РОДОВА ПАМЕТ
КРАТКА ИСТОРИЯ
На с. Болгаркьой – с. Новоселци (Константиново)
и рода ВАРДЕВИ
БУРГАС, 1984 г.
из доклада на Никола Вардев, на родовата среща, проведена 1984 г. в гр. Бургас
Скъпи родственици,
колкото и да е кратък живота той
оставя следа в историята.
Пази историята на своя род и я
предавай на поколението си.
За да напиша тази кратка история
голям дял имат синовете ми Атанас и Стоян, а също така и братовият ми син –
Янчо. Знаейки за тази ми слабост, за запазените спомени и документи, които аз
съм съхранил, те настояваха колкото мога да опиша всичко това.
От малък обичах да слушам разкази на
стари хора за миналото на бежанците от Източна Тракия, за село Булгаркьой и за моите родители, които аз много малко помня.
За всички ония които са преминали през толкова трудния път от с. Булгаркьой – Източна Тракия до село Новоселци и за техните
първи години на бежанци.
Моята цел бе и да запозная
поколенията от къде произхожда фамилията ни и да кажа на нашите потомци, че
кръвта вода не става.
Данните за заселването на с. Новоселци
съм възстановил по спомени от моя баща Митрю Атанасов
Вардев, братовчедите ми Иван и Митрю
Вардеви, дядо Янко Терзиев от гр. Тополовград, от
Мара Пашова и други близки и познати.
Драги близки,
На всички ни е известно, че нашите
родители са дошли от Източна Тракия, от село Булгаркьой,
или както го наричат по-старите хора Булгаркево.
То е разположено на пътя между Кешан и Малкара, на 4-5 километра
източно от гр. Кешан. Местността е била с мек средиземноморски
климат, с богати плодородни почви и с хубави гори и тучни пасища за добитъка.
През селото минавала малка река, която през лятото почти пресъхвала. На
западния край на селото над реката имало построен мост, известен с името Бойдинов мост. Селото имало няколко кладенеца с хубава
питейна вода: Петруновия, Даловия,
Чамаря и други. Построена е била чешма с чучури.
Кога и от къде са се заселили булгаркевци на това място не се знае точно.
Предположения за заселването и
откъде са дошли има в брошурата на дядо Янко Терзиев, издадена за рода Терзиеви.
По негови данни селото е наброявало около 600 къщи с над 3000 жители население.
Основен поминък на населението е
било скотовъдството, но също така са били развити и занаятите: шивачество,
бръснарство, коларо-бъчварство, каменоделство, яхни
за тъкан и други. Има много данни, които тук по разбираеми причини не мога да
цитирам, описани много добре и точно от дядо Янко Терзиев.
Кое е накарало нашите близки и
родственици да напуснат родните си места и да поемат тежкия път на бежанци, ще
се опитам да опиша с кратките исторически сведения с които разполагам и които
съм анализирал от историята.
Само за един месец след обявяването
на войната, българските войски освобождават всички земи в Източна Тракия, заселени
с българско население и стигат до линията Мидия – Енос.
На 13 март 1913 г. пада силно укрепената крепост Одрин. След
тежки поражения Турция е принудена да иска мир и на 17 май 1913 г. е подписан Лондонския мирен договор.
Договорът е подписан, но българската
войска е била още известно време на позициите си. Не минало и месец и избухнала
Междусъюзническата война.
След внезапното изтегляне на
българската войска, която се отправила за Сръбско-българската граница, Източна
Тракия и населението в нея остава незащитено. При тази бърза и внезапна промяна
на обстановката и в това смутно време, местното българско население не е могло
бързо да се ориентира. Само различните слухове от писма на войници, пристигащи
и минаващи хора са били единствения източник за ставащите събития. Объркани и разтревожени,
нашенци не са могли да вземат решение какво да правят. Едни са предлагали да
бягат към България, други разчитали на традиционните добри отношения с околното
турско население и страхувайки се да не загубят имотите си, са настоявали да
преклонят глава и тихо и мирно да си живеят в селото, а и полската работа била
в разгара си. Нивите чакали своите жътвари. Булгаркевци
със свити сърца и лоши предчувствия продължили жътвата, но не могли да я завършат,
защото такава кървава жътва им устроила съдбата и войната, че и до днес – 70
години след нея човек не може спокойно и без сълзи на очи да я разкаже.
Било е няколко дни преди Петров ден
1913 година. Въпреки настояванията на селските първенци всички да си останат в
селото, малка част от хората предимно тези, които са нямали големи имоти, поели
пътя за България. Друга част наизлезли из околните гори и се укрили и там
изчаквали неизвестността.
Турската войска, след като разбрала,
че българската войска се е изтеглила на запад да защитава западните си граници,
отначало предпазливо, а след това смело и безпрепятствено започнала да
завладява отново земите на Източна Тракия, за чието освобождаване беше пролята
толкова кръв. Там те не срещнали българска войска, а само объркано и уплашено
българско население. Именно на него те излели цялата си злоба и жестокост,
заради пораженията, нанесени им в току-що завършилата война с България.
Наред с редовния турски аскер са
вилнели и озверени башибозушки орди, които са извършвали грабежи и безчинства
над мирното българско население. Известен със своята жестокост е бил Галиполският отряд на Енвер бей и
особено този на Кадир бей, който настъпвал в посока
към Кешан и Одрин.
През Булгаркево
минал отрядът на Кадир бей. Влезли турците в селото
мирно и тихо, никого не убили, нищо не ограбили, успокоили населението на
селото и поръчали на селските първенци на следващия ден да съберат всичкото
мъжко население над 15 годишна възраст на Бойдиновия
мост. Там Кадир бей щял да им държи реч за установяването
на новия ред и порядък. Уверил още веднъж първенците, че нищо лошо няма да им
се случи и се оттеглили от селото.
Голяма част от населението, което е
било скрито в околните гори се прибрало в селото и всички прекарали една дълга
нощ – неспокойна и пълна с надежди, съмнения и тревоги.
На 13 юли стар стил или 20 юни нов
стил 1913 година селото осъмнало блокирано от турците. Никой вече не можел да
го напусне – нито рано тръгналите селски козари,овчари и говедари, нито
ранобудните копачи и жетвари. Турските войници обикаляли от къща на къща и подканяли
мъжкото население да се събере на заповяданото място до Бойдиновия
мост. Тревогата растяла, съмнението че това е един добре скроен капан се
засилвало, но водени от някаква смътна надежда и от виновната си робска покорност
мъжете вървели последния си земен път. След като почти под конвой хората били
закарани на посоченото място, някои все още вярвали, че ще слушат реч, те чули
заповедта на турския офицер за стрелба срещу тях. Затракали предварително
скритите картечници. Екнали залповете на турските пушки. Като тежки снопове
падали мъжете на земята, на тази земя която ги е хранила, която векове е била
тяхна и заради която не се решили да избягат, за да не загубят.
За своята обич и привързаност към
нея те заплатиха с живота си и останаха вечно да лежат в нея. Над 600 души
паднали в тая кървава жътва – мъжко население в цветуща възраст. Тези които не
са били убити са били доубивани на място с изстрели или сечени с турските
ятагани. След това труповете им били събрани на един куп, залети с газ и запалени.
По една случайност от тази кървава
касапница остават живи само 8 души, които успели да се хвърлят в близкия вир.
Това са Карамфил Стоянов – 39 год., Никола Стоянов – 50 год., Киро Вълчев – 30
год., Иван Костадинов – 35 год., Христо Тодоров, Иван Митрев,
Никола Пашов и Никола Коняров.
За жените и децата в селото започва
истинска трагедия. Започва гонене, убиване, обиски за пари, ограбване на
имуществото и добитъка, изнасилвания на жени. Страхотни случаи се разказват за
този ден, който е трудно не само да се опише, но и човек да повярва в тяхната
реалност.
Останалото живо население избягало в
горите край селото. Така турците унищожили селото, носещо името на България, но
това не им стигнало. След ограбването на селото и изнасяне на плячката си те
започнали да прочистват горите наоколо.
Трагичен и героичен е случая с Иван
Казаков, неговата сестра Ирина и техния близък Сотир Далов. На път за Бойдинов мост
биват предупредени от един турски войник по произход македонец, за какво ги
събират, те успяват да избягат в гората. През нощта влезли в селото и успели да
намерят сестрата на Иван – Ирина, която била една от най-личните моми на
селото. Тримата тръгват да бягат за България.
Заблудени в нощта и пребити от път
утрото ги заварва на открито място. Забелязани от турците започват да бягат
пряко силите им, но Ирина скоро загубила сили. Вързали поясите си за кръста и,
я влачат. Наближили царевични ниви и влизат в тях, но турците успяват да хванат
Ирина. Чул писъците на сестра си Иван изважда ножа си и въпреки увещанията на Сотир Далов отива да защити
честта на сестра си. Гръмнали турските пушки и Иван Казаков – този булгаркевски “Балканджи Йово” пада убит, давайки живота си за да защити род и чест
българска.
Хванатото българско население от
селото и околните гори подкарали към малозиатския
бряг .
Ето как описва тези събития в
спомените си Георги Ив. Качикозов, който по това
време е бил 18-19 годишен, а баща му бил кмет на Булгаркево:
“След като се събрахме всички и ни преброиха се оказа , че сме общо 1109 души –
мъже, жени и деца. Казаха ни, че ще ни водят към Галибол.
Тръгнахме и вечерта спряхме край село Мавр – Гръцко,
на една поляна. Вечерта придружителите – турци се нахвърлиха да търсят моми и
жени. Жестокостта на картините не може да се опишат, това се повтори и втората
нощ.
Мъките, терзанията, масовите
изнасилвания продължиха по пътя и след като ни прехвърлиха на малоазиатския
бряг в Лапсаки и Чардак. Там престояхме 15-20 дни и започнаха
да ни разселват из околните села. Нашенци от Лапсаки
успяват да изпратят писмо до руския консул в Чанаккале.
Писмото е написано от дядо Димитър Ангелов – Керича
на гръцки, а изпратено от Димитър Перелов –
македонец, който държи кръчма на пристанището в Лапсаки.
Още на другия ден след изпращането на писмото пристигна руския консул и със
сълзи на очи се запозна с трагичната ни съдба.
С енергичното застъпничество на
руския и другите консули, турските власти бяха заставени да спрат разселването
и ни освободят от пленничество. Руският консул положи грижи да бъдем снабдени с
храна и облекло. Ние бяхме изпаднали в такова окаяно и бедствено положение, че
той ни предложи да ни изпратят или в Русия или в България. Всички единодушно
искахме да идем в България. Скоро след това пристигна българския параход
“Кирил” и на връх “Димитров ден” ни стовари във Варна”
Така от Петровден до Димитровден –
четири месеца е продължила кървавата булгаркевска
“жътва” от 1913 година и е пожънала живота на около 1240 булгаркевци
– мъже, жени и деца.
Пак по разказите на Георги Качикозов след като парахода “Кирил” ги разтоварва на
пристанището във Варна, бежанските им неволи продължават. Те били пръснати по
различни места из градове и села на България. Основната група Булгаркевци се разделя на две. Едната предимно скотовъдци и
земеделци се насочва и установява в местността “Мандра”. Групата е от около 100
семейства и образуват ново селище близо до Мандренското
езеро. Селото отново наричат Новоселци, както се е наричало Булгаркево
при неговото заселване. Създаването му не е било никак лесно. Трябвало да се
преодолява яростта и съпротивата на населението от околните села, които в никакъв
случай не искали да делят мерата си с бежанци. Но с упоритостта си и с помощта
на правителството нашенци успяват да създадат селото. Условията на местността
не са от най-хубавите. Близостта на блатото, този развъдник на комари е
причината за избухване на маларични епидемии. Хората не свикнали с тези
природни условия гинат масово, а добитъка гине от метил. Това принуждава част
от тях да напуснат селото и да се отправят за други селища с надежда за
по-добри условия на живот.
Уважаеми близки, ще се постарая да
обрисувам по спомени на възрастни хора и документи по-подробно заселването на
с. Новоселци.
След като се настаняват в Якизлийското землище останалите бежанци избират комисия в
състав от трима души, а именно:
1. Георги Качикозов
2. Митрю
Атанасов Вардев
3. Тодор Я. Попов
Горните трима отиват при околийския
управител – Йовчев за съдействие, с цел узаконяване
на селото и земята в посоченото землище. Той им отговаря, че там има около 6000
дка безстопанствена земя, която на първо време ще е напълно достатъчна за
техните семейства.
Неприятностите с населението на
околните села непрекъснато продължават, а обещаната от околийския управител землемерна бригада все не идва. Тук с благодарност си
спомнят стари хора за Петър Черкезов и за Васил Гюзелев
– който е бил съдържател на ханчето до сегашното село Новоселци. Ако не бяха ни
окуражавали, а и не бяха ни казали как да постъпим може би щяхме да напуснем
землището и щяха да продължават още неволите ни, а и не се знае къде щеше да ни
захвърли съдбата.
Установихме се кой как може и
зачакахме обещаната бригада, която трябвало да размери дворните ни места и
узаконяването им.
Чакахме но очакванията ни бяха
напразни. Изглежда , че някои големци от околните села бяха повлияли на
околийския управител Йовчев. След няколко дни той
изпраща стражари и викат тримата от комисията, като им предлагат да се махнат
от околията всички. През това време хората са се пръснали предимно в с Дюлево,
Камен и Зидарово, но не и в Дебелт,
Тръстиково и Черни връх. След големи разправии и тормоз всички отново се
събират в Мандрата.
Объркани и не знаейки какъв път да
захващат, лъч на надеждата за тях е хабера, който получават от Петър Черкезов и
Васил Гюзелев. Те им съобщават, че преди малко за Карабунар (Грудово) е заминал министър Александър Димитров.
Казали им на връщане да го причакат, да му се оплачат и му разкажат неволите и
теглата си.
И така – както ми е разказвал баща
ми Митрю Вардев – зачакахме
министъра. С появяването на файтона ние застанахме на пътя му. Той спря файтона
си и ние обяснихме всичко подробно.
Министър Ал. Димитров им дава
визитната си картичка и поръчение до всички власти в Бургас да ни съдействат да
основем селището.
Тази визитна картичка отваря вратите
на всички учреждения. Веднага в землището идва планоснимачна
бригада, която разпределя земята и определя мястото на сегашното село
Новоселци. На всяко семейство парцелира по 3 дка. Бригадата заснема местността
“Дренлъка” – до Казчиир, “Мешалъка” – по пътя за Каратепе
(Черни връх) и възвишенията в местността “Казашкьорт”
по пътя за Съзлъкие (Тръстиково). Тези места също се
раздават на бежанците.
Така след много мъки и страдания,
най-после хората са оземлени и е решен най-важния
въпрос – узаконяването на сегашното село Новоселци. Трябва да се знае, че преди
идването на комисията нашите хора са се устроили временно на мястото, където са
сега къщите на Митко Божев и Илия Парушев
– южно напред от тях по дерето, където са си направили временни сазени колиби.
Първата година, а именно 1920 г.,
селото е било към община Якизли (Дебелт),
като по-късно се съставя кметско наместничество и за първи кмет е избран Андон Ячаров, а за съветници към
кметството Щерю Цилев,
Атанас Недялков, Павел Райков и Стоян Бахчеванов.
Кантонът е бил единствената масивна
постройка, за което са я ползували едновременно и за училище на деца на
заселниците. Първи учители са били Василка Величкова и Георги Казаков – той е
живял в къщата на Димитър Билбилев или сегашната на Пидю Колибаров. Храната и
отоплението на учителите се е осигурявало от родителите на децата, които учили
в училището, като се редували.
Селото постепенно укрепва и се
нарежда както съседните села, но беднотията е голяма. Това принуждава
родителите ни да ходят да аргатуват из околните села, за да могат да изкарват
прехраната си.
Раздадената им по 40 дка земя,
половината от която е била блата и келемета не можела да осигурява прехрана и
средства за изграждане на жилища и покупка на инвентар, а освен това и
изплащане на земите, които държавата им отпуснала при образуването на селото.
Тези земи едни успели да изплатят, а други на които немотията била голяма не
успели да изплатят.
По-късно през 1954 г. на една от
сесиите на Народното събрание, чрез народния представител – нашата съселянка –
др. Мара Пашова от името на бежанците внася предложение за опростяване на
заемите. Предложението е прието и заемите са опростени, не само на мандренци, но и на всички бежанци от цялата страна.
Позволете ми да се върна малко
назад, за да проследя един важен момент от живота на нашите родители. След като
се устроили горе-долу и започнали нормален, спокоен живот те са помислили как
да увековечат паметта на всички тия загинали по незнайни места техни близки.
Решили да издигнат в селото в черковното място параклис – паметник. За целта е
избран инициативен комитет под председателството на Димитър Гадаков
и секретар Митрю Атанасов Вардев.
Комитета е изграден на 29.03.1933 г.,но тъй като самите те били изтощени, търсейки
средства за постигане на целта си решили да се обърнат с възвание към
учреждения и организации и към тракийците в България за парична помощ. По-долу
ще цитирам дословно копие от него, написано от баща ми Митрю
Атанасов Вардев и което се съхранява от мен:
Братя Булгаркевци,
съдбата тъй жестоко ни пропъди и
пръсна из всички краища на България. Обаче всеки един от нас си спомня за Булгаркевската голгота “Бойдинов
мост” и за датата 20 VІ 1913 г., на което място през
този ден бяха избити за един миг повече от 600 души наши близки и братя от
турските пълчища.
В тоз ден до тогава цветущото Булгаркьой за два часа бе опожарено и обърнато в пепелище,
а останалото живо население, подгонено из горите, гдето цели 40 дни голи, боси
бе преследвано от турците, които избиваха где когото стигнат. Там майки изхвърляха
децата си след като ги удушаваха или удавяха, за да не издадат с плача си бягащото
и криещо се население. Общото число на избити, изхвърлени и издавени надминава
1240 човека.
Братя тракийци,
съдбата е определила Булгаркьойци за изпият горчивата чаша на своята орисия. Преди
и по време на освобождението на България ставаха кланета, но това в Булгаркьой държи връх над всички.
Драги братя,
времето тече. Ето вече се навършват
20 години от този кървав ден. Старите един по един измират, а младите се
израждат и един ден всичко това ще се забрави. Ето защо ние тука, група Булгаркьойци, заселени в село Константиново
– Бургаско,
РЕШИХМЕ:
За да се увековечи паметта на ония
които лежат в безкръстни гробове на “Бойдинов мост” и
из горите около Булгаркьой, и за назидание на младото
поколение, да издигнем параклис – паметник в черковния двор на с. Константиново – Бургашка околия,
за която цел има образуван 5 членен комитет и изработен устав, надлежно утвърден
от Господин Министъра на В.Р.З. с №3668 от 27.ІІІ. 1933 г. Като ви съобщаваме
горното, молим Ви да ни подпомогнете с Вашите скромни дарения, за да можем да изкараме
на добър край започнатото дело.
Така също молим всички да съобщят
имената на избитите им близки, които ще се запишат в специална книга, която ще
се съхранява в Паметника. Също така молим, ако някои имат портрети на избитите
им близки, да ни изпратят по една снимка за албума при паметника.
Сумите да се изпращат до касиера на
комитета за въздигане на параклис – паметник в с. Константиново
– Бургаско, от който ще получите редовни квитанции. Като се има предвид, че
комитета възнамерява да постави основния камък на 20 .VІІ.
1933 година, точно на 20 годишнината от
клането.
с братски привет
председател: (Димитър Гадаков)
секретар: (Митрю
Ат. Вардев)
членове: (Иван Гюлев
и Димо Инджов)
От горе прочетеното става ясно
родолюбието и голямото желание на нашите бащи за увековечаване паметта на
загиналите през тези нещастни за тях години.
За голямо съжаление, по неизвестни
за нас причини, делото не се осъществява.
Тук е вече мястото да припомним за
всичко онова, на което ние по-възрастните сме вече свидетели.
След победата на народната власт на
9.ІХ.1944 г. в селото за кмет е избран Георги Михалев.
На 1. 03. 1948 г. се учреждава ТКЗС и за негов председател е избран Марин
Дамянов, а за партиен секретар и бригадир – отчетник е избран Иван Георгиев Вардев.
Тогава ТКЗС-то не е разполагало със счетоводни кадри
и за такива на курсове са били изпратени Митко Божев,
Петър Зарев и Мара Киричева.
Като счетоводител за селото остава Митко Божев.
Драги близки,
нашите хора вече забравиха сазените колиби. Сега селото ни е придобило нов
социалистически вид със заможни кооператори и хубави нови къщи. Далеч назад остана
немотията, недоимъка, недояждането и епидемиите на мандренци.
Трябва да отбележим, че между тези
бежанци изникнаха хора с прогресивни разбирания, като например братята Георги и
Петър Шишитови, които през 1923 г. влязоха в отряда
на Тодор Грудов и на път за Бургас отряда е бил
посрещнат от полицейски части и в сраженията Петър Шишитов
пада убит. Брат му Георги Шишитов емигрира в
Съветския съюз. Мара Пашова – познаваща живота и неволята на бежанците, отдала
се на обществена работа за изграждането на социалистическото общество. Тя е избирана
два мандата за народен представител в Народното събрание. Първият герой на
социалистическия труд от Медни мини – Бургас е Никола Проев,
който беше пример за всички миньори, а и съселяни. Разбира се има още много –
инженери, лекари, учители – хора на новото общество, но те са от вече
по-младото поколение.
Братовчеди и племенници,
Драги гости,
не е случайно хрумването на
настоящето събиране. Целта е да се съберат и се опознаят още по добре всички,
да се опознаят младите, пък и да знаят всички от къде носят фамилията “Вардеви”. Смятам, че за всички ще представлява интерес,
чутото от мен, от стари хора, а и сведенията с които разполагам и които с голям
труд съм успял да събера и систематизирам.
Нашата фамилия произхожда и започва
от дядо Атанас – по сведения на бати Иван Г. Вардев и бати Митрю
Д. Вардев, и доколкото съм разпитвал е Миневи, с
която и до днес са си останали братята му. Зная, че имаме братовчеди за които
баща ми е казвал, че живеят в гр. Стара Загора.
Защо именно от него сме ВАРДЕВИ?
Има различни мнения, но като че ли
най-основателно е това, че като малък не е могъл да изговаря звука “Р”. като
малки, пък и сега е така, кои деца не обичат да хвърлят и да скачат. Така и той
вместо да каже “вардете се” като играели, той изговарял “валдете
се”. Приятелите му започнали да го подиграват и да му викат Наско Валдето. По късно Наско Вардето,
както е правилно думата “варди се” и още по-късно и Атанас Вардев
като прякор и като фамилия. Ето така започва фамилията ни, която по мои пресмятания
носим вече повече от 130-140 години и за голяма радост и до днес аз не зная
някой да и е изневерил и да я е променил.
Нека бъдещето поколение да я пази и
да не я променя, за да може да продължи в бъдещите ни поколения.
Докладчик: НИКОЛА МИТРЕВ ВАРДЕВ
февруари, 1984 г., гр. Бургас
СНИМКИ ОТ РОДОВАТА
СРЕЩА, с. КОНСТАНТИНОВО
|
Обща снимка на присъстващите на
срещата на рода Вардеви пред читалището в с. Константиново. |
|
В салона на читалището всички
слушат изложението на Никола Вардев. |
|
Засаждане на дръвче – орех в
градината пред читалището на с. Константиново. Клекналият
в центъра е Никола Вардев. |
"Либра Скорп"
ООД
гр. Бургас 8000, п.к.179
тел.: 056/3-64-90; 088/799-64-34;
089/837-85-50
E-mail: meridian27@mail.bg
НАЧАЛО; ЗА НАС; УСЛУГИ; ЗАБАВНО; УКАЗАТЕЛ; КОНТАКТ