РОДОВА ПАМЕТ
МИНАЛОТО И НАСТОЯЩЕТО
НА МИХОВИЯ РОД
от с. Изворище,
Бургаско
из доклада на родовата
среща, проведена на 09.09.1988 г. в с. Изворище
|
Родословното дърво
на род Михови (за да го видите в
голям размер, щракнете върху него) |
Началото на Миховия
род започва преди 200 години в село Костен, Карнобатско. Родовата памет
разказва за тежки повратности и кървави събития за
българите от Източна Стара планина, настъпили в годините между 1730-1760.
Големи турски орди, кърджалии, даалии и еничари
подложили на грабеж, опожаряване и насилствено потурчване на българското
население от тази част на планината. По онова време най-многолюдно между селата
от този балкански край е било село Граматиково, чийто
име по данни на турската транскрипция се изговаряло като Гереметик,
а в последствие Кереметик. Селото се намирало на два
километра северозападно от днешното село Люляково. По времето на тези размирни
години то било разграбено, а за сломяването на българския дух на населението,
поробителят използвал нечувани жестокости. Несъгласните да приемат исляма били
избити. Насила потурчените слезли на територията на днешното село Люляково и
запазили името на селото си. Друга част от населението, която не приела
потурчването, избягала в югозападна посока, към карнобатските села и образувала
село Костен.
Бащата на Михо, чийто име за нас
остава неизвестно е бил един от тези избягали българи, който не се съгласил да
приеме исляма и заедно със своите съселяни бил един от основателите на село
Костен. Михо – родоначалникът на рода, роден към края на 18-ти век, живял между
хората, които в защита на своята вяра и националност са му дали пример на
великата саможертва – израснал като непокорен човек, със свободолюбив дух и с
голяма ненавист към поробителите.
Има едно събитие в неговия живот,
което е съхранено в родовата памет и се предава от поколение на поколение.
Последното във висша степен определя по-нататък съдбата му на непокорен
българин, а случаят е бил типичен за времето си.
Михо бил на зряла възраст,
прехвърлил вече четиридесетте години, женен с пет деца, когато в един следобед
пред него се явили тримата сина на местния бей. Пасял собственото си стадо край
гората и спокойно посрещнал неочакваните гости. Бейските синове имали
несполучлив лов и решили да не се връщат в къщи с празни ръце – набързо
прегазили стадото и си избрали за курбан хубав, едър коч. Единият от тях
високомерно казал:
– Гяур, заколи този коч!
– Не мога – отвърнал Михо. – Той ми
е за разплод. Заради него други два ще ви заколя.
– Заколи го! – повторили те.
Михо пак отказал, но те насочили
пушките си срещу него и го принудили да изпълни желанието им.
Не минало много време и в една късна
есенна нощ лумнал неугасим пожар в село Костен. Плевнята на бея изгоряла като
факла.
На следващата година на мястото на
старата плевня бея построил нова, но и нея сполетяла същата участ. Семейството
на бея преглътнало горчивия хап и набързо издигнало още една плевня. Михо
запалил и третата.
Преданието говори, че тогава тримата
сина отишли за съвет при майка си.
– Това е отмъщение – казала тя. –
Спомнете си на кого сте направили зло!
Братята се сетили за случката с Михо
и решили да го убият.
Михо подразбрал за намеренията им и
се изселил със семейството и стадото си в Карнобат. Скоро новото място му се
видяло несигурно поради голямата близост с Костен и след 3-4 месеца отишъл в
Айтос. Започнал работа в чифлика на българина Димо Железов,
като кехая (отговорник на овчарите). В този град се
усмихнало щастието на трите му дъщери Руска, Иванка и Марийка.
Заредили се една след друга три сватби. В Айтос имал известни неприятности с
турците и след четиригодишно пребиваване в този град, решил наново да се
изсели. Тръгнал на изток със семейството си и спрял в село Караач
– днешно Брястовец. Селото се деляло на две махали –
българска и турска. Не му допаднало наличието на турска махала и той обърнал
очи към съседното село Терджумен.
За времето си преди 150 години
сравнено с другите селища, за родоначалника Михо, Терджумен
имало редица предимства, а това са били големите дъбови гори и обширни пасбища,
отдалечеността му от важни населени центрове и липсата на оживени пътища, което
се явява като съществена пречка за идването на нежелани гости. Селото е било
чисто българско, а сигурно това е било най-важното за Михо и неговото семейство.
Наличието на тези предпоставки осигурявали уреждане на по-спокоен живот. След
неколкомесечно пребиваване в Караач, към 1840 година,
Михо се преселил в Терджумен с жена си и с двете си
деца Стамат и Коста. Тук си изградил дом и дал
началото на един жилав, трудолюбив и многолюден род.
Тогава селото брояло 30-40 къщи –
повечето със сламени покриви и се намирало на мястото на днешното село Изворище. По него време селото се гушело между старите
дървета на голяма дъбова гора, която без прекъсване стигала до Караач. Пътят между двете села се крие в тунела на гъсто
сплетените клони на дърветата. По склоновете на Бакаджика
растяла буйна гора и оттам са секли дървен материал за рала и къщи.
По него време преместването на
селото от местността Юрта на сегашното му място било
вече факт. Причина за това станала хубавата вода, която извирала под корените
на един гъсталак на къпина, трънки и диви лози. тази вода и сега утолява
жаждата на жителите на Изворище, но тя е била винаги
недостъпна.
Заедно със семейството си Михо довел
в Изворище голямо стадо овце. Построил си кошара
близо до селото – в подножието на връх Гяурджика на
едно оцедливо и закътано от ветровете място. По-късно
двамата му сина наследяват кошарата и я разделят на две. След тях в същата
кошара отглеждат своите стада техните синове и внуци и така тя просъществува
чак до девети септември.
След време Стамат
и Коста се оженили за момичета от Изворище. И двамата
имали многобройна челяд. По него време и много по-късно е преобладавал ръчния
труд. Децата са били залога за благополучното развитие на семействата. Крещяща
била нуждата от многобройна работна ръка за отглеждането на стадата и
обработката на нивите. Оттогава до 1926 година нашата страна е преживяла
истински демографски бум. Не са били редки семействата с по 10-12 деца.
Балкана, равна Тракия и Мизия на няколко пъти са били обезлюдявани от страшни
епидемии и големи изселвания към пределите на Русия, но българската майка
юнашка раждала по много деца и за броени години възстановявала живота по нашите
земи, за да оцелее българския народ през вековете.
Смутни били времената и през втората
половина на 19-ти век.
Многобройни шайки от обирджии бродила по пътищата и притискала безправната рая.
Султанската власт си затваряла очите пред тази злина. Не може да се каже, че й
липсвали достатъчно сили да се справи с тях, когато разполагала с боеспособна
армия да води война срещу Русия. Напротив – султанът и неговото правителство
смятали, че така се убива духа на раята и тя няма възможност да се бори срещу
тях.
Не останало незасегнато скритото
сред гъстата дъбова гора Изворище. През една лятна
нощ на 1869 година групичка от 6-7 души башибозук навлязла в селото. Жертва
станало семейството на по-малкия брат Коста Михов. Той спял на хармана.
Незабелязано го отвлекли разбойниците и спрели на близката река. Наклали два
огъня и го бутнали между пламъците. Мушкали го с ножовете си при всеки опит да
се измъкне. Чак когато паднал задушен от пушеците, го изнесли в встрани и
започнали да го разпитват. Наблизо пасял говедата селския говедар. Извикали го
и Коста му поръчал да отиде в село и донесе връвата с
алтъни, с която се гиздела жена му, бебешката шапчица на по-малкия му син Стамат с пришитите по нея няколко махмудии
и булчинската рокля на Въла – така се казвала
съпругата му. При връщането си разбойниците поръчали на говедаря да си суркак иминиите и с вилици да
дрънка по бакърен сахан. Говедарят намерил Драгни –
брата на Въла и заедно отишли при нея. Взели
алтъните, шапчицата и роклята, а тя била копринена – съхранявана в голямо шише.
Предали ги на похитителите и освободили Коста, но той скоро починал от раните
си. Преданието по-нататък разказва, че разбойниците свърнали на юг към село Ходжамара (днешно Рудник). Там ги забелязало едно от чирачетата на Тома Которов и го
предупредило за тяхното присъствие. Томата
организирал засада и когато пристигнали да безчинстват в неговата кошара –
всички били избити. Само един, макар и ранен, успял да се измъкне. Избягалият
имал наглостта да заведе дело срещу Тома Которов пред
несебърския кадия, но Томата го подкупил и получил
оправдателна присъда.
Неведнъж в селото нахлували големи
банди от кърджалии и даалии и тогава хората вземали
със себе си най-необходимото и търсели спасение в Поморие. За последен път те
намерили убежище в този град на 1.01.1878 г., когато руските освободителни
войски достигнали проходите на Източна Стара планина. Тогава пред отстъпващите
турски войски вървели черкези-башибозуци и всякакви разбойници. Разграбвали
българските села, избивали безогледно хора и добитък. Изворищенци
пак тръгнали към Поморие, но пътят им минавал през Брястовец.
Там се отбили при местните турски първенци и поискали тяхната защита при
идването на турската армия, но не получили исканото обещание. След това
продължили пътя си през Даутлий и пристигнали премръзнали
и изтощени в манастира “Св. Георги” край Поморие. Оттук били разквартирувани по
домовете на приятелски настроените гърци. Оттогава датира едно изключително
приятелство, което особено силно се проявява в трудните моменти. По време на
войните гърците идвали в Изворище при своите
приятели, но и нашите не са ги забравили и никога не са ги връщали с празни
ръце. Така се получило и през Втората световна война. Те идвали в Изворище с кабриолети и получавали храна от своите стари
приятели. Тази дружба заглъхва след девети септември, но по-старите с умиление
си спомнят за доброто приятелство.
Измъченото население на Изворище с голяма радост посрещна Руските освободителни
войски. Във всеки дом имало руски войници. Хората от онова време с радост си
спомняха за братушките и завинаги останаха техни почитатели.
Освобождението на България донесло
отприщване на производителните сили. Бързо се развило скотовъдството и
земеделието. Селото сменило своя облик. Постепенно новите керемидени къщи
измествали сламените. По-добре се облекли хората. Настъпили години на подем.
Всички деца посещавали четирикласното училище, което
се намирало в черковния двор, опряло гръб на южната стена на старата черква,
които в последствие бяха съборени и наново изградени, но вече по-големи и
по-хубави. Трябва да отбележим, че родолюбивите българи от това малко
подбалканско селце тук са основали в турско време едно от първите български
училища на територията на бургаски окръг.
Заедно с положителните неща в
началния стадий на развитие на капитализма, не са закъснели да се появят и
някои негови отрицателни страни като обедняване на някои слоеве на населението
и засилването на партизанщината в най-лошия смисъл на това понятие.
Няколко думи за Стамат
– по-големия син на Михо. Той бил сърцат човек. Винаги ходел с оръжието си. Не
се разделял с него и когато пасял овцете и нощем, заедно със синовете си,
охранявал своя дом. Викали му чобан Стамат и Дели Стамат. Турците отбягвали всякакви срещи с него. След
Освобождението на България бил първият кмет на селото. От първото поколение
родови клонове, неговият клон е най-големият от могъщото родово дърво на Миховия род. Той е отгледал 5 сина и 4 дъщери. Днес живите
му наследници възлизат на неколкостотин души. Пред 9-ти септември, неговите
внуци, правнуци бяха овчари, орачи и домакини, а днес те са механизатори,
учители и инженери. Гордост за рода е правнука му Стефан Николо
Бояджиев – машинен монтьор от металургичното предприятие – Дебелт,
отличник на министерството и носител на орден “Г. Димитров”. Неговата внучка Шилянка Костова е първата жена с висше образование в село Изворище. През последните години има постижения и в
областта на изкуството, каквато е цигуларката Емилия Вангелова,
лауреат на конкурса “Светослав Обретенов”.
След смъртта на брат си Коста, той
проявява изключителни грижи за осиротялото семейство. След време Въла – вдовицата на убитият от турците Коста се омъжила за
своя чирак Тодор – дошъл от Старозагорските села. От него тя природила една
дъщеря на име Жечка. Вторият баща бил много взискателен към сирачетата Стоян и Стамат. Не ги оставял на мира. Винаги им създавал работа.
Неговата строгост дълбоко накърнила детските души и когато пораснали, те го
прогонили от своя дом. От него наследили само прякора “загарчетата”.
Те били находчиви с буден ум и станали добри стопани. Скоро удвоили имота си.
Преди Първата световна война, а и
наскоро след нея овършаването на добитата реколта ставало с дикани или с коне,
вързани с дълго въже за голям кол, побит в средата на хармана. Всяко семейство
имало хергеле (стадо коне), което свободно пасяло в
гората. Трудно се хващали подивелите животни. Оттогава е останала поговорката:
“който кон се хване, той вършее хармана”.
Загарчетата първи в селото въвеждат нещо ново в
селското стопанство. Съюзили се със своя сват и кръстник Димо Митоков и закупили трактор с вършачка. По-късно синовете на
тримата съдружници стават по-заможни от бащите си и закупуват три нови вършачки
с по-мощни трактори. Но те не използват ефективно тракторите за оран и жътва.
Земята обработват с животни, а за жътва продължават да идват жътвари от Айтоския балкан. През 1936 г. най-големият син на Стамат Костов – Коста в съдружие с шурея си прокарват седем
километра далекопровод от мина “Черно море” до селото, за да се завъртят
мелничните камъни от електродвигател. Този далекопровод улеснява селото и през
1943 г. със съдействието на първия електроинженер от рода Велико Стоянов и на
бригадни начала от селяните, цялото село е осветено. По техническото изпълнение
много труд е положил и правнука на дядо Стамат – Михо
Георгиев.
Дядо Стоян Костов е известен като
местен дипломат и агитатор на народняшката партия. По време на Балканската
война бил кмет на общината в с. Дрянковец, към която
се числи и с. Изворище. Един ден пристигнал в
общината млад наперен поручик и поискал от него да събира амуниции за конски
впрягове. “Каквото имаше взехме го и повече няма да събираме” – казал той.
Ядосал се офицера и ударил с юмрук по масата. Подскочила мастилницата и
опръскала на кмета бялата риза с червените шевици. Избухнал Стоян Костов,
изпердашил му една плесница и му казал: “Свършено е с твоето офицерство!” Яхнал
коня и отишъл при партийци в Айтос. Думата му на две не ставала и скоро
уволнили офицера.
По време на деветоюнския преврат
през 1923 г. дядо Стоян научил, че от Айтос са тръгнали шпиц команди за
саморазправа със земеделците от с. Изворище.
Посрещнал ги пред селото, направил се на много обиден, че идват без да го
питат. Наругал ги и ги върнал обратно в Айтос.
Дядо Стоян изучи първият инженер от
рода – син му Велико Стоянов Костов, роден през 1905 г., завършил
електроинженерство в Прага. Работил е като преподавател в Механотехникума
в Бургас и накрая завършва стопанската си дейност в Министерството на
Енергетиката. Неговият по-голям син също завършва електроинженерство и работи в
същото министерство. Награждаван е със златен и бронзов орден на труда. Вторият
му син Йордан също е инженер, само че той в своето жизнено поприще е избрал
журналистика и става един от редакторите на списание “Космос”.
Много са и не е възможно да се
посочат всички семейства от рода, които могат да послужат за подобен
положителен пример.
На спортните терени е пожънала
успехи Йовка Андонова Стаматова. Национална състезателка по волейбол, капитан
на националния ни състав по волейбол, която по много наши и чужди стадиони е
защитавала националната спортна чест на страната. “Майстор на спорта”,
отличничка на Министерството на народната просвета, многократно награждаване с
високи отличия.
В рода има и дипломат – Огнян Гърков – секретар на Министерството на външните работи.
С идването на Народната власт на
9.09.1944 г. се създадоха големи възможности за получаване на солидно
образование. Голяма част от младежите от рода се възползваха от тези
придобивки. Десетки са тези, които завършиха висше образование и не мога да се
впишат имената им в рамките на един ограничен доклад.
Димитра – голямата сестра на Загарчетата се омъжва за Георги Щерионов
от с. Брястовец и там слага началото на един голям
род, който към деня на срещата наброява над 140 души. Наследниците на Димитра и
Георги отдавна са преминали тесните рамки на с. Брястовец
и са пуснали корени в Каблешково, Рудник, Поморие, Бургас и на много други
места в страната. Те се отличават със своето трудолюбие. Един от внуците на
Димитра – Георги Николов, роден в 1909 г., завършва медицина в България и става
преподавател във Висшия медицински институт в Пловдив. След него цял рой от
млади хора тръгват да усвояват трудните пътища на науката.
Трите дъщери на родоначалника Михо –
Иванка, Марийка и Руска, за които бе съобщено в
началото, че са се омъжили в Айтос, заживяват откъснато от големия род, който
се е развил в с. Изворище и в съседните села.
Случайни са били контактите с тях и в последствие съвсем заглъхват. Имали са
връзки само хората от рода, които са се заселили в Айтос. За отбелязване е, че
трите сестри са имали по две-три деца, но и следващите след тях не са имали
повече. И така общо наследниците на трите сестри към деня на срещата не
надхвърлят повече от 100 човека. Любопитен е факта, че средната сестра Марийка се е омъжила за тогавашния съдия в Айтос – Антон
поп Райков – потомък на известен род от Жеравна.
Потомците на трите сестри преди 9.09.1944 г. са имали солидно образование за
времето си. Тази тяхна черта е характерна и за следващите поколения.
Не отминава без отклик в с. Изворище и голямото съпротивително движение, което се
развива в нашия край. Под ръководството на секретаря на Ремсовото дружество в
с. Брястовец – Димитър Узунов – през пролетта на 1944
г. се сформира нелегална ремсова тройка в с. Изворище
с отговорник Стамат Костов и членове Димитър Михов и Стамат Стоянов. Тя не можа да развие голяма дейност поради
провала на 1 юни 1944 г. и арестуването на нейния отговорник Стамат Костов. Тримата ремсисти, които сега са възрастни
мъже, произхождат от Миховия род.
При издирването на рода бе
установено, че към деня на срещата родоначалникът Михо има 929 живи наследници,
а починалите възлизат на 167 души. Ако се прибавят към хората на рода всички зетьовци и снахи, за изтеклите 200 години ще се получи
внушителната цифра 1675 човека – починалите са 295, а живите възлизат на 1380.
С настоящата среща се поставя началото.
Положително младите поколения през бъдните години ще почувстват нужда и ще
организират нови родови срещи, на които ще идват повече хора, за да черпят сили
и мъдрост от опита на големия Михов род, отдавна преминал границата на малкото
селце, за да пусне нови корени и зелени клонки навред по Българската земя.
Заслужава да се изкаже благодарност
на организаторите на срещата Стамат Костов, Иван
Михов, Пенка Петрова, Янчо Киряков и най-много на
Коста Стоянов, който упорито работи по издирването на членовете на рода.
Благодарности и на Странджанския
районен съвет, на Странджанския районен комитет на ОФ, на кметството и
обществените организации на с. Изворище, без чиито
помощ трудно би било проведено едно такова голямо обществено мероприятие.
Докладчик: Стамат Костов
09.09.1988 г., с. Изворище
"Либра Скорп" ООД
гр. Бургас 8000,
п.к.179
тел.: 056/3-64-90; 088/799-64-34; 089/837-85-50
E-mail: meridian27@mail.bg
НАЧАЛО; ЗА НАС; УСЛУГИ; ФОРУМ; ЗАБАВНО; УКАЗАТЕЛ; КОНТАКТ