ИНТЕРВЮ
Велко Кънев:
Имаме нужда от нови светогледи,
които да обогатят нашата духовност
Едно
интервю на Теменуга Захариева
Велко
Кънев е роден в Елхово. Като ученик се
пробва на театралната читалищна сцена, остава доволен, а като забелязва, че и
публиката няма нищо против да го гледа, решава да стане актьор. Но не го
приемат веднага във ВИТИЗ. На следващата година е приет във Великотърновския
университет, но се намесва Апостол Карамитев и го взема в своя, станал по-късно
легендарен, актьорски клас. Завършва ВИТИЗ през 1973 и въпреки че е разпределен
в Народния театър избира друг път. Първо играе три години в Сливен, където се
откроява ролята му на доктора в постановката “Милионерът” на Никола Петков,
следват още три сезона в Сатирата и през 1979 идва ред и на Народния театър.
Запомняща се е ролята му в спектакъла на Иван Добчев “Великденско вино”, а с
“Опит за летене” на Радичков трупата обикаля цяла Европа.
За повече
от 30 години професионален път в театъра и киното Велко Кънев е направил над 40
роли. Емблематични за няколко поколения българи са филмите с неговото ярко
участие “Мъжки времена”, “Оркестър без име”, “Да обичаш на инат”.
След
повече от успешните му реализации на наша сцена на постановките “Омайна нощ” (съвместна
продукция на Народния театър и ДТ ”Адриана Будевска”) , “Вик за любов” (и двата
спектакъла са по драматургия на френската авторка Жолиан Баласко) и експлозивно
участие в моноспектакъла ”Даскал” (постановка на Борислав Чакринов), в
момента Велко Кънев отново е в Бургас – за репетициите на “Дядо
Коледа е боклук”. Това не е първата режисьорска изява на Велко Кънев на наша
сцена. Да му пожелаем да не е последната!
|
Велко Кънев |
-Г-н Кънев, осезателно
е, че Ви е уютно в Бургас. На какво се дължи това усещане?
-Спомням си, че на 50-то представление на “Вик за любов”
казах:” Вече съм ваш и вие сте мои”. Имам предвид трупата на Бургас, екипа,
техническите служби. Общуваме си нормално, имаме хубави спомени, и хубави
мигове. Дай, Боже, да продължават!
-Чувствате ли нещо
по-особено на наша сцена- като отношение на публиката, по-различна ли е тя?
-Бургаската публика е заредена с някаква особена емоционална
привързаност към тези, които са на сцената. Тя е просто обичаща публика.
Най-бързо тук падат преградите, съмненията, въпросителните. Защото публиката е
толкова открита, жадна и естествена.
Мисля, че умее да цени хубавото. Освен тази типично бургаската, неповторимата
атмосфера се е придала и на публиката.
Усещам някаква топлина, чувствам, че съм
си на мястото. Освен това, бургаската публика
е една прощаваща публика. С нея
която пред която може да работиш
спокойно, има поглед с очите на дете- много чистосърдечна, обича
приказката в театъра, обича фантазията, измислица, обича да я водиш там, където
не е била в своето ежедневие. С две думи – предана и магическа публика.
–
Мислите ли, че чувството за смях- органично, точно, бургаската публика
не го е загубила? Ситуацията в България е такава, че все по-малко хора се
смеят...
–
Дано с моето скромно присъствие да съм спомогнал на чувството за хумор
и чувството за истинския смях. А не
този, телевизионния, който все повече ни внушава, че смехът е нещо изкуствено – като папагали хората ръкопляскат на шоу програми... За радост бургаската
публика въобще не се занимава с такива режисирани смехове! Важно е да улучиш
“десятката”, преразказът да е
органически, защото само органическото действие води до истински смях. Всичко
друго е в кошчето за боклук, забравяш го.
-
А как се работи с бургаската трупа? Респектирани ли са нашите актьори от
Вашето присъствие тук?
–
Смея да твърдя, че това са хора
изключителни професионалисти, много работещи, много пробват, неспокойни са,
искат да доведат нещата докрай. Има едно вътрешно негласно състезание, кои ще
“напипа”, както казваме ние, образа. Това създава една добра творческа
атмосфера. И бих могъл да кажа, че много добре комуникирам с тях, много добре
ме разбират, Смятам, че вече ги познавам
и като природа. Работата върви много точно, много забавно, артистично.
Няма място да си играем на респекти,
има толкова черна работа, която трябва да се свърши, че като се казва,
респектът не помага... По-добре чистосърдечни отношение, отколкото
преднамерено, апломбно поведение, които аз не понасям като човек.
- По-различна ли е интерпретацията,
която предстои да видим от тази, реализирана в Народния театър? Заглавието
звучи доста шокиращо...
-Този спектакъл поставих преди три
сезона в Народния театър и той
продължава да се играе.
Ръководството на вашия театър ме покани да поставя същото заглавие и
тук. А иначе – заглавието е стряскащо, оттам нататък няма нищо такова. Всичко е толкова естествено
и така хубаво направено, както могат едни професионалисти да го направят.
Пиесата е написана от няколко френски актьори, които след премиерата за една
нощ стават звезди във Франция. По
принцип представленията няма да си приличат, защото всеки актьор принася своята идентичност, своята същност,
природа към спектакъла и това неминуемо променя нещата. Тук като че ли акцентът
ще бъде повече към съдбата и към тази неповторима човешка природа. В крайна
сметка комедията не е самоцел. Истинската комедия се изгражда с един истински
анализ за съдбата на човека и това разминаване с живота, което предизвика
смеха. Иска ми се накарам хората да заобичат
тези герои, изтъкани от слабости, но пък обединени от едно огромно желание
самотата да не бъде част от живота им.
Това е тема, която и днес продължава да бъде
бич – самотата, пустошта на човешкия живот, на човешкото общуване, това е темата. Разбира
се, спектакълът трябва да бъде изпълнен с много зрелищност, комедийни ситуации, да предизвикаме много, много смях,
да преминем през това чистилище – смеха,
за да стигнем до изтрезняването, че хората, каквито и да са, все пак са хора и
трябва да им простим, да им простим...
- А какво е
отношението Ви към авангардното изкуство, какви са предпочитанията Ви като
режисьор?
– Не възприемам
т.нар. “постмодерни” постановки, някакви странни, или далечни за нашия
зрител текстове. Никой няма полза от това.
Все пак театърът е зрелище, което трябва на мига да се
консумира, което трябва ДНЕС да
контактува, днес да осъществява своята
мисия като изкуство. Това за мене е важно.
Не искам да използвам театъра за място, където аз да си развивам своите
егоистични, лични, фантасмагорични идеи само за себе си. Вече съм толкова
години актьор и най-хубавите ми неща са
свързани с най-много публика – и в театъра, и в киното. Десет години съм играл
”Великденско вино”. А сега, дай Боже, “Даскал” да се играе пак толкова! Да
имаме сили и здраве. “Опит за летене” – едно представление на Младен Киселов,
се игра над десет сезона в “Народния театър”.
Да не говорим за филмите “Оркестър без име” , “Мъжки времена” – милионна
аудитория имат. Смятам, че успехът идва не когато аз си мисля, че имам успех, а
когато зрителят каже ”Да!”.
- Как се отнасяте към синкретизма в
изкуството? В стилистиката на някои режисьори умишлено се търси, от гледна
точка на зрелищността, включване на елементи от
други изкуства- балет, мюзикъл.
–
Театралното
изкуство е най-свободното изкуство и всеки може да привнася всякакъв друг вид
изкуство или жанр, каквото му хрумне като идея. И в това няма нищо лошо, стига
да е на място и да потребно за самото представление. Аз минавам за
по-класически тип “млад режисьор”, т.е. Отскоро се занимавам с поставяне на
пиеси. Храня афинитет към класическия текст. За мен текстът е нещо, което е в основата на
театралното представление. Всичко се гради въз основа на драматургичния текст.
Сега много хора не уважават текста и го хвърлят под масата още на първата
репетиция. Дори могат да си позволяват крайности. Но смятам, че трябва да се
уважава духът, авторската идея и тя да се разкрива по неповторим начин от
режисьора, ако той носи своя свят да го принесе към света на автора. Това е
мисията, според мен. Въпросите стават много. Така че голямото изкуство в
никакъв случай не е в самата форма, то е в дълбочината. И затова понякога може
да си по-скучен от към формата, но ако си стигнал дълбочината, ако си напипал
сърчицето на драматургичния текст, тогава удовлетворението е страхотно и
зрителят го усеща.
– А
накъде върви според Вас съвременната българска драматургия?
– Освен
Радичковите пиеси, едно-две неща на Христо Бойчев- и в киното, и в театъра, не съм работил много с български
драматурзи. След Станислав Стратиев, особено след чудото Радичков, чудото Иван
Радоев, може би и Константин Илиев с
“Великденско вино”, оттам нататък нещата са с много въпросителни...Слушам Камен
Донев, един млад актьор, пише добри неща. Хубави думи чух за драматургията на вашия
спектакъл “Змийско мляко” . Но трябва да се измерваме с големите. Днес като
Радичков няма. Може би натрупванията, времето ще родят такава ярка, световна
личност. Ние жадуваме такива автори. Аз
по принцип боготворя текста, а и имаме
нужда от нови светогледи, нови светове,
които да обогатят нашата духовност и
театралната ни култура. И се надявам, че времето ще трупа благодатни почви , за
да се роди такава личност.
Интервюто взе
Теменуга Захариева
в-к “Компас”
"Либра
Скорп" ООД
гр. Бургас 8000,
п.к.179
тел.: 056/3-64-90; 088/799-64-34; 089/837-85-50
E-mail: meridian27@mail.bg
НАЧАЛО; ЗА НАС; УСЛУГИ; ФОРУМ; ЗАБАВНО; УКАЗАТЕЛ; КОНТАКТ