
Калия ОМАРЧЕВСКА, 17
г., ПГМКР “Св. Никола”, Бургас
ИЗ “МОМИЧЕТО НА
ТРОТОАРА”
Разказ
Стефан
покани гостенката си във всекидневната. Самата стая изглеждаше мрачна, но Дари
я определи като уютна и доста приятна. Стените бяха покрити с картини, предимно
на жени. Нарисувани с изключително майсторство, те биха впечатлили всеки.
Изглеждаха като откъснати от реалността парченца, затворени в рамки. Създаваше
се впечатление, че картините се променят. Жените, нарисувани на тях, не се
движеха и не променяха местоположението си. Просто всеки път изглеждаха скучни.
- Дари,
отивам да си взема душ. Ако ти доскучае тук, можеш да
обиколиш – каза Стефан и се усмихна заговорнически. От двете му страни се
появиха трапчинки, които очароваха момичето. Досега той не й се беше усмихвал
по този начин и когато го направи, тя помисли, че вече е време да поседне,
защото коленете й се размекнаха.
- Добре –
тихо отвърна тя и побърза да му обърне гръб, за да не гледа доволната му
физиономия.
Той се заизкачва по стълбите към стаята си, а Дари се озова пред
една картина, която я грабна. На нея ясно виждаше момичето, което седеше на
улицата. Това представляваше цялата гледка, но в нея перфектно беше уловен
емоционалният заряд на ситуацията. Момичето, може би също 18-годишно, бе
подпряло глава на лявата си ръка и гледаше някъде в далечината надясно. Носеше
сива пола и бяла блуза. Коленете й бяха охлузени. От една страна, изглеждаше
като малко момиченце, което се сърдеше на себе си, заради разбитите колене. А
от друга страна, детското в нея отдавна беше умряло или поне забравено. То беше
жена. Чертите на лицето й, нарисувани толкова изящно, създаваха впечатление за
промяна на изражението на лицето й през няколко секунди. И въпреки това, очите
й винаги изглеждаха тъжни. У нея отчетливо се долавяха тъгата и отчаянието.
Самата тя бе поставена в една отчайваща обстановка – седнала на студения
тротоар, осветен единствено от едничка улична лампа. Момичето напомняше на Дари
за самата нея. Тази тъга, която виждаше в очите на момичето на тротоара, сякаш
беше собствената й тъга. Дори по физическа характеристика двете страшно много
си приличаха. Лицата им бяха почти идентични. Но тя бързо се абстрахира от тази
мисъл, защото не й си вярваше някой да е седнал и да е нарисувал точно нея. Не
вярваше, въпреки че приликата беше очевидна. Момичето си помисли, че си
въобразява. Независимо от това картината й харесваше наистина много, защото й
напомняше душа, затворена в клетка. Една душа, неспособна да открие правилната
посока…
Когато се
осъзна, погледът й беше привлечен от долния десен ъгъл на картината. Там пишеше:
“В кръстопътя на живота”, а отдолу – Стефан. Дарина се ококори срещу картината.
Започна да обикаля из стаята, като оглеждаше и останалите. Търсеше име или
някакви инициали, които биха могли да потвърдят, че тези произведения на
изкуството са дело на мъжа, който в момента се намираше на горния етаж. На
всяка една от картините беше грижливо изписано “Стефан” или “С.И.”. Тя се спря
в средата на стаята. Чувстваше се объркана. Отново се приближи до онази
картина, която толкова много харесваше, взря се в нея, но преди да успее да
помисли каквото и да е, чу гласа на Стефан зад себе си.
- Красива
е, нали? Напомня ми за теб. Когато я рисувах, нямах модел. Виждах я единствено
в главата си. Лицето й беше запечатано в съзнанието ми и ме преследваше.
Мисълта за нея не ме напускаше. Един ден просто започнах да я рисувам. Исках да
е същата, каквато я виждах. Исках да е съвършена. Смятам, че се получи красива,
не мислиш ли? Красива, също като теб, обаче е и отчаяна – като теб. Виж очите
й. Не са ли прекрасни? Като твоите са, Дари. Ти си точно като момичето на
тротоара.
- Но как си
ме нарисувал, без дори да ме познаваш, без да си ме виждал? – попита момичето.
- Искам да
знаеш нещо: доста често изглеждам леден и безразличен. Сигурен съм, че и днес,
докато те гледах през прозореца на колата, ти ме мислеше за някакво
безчувствено копеле. Мислеше, че си търся поредната. А аз се борех със себе си,
убеждавах се, че не е възможно срещу мен да стои същото това момиче, което
преди време нарисувах. Точно бях започнал да мисля, че работя прекалено много,
когато и ти ме погледна. Тогава разбрах, че си истинска. Разбрах, че съм
нарисувал точно тебе. Погледнах в очите ти и видях това отчаяние, което има и в
нейните. В интерес на истината тази картина ми е любимата. Но, ако не се лъжа,
един философ бе казал, че само когато си помислиш за нещо, значи има голяма
вероятност то да съществува или да се случи. Значи не е просто случайност.
ТРЕТА НАГРАДА
Мирослав АЛЕКСАНДРОВ,
17 г., ПМГ “Акад. Н. Обрешков”, Бургас
ИЗ “ЗА ВЪЛЦИТЕ И
ХОРАТА”
Разказ
Пътят
минаваше през гората и снегът тук беше истински чист.
Не разбра
какво точно стана, моторът просто поднесе и в следващия момент се търкаляше по
склона.
Щом дойде в
съзнание, вече беше ден. Отне му време да разбере къде е и какво е станало.
Лежеше по гръб, наполовина затрупан от снега, напълно вкочанен. Изправи се,
изпъвайки премръзналите си крайници. Остра болка в лявата ръка го накара да
простене. Размърда я внимателно и със задоволство установи, че не е счупена.
И тогава го
видя… Стоеше на три крачки от него – истински жив вълк.
Знаеше, че
вълкът трябва да бяга от него, но този го гледаше без страх. Не може да се
опише чувството, което изпита, когато погледна в очите на вълка… Сякаш се
извиси, адреналинът му се вдигна, надничаше в душата на вълка – свобода без
правила, любов без предразсъдъци, живот без лъжи.
Вълкът
бавно му обърна гръб и си тръгна, а той стоеше там като хипнотизиран. Чувстваше
се прероден! Усмихна се, дори започна да се смее. Изстрелът го накара да
подскочи.
Затича се
по посоката, от която дойде, и скоро видя трупа на вълка. Гледката му подейства
като удар с чук. Краката му се подкосиха.
Гледаше как
кръвта на допреди миг живото същество, превърнато просто в купчина месо, изтича
на белия сняг. Убили го бяха, не защото беше убивал овце или нещо от този род.
Убиха го, защото беше вълк – конкурент на хората за дивеча.
Те го
наричаха хищник, вредител, защото убива, за да се нахрани!
Вълкът не
разбира честта на лова, това да убиваш, защото можеш.
Стоеше до
трупа и плачеше.
Снегът
затрупваше всичко и скоро щеше да скрие тялото и кръвта.
Природата,
за разлика от човека, използва всичко и вълкът щеше да нахрани земята напролет.
Той се
изправи, опита се да се изплюе, за да премахне гадния вкус в устата си.
Тръгна
нагоре към пътя.
Щеше да се
прибере и да стане поредното зъбно колело в машината на живота.
Негов беше
изборът – дали да стане овца, без воля, или да бъде самотен и свободен като
мъртвия вълк на чистия бял сняг.
ПООЩРИТЕЛНА НАГРАДА И
НАГРАДАТА НА СЪЮЗА НА ФИЛОЛОЗИТЕ БЪЛГАРИСТИ – БУРГАС
Антония ЙОВЧЕВА, СОУ
“Св. Св. Кирил и Методий”, Бургас
ИЗ “ТЪПАН”
Разказ
Дядо Стоян
седеше пред кандилото и се молеше…, сърцето му щеше да изскочи…, не знаеше що е
станало с Ирина…, пък да излезе да я търси – ще го убият…, ала вярваше, вярваше
силно и се молеше, знаеше, че Ирина е добре. Тая вечер нямаше да се спи…,
нямаше…
Изведнъж
сред бумтенето на градушката чу се глас някъде далеко… Някой пееше…, сигурно се
молеше на Господа. Сетили се…, туй ли чудо трябваше да стане, та да видят колко
са им нужни нивята, дето Господ всяка година жито дава и хляб има, и дръвчета –
лятото плод – най-хубаво. Бог и това им даде, и всичко, ама на… Ирина сега им
била виновна, че заради нея очукала била градушката всичко. Не по Божията воля,
заради Ирина…, че и да я убият щяха…
“Стъпкаха
Те, Боже, потъпкаха, отрекоха се в гнева си от Тебе, прости им, прости им,
както си им прощавал досега, молим Те!” Замлъкна за малко Стоян, па се заслуша
в гласа, що се чуваше…, познат глас…, бре…, на кой му беше до песни в туй
време. После гласът се засили и сякаш се извисяваше над цяла Странджа.
Заглушаваше шума от градушката, макар да идваше отдалеко, и се носеше като…
молитва, като вопъл и нужда да пречистиш греха и да махнеш низкия гняв и
омразата…, като катарзис на цялото село…, като молба за опрощение, която носеше
в себе си покаяние и смирение, преклонение пред Господа, но и възвеличаване на
силата Му.
Дядо Стоян
познаваше добре тази песен и знаеше кой пее вече… Оная, що я наричаха до преди
“вещица” и “убийца”, що искаха със сопи да убият и на парчета да разкъсат.
Оная, лудата, сега се молеше за тях тоя път и пееше. Тя никога не бе пяла и
свирила за тях, ала им носеше веселие и в делник, и в празник, ала и зло никога
не им бе сторила…, а те я заклеймиха и проклеха, отрекоха я и което е по-лошо –
отрекоха се от Него. Макар че и сега тъпан се не чуваше още…, оная…, Ирина…,
неговата Ирина. Просълзи се дядо Стоян и знаеше що ще последва. Скоро се чу и
онзи, другият глас… Ирина задумка тъпанао думкаше ли,
думкаше, сякаш разтваряше планината. Даже градушката вече не се чуваше, камо ли
пък някой у селото. “Начесаха си крастата изедниците мръсни. Искаха Ирина да им
свири, та да спре пустата градушка, искаха я, то на… що се не чуват вече…,
псета!”
И
градушката спираше вече, отиваше си, а свирнята на Ирина я изпровождаше.
Изтекло се беше…, ала не заради тъпана, лъжевярващи
християнино…, тъпанът утре може да го няма…, а по Божията воля – Господ дал,
Господ взел. Ирина думкаше цяла вечер. Никой се не подаде от къщи, ничий глас
се не чу. Селото заглъхна…, втори път…, тоя път след буря.
ПООЩРИТЕЛНА НАГРАДА
Надежда КРЪСТЕВА, ПМГ
“Васил Друмев”, Велико Търново
ИЗ “АКО БЯХ НА САМОТЕН
ОСТРОВ”
Разказ
Една вечер
бяхме запалили огън пред пещерата и аз стоях сама, мълчалива и малко тъжна. Том
ме видя и ме попита:
- Какво ти
стана?
- Нищо,
днес стават три години, откакто съм тук, не знам нищо за близките си, за
работата си, за живота там…
Тогава той
ме прегърна, за пръв път ме допусна толкова близо до себе си и сякаш забравих
всичко и всички, почувствах се толкова сигурна и спокойна.
- Благодаря
ти – казах аз.
- Но за
какво?
- За
всичко, ако не беше ти, нямаше да съм жива и нямаше да се чувствам толкова
спокойна и свободна.
Тогава той
ме погледна, аз също, и неусетно двамата се целунахме, толкова бавно и нежно.
Щом се откъснахме един от друг, той ми подаде ръка да се изправя и отидохме
пред онази врата, отвеждаща към забранената стая, както я наричах досега.
- Ела! –
каза той и ме отведе вътре.
Останах
сама – там имаше около петдесет картини с пейзажи от острова, на животни, на
най-различни неща. Бяха нарисувани върху чаршафи, които впоследствие се оказа,
че са били донесени от океана от яхтата, а може би и от други потънали кораби.
Всяка беше толкова красива и цветна, изглежда боите са били направени от самия
него от различни растения. Но между всички картини имаше една покрита. Щом
видя, че погледът му се е спрял върху нея, Том отиде до нея и я откри. Останах
безмълвна и озадачена. Това… бях аз.
- Но как…
ти… - едва промълвих аз.
- Рисувах я
когато спеше. Прекрасна е, нали?
- Да…
- Другите
са отпреди да се появиш. Щом дойде, спрях с това, но ти ме вдъхнови и няколко
нощи дебнах дали спиш и я довърших.
Оттогава
нататък всичко се промени, той ме промени, бях толкова щастлива, както никога
досега. Но, ах това “но” не беше задълго. Един ден всичкото щастие, което бяхме
достигнали досега, изведнъж се срина. Тръгнах да събирам плодове из джунглата,
когато чух ръмжене, силно ръмжене, все повече и повече се приближаваше, когато
най-накрая се показа изпод едни храсти. Беше огромен ягуар. Изтървах кошницата
със събраните плодове, а той се приближаваше все по-близо. Тогава започнах да
бягам, но ягуарът беше много по-бърз от мен. Тъкмо ме настигна, когато изведнъж
се чу силен рев. Том го беше избутал и съборил. Той се бореше с него, звярът
все повече и повече го дереше, а аз все по-силно крещях изплашена, когато
най-накрая ягуарът падна мъртъв, прободен от някакъв дървен прът, а Том лежеше
неподвижен и целият окървавен.
- Том, Том,
съвземи се, Том, моля те!!!
- Ей…
- Слава
богу!
ПООЩРИТЕЛНА НАГРАДА
Радослав КЛИСУРОВ, СОУ
“Св. Св. Кирил и Методий”, Карнобат
ИЗ “РЕЧНОТО МОМИЧЕ”
Разказ
Момчето
живееше в хубава здрава дървена къща. Баща му бе много силен и сръчен човек и я
беше направил топла, уютна и много красива. На покрива имаше ветропоказател –
малък дървен елен на висока здрава основа. Щом задухаше северозападният вятър
от страната на Големия бял великан, който носи студ и зима, еленчето
се завърташе на оста си и красивите му рога показваха точната посока.
Зад стъклата на дървената къща, на
широките первази, майката на момчето беше направила истинска градинка. Семена
се намираха трудно и красивите цветя тук умираха от студа, но тя бе посяла грахчета, розички в дълги сандъчета и малки грамофончета, които се увиваха около
храстите и разперваха спираловидните си спирачки. Нежното им жълтозелено стъбълце изпъкваше красиво на тъмнозелените листа на розичките. В краткото северно лято храстчетата се покриваха
с малки уханни розови и червени розички.
Ах, как миришеха! Майката на момчето отваряше прозорците, за да пуснен за малко слънцето, и нежните й бели, бели ръце
галеха малките цветчета.
Момчето растеше само. Най-близките
съседи живееха далеко, далеко отвъд голямата река. Те имаха също такава дървена
къща с потъмнял покрив и с извити дървени птици по стрехите, там, където
покривът бе най-висок и остър. У съседите живееше малко момиченце, тя беше
истинска красавица. Понякога през лятото двете семейства си ходеха на гости и
децата обичаха да си играят и да се смеят. Момиченцето имаше истински хармониум
и свиреше тъжни нежни песни, а момчето изрязваше малки дървени куклички и й ги подаряваше.
ПООЩРИТЕЛНА НАГРАДА
Кирил РУСЕВ, 12 кл., СОУ “Христо Ботев”, Нова Загора
ИЗ “ИЗВОРЪТ НА
НАДЕЖДАТА”
Разказ
Още преди
изгрев слънце бащата събуди детето и всички заедно отидоха до извора. Те
пристъпваха внимателно, преизпълнени с надежда. Най-напред вървеше бащата,
носейки на ръце свидната си рожба, следван от дядо Божил и кучето Вълчан.
- Надеждата
умира последна! – промърмори тихо старецът, но мъжът пред него го чу и
отговори:
- Не, стари
човече. Тук, на това място, днес ще се роди един нов живот. Когато дъщеря ми
прогледне отново, ще се отвори нова страница в живота й.
- Дано си
прав! Искрено се моля това малко ангелче да прогледне.
Тогава
старецът си помисли: “Дано тази заблудена душа намери верния път към истината,
защото този баща е по-сляп и от дъщеричката си”.
Когато
доближиха изворчето, мъжът остави детето да стъпи на земята. Прикрепяно от баща си, малкото момиченце протегна ръчички с
преизпълнено с вяра и с надежда сърце, загреба малко вода от изворчето и си
изми очите. Последваха секунди на напрегнато очакване. Бащата започна да
нервничи. Детето отново изми очичките си с вода, но
нищо не се получи.
- Опитай
пак! – каза невярващо бащата. – Ти трябва да прогледнеш сега!
Но
момиченцето не можеше да види нищо. То протегна ръчички към баща си, но не го
виждаше.
- Това не
може да бъде вярно! – не искаше да повярва мъжът.
Но това
беше самата истина. Надеждата за проглеждане се удави в реката, така както се
удави и падналата от дървото гъсеница, която течението отнесе надолу.
ПООЩРИТЕЛНА НАГРАДА
Лилия БУЮКЛИЙСКА, 18
г., МГ “Баба Тонка”, Русе
ИЗ “ПАРЧЕНЦЕ ЖИВОТ”
Разказ
Джъткъм из Интернет. Нормален
дъждовен предзимен следобед. Малко отегчение се
прокрадва в дяволития блясък в очите ми… Изведнъж името Маркес
провокира вниманието ми. Зачитам се: “… Ако Бог за миг забрави, че съм
парцалена кукла и ми подари парченце живот…” Каква прекрасна идея. Да напишеш
какво би казал на собственото си погребение или просто какви непреходни истини
ти е подсказал проблясъкът между живота и смъртта…
Какво бих
направила, ако моят миг живот не свършва тук?... Въпросът е какво ще направите
вие, докато аз се тъпча с шоколад (Боже, дано има там горе) и вземам интервю от
Джим Морисън. Ами, усмихвайте се. Само така може да
“постоплите” и непознатите с магията на радостта.
Никога не
пропускайте малките неща, защото те радват сърцето. Големи може и да няма…
Добре де…, ще има, но рядко. Доволни?
Замислете
се, познавате ли близките си хора наистина добре. Кой е любимият им цвят? А
цвете? Виждате ли… Позаинтересувайте се и само може да спечелите.
Провокирайте
другите (в добрия смисъл на думата)! Накарайте ги свободно да изразят мнението
си пред света. Това със сигурност ще зарадва и вас.
Търсете
доброто у всеки, защото никой не заслужава да бъде мразен.
Обичайте
това, което правите. Само така ще получите пари за и без това забавно
прекараното си време.
ПООЩРИТЕЛНА НАГРАДА
Маноела ГЮМОВА, Търговска гимназия, Бургас
ИЗ “ЕЛИЗА”
Разказ
Тя се
събуди с неприятното усещане, че някой се е втренчил в нея. Изведнъж я побиха
тръпки. Разсъни се и бързо се огледа наоколо. На стола до нея стоеше мъж, около
четиридесетте, с гола глава и отблъскващо излъчване. Не беше грозен, просто в
мазния му нагъл поглед имаше нещо отвратително.
Той не
реагира по никакъв начин. Просто продължаваше да я наблюдава. По противните му
устни пробягна едва доловима усмивка. Тя не я видя,
усети я по-скоро в погледа му. Да, очите му се смееха.
После той
стана и си тръгна. Тя разбра, че си е отишъл едва когато звукът от тежките му
стъпки заглъхна съвсем.
После Елена
се огледа. Беше съвсем сама във фоайето на скъпия хотел. Веднага се опомни и
застана на рецепцията, където й беше мястото.
“Дано шефът
не ме е видял!” – помисли си тя и я обзе страх. За момент дори забрави за
случката от преди пет минути.
Вече беше
краят на смяната й, а хотелът бе все така празен и тих. Елена се взираше в една
точка и мечтаеше. Изведнъж се сепна. Пак тези тежки стъпки, така познати. Стана
й студено. Загледа се към стълбата. Очакваше го. Той обаче не се появи.
“Сигурно ми
се е причуло” – помисли си тя. И тогава го усети,
топлият дъх погали врата й. Изведнъж се почувства омърсена, някак използвана и
ограбена. Обърна се, нямаше никого, но във въздуха се усещаше онази странна и
така специфична миризма. После той се появяваше всеки ден. Не казваше нищо,
дори не поздравяваше. Само се усмихваше, но се с устни, а с очи. Накрая тя не
издържа, викна подире му. Той се спря, но не се обърна, само подаде ръка. Елена
се запъти към него и пое голямата длан…
На
рецепцията нямаше никого. Хотелът беше тъмен и тих.
На
следващия ден стая S1 беше запечатана. Навсякъде имаше полицаи. Озадачени и
ужасени туристи минаваха и се взираха любопитно през вратата. “Горкото момиче”
– споделяха си те.
Хотел
“Александра” придоби черна слава. “Обезобразен труп на млада жена, открит в
една от стаите на хотел “Александра” – гласяха заглавията на вестниците…
Лили седеше на рецепцията и шумно дъвчеше дъвка, като отвреме навреме правеше големи балони. Тя беше подпряла
глава в дланите си и мечтаеше на фона на “3 doors down” и “Here without you”. Изведнъж пред нея застана висок
мъж с гола глава. Появи се като от нищото. Не й каза нито дума, само се
усмихна. Да, усмихна се, но не с устни, а с очи.
ПОЩРИТЕЛНА НАГРАДА
Ангелина АТАНАСОВА,
ГПЧЕ “В. Карагьозов”, Ямбол
ИЗ “ЧАШИ”
Разказ
Още един
скучен ден в училище беше завършил. Уморена и отегчена аз вече седях в
претъпкания автобус на път към къщи. Отпусната на седалката, тя сякаш ме
обгръщаше отвсякъде. Двете облегалки до мен се бяха превърнали в окови за
ръцете ми или по-скоро в убежище, което те не искаха да напуснат.
Хората
наоколо се бутаха… Дъждът се стичаше по стъклата и песента, която пееше, ме
унесе в сладка дрямка. Нещо топло ме обгърна и полуздрачът изведнъж се смени с
ярка светлина. Светлина, толкова силна, че чак ме заслепяваше. Притворих очите
си, за да различа силуетите пред себе си. Примигнах веднъж, два пъти, но вместо
хора пред мен стояха чаши. Обърнах се. От едната ми страна стоеше тумбеста чаша
за вино, а от другата изящно тънка и висока чаша за шампанско. Не може да бъде.
Чувствах се точно като Алиса в страната на чудесата,
само че аз не бях Алиса. Въпреки учудването и
недоумението си, реших да ги огледам, та дано нещо ми просветне.
Не знаех
откъде на започна. Очите ми шареха напред и назад и сякаш сами се спряха върху
една пластмасова мръсна чашка, малка и невзрачна, една от онези, в които пием
кафето си, а след това, след това – в коша. Тя дори беше леко пукната в единия
си край. За разлика от другите около нея, пластмасовата чашка стоеше мирно,
дори някак покорно. Дебела стъклена чаша я блъсна, тя залитна и за малко да
падне, но нищо не каза. А стъклената продължи да я блъска сякаш нарочно. И едва
тогава забелязах, че чашите бяха пълни с някаква течност, различна във всяка от
тях. Онази пластмасовата беше пълна почти догоре с изкряща,
бълбукаща течност, пенлива като шампанско. Та кой луд би си налял да пие скъпо
вино в пластмасова чаша?! Вече нищо не можеше да ме изненада, така че това
имаше най-малко значение в момента. Стана ми още по-интересно. Потърсих с очи
другата – стъклената чаша, за да разбера с какво бе пълна и тя. А, ето я, отвън
изглеждаше доста скъпа – масивно стъкло, красива форма, една от онези, в които
баща ми вечер пиеше уискито си, докато си почива. Ала вместо очакваното уиски в
чашата имаше черна катранена течност, полепнала само по дъното й. Странно!...
Изведнъж се
сепнах – щом всички около мен бяха чаши, то аз… Обърнах се рязко и погледнах
надолу – там, където трябваше да са ръцете ми, краката ми, тялото ми.
Светлината
изчезна. Пак бях започнала да чувам ромона на дъжда и говора на хората. Отворих
очите си и всичко беше по старому – седях в претъпкания автобус на път към
къщи.
Отправих
погледа си там, където преди минута стоеше пластмасовата чаша. На нейното място
стоеше мъж на средна възраст, окъсан, та дори дрипав, мълчалив, та дори някак
тъжен, но въпреки това с вид на интелигент. А до него се клатеше едър мъж с
глуповата, но едновременно лукава усмивка.
Автобусът
спря и аз станах, за да сляза. Пред мен момче и момиче държаха ръцете си и се
усмихваха един на друг сякаш любовта им беше най-великото нещо на света. Колко
е хубаво да обичаш!
Мъжът в
дрипи, дебелият човек, двамата влюбени – та това не бяха ли чашите от съня ми?
Не бяха ли те?! Как беше възможно да ги сънувам като чаши и едва тогава да ги
забележа като хора?
А каква ли
чаша щях да бъда аз?
"Либра Скорп" ООД
гр. Бургас 8018, п.к.38
тел.: 056/3-26-24; 088/799-64-34; 089/837-85-50
E-mail: meridian27@mail.bg
НАЧАЛО; ЗА НАС; УСЛУГИ; ЦЕНИ; ЗАБАВНО; УКАЗАТЕЛ; КОНТАКТ