СПОМЕНИ
Моите първи учители
Спомени на Георги Ингилизов,
управител и главен редактор на в. “Черноморски фар”
Пролетта на 1982 година беше мрачна и навъсена. С
подобно настроение влязох в стаята на тогавашния главен редактор Стойчо
Стайков, за да го питам кога да подам молба за назначаване. Бях сътрудник на
вестника от няколко години и Георги Равнинов ми беше
подсказал, че мога да се поинтересувам за вакантно място, препоръките от
колегите били добри. В стаята заварих Пенчо Минков, тогава заместник-главен
редактор. Обсъждаха гостувания на наши журналисти в редакциите в Шчечин. Пенчо
попита Стайков, това момче иска да работи при нас, да го вземем ли? Виж какво
хубаво палто има, да го вземем, отвърна Пенчо и ми посочи небрежно третия етаж
– сядай в партийния отдел, ще правиш младежката страница.
Така започнах.
Сега, от дистанцията на отминалите
години, често се питам какво съм научил от Георги Луков, Георги Равнинов, Пенчо Минков, Стойчо Гоцев, от тези родени
вестникари, пропити с олово и печатарско мастило и владеещи занаята до
съвършенство.
Гоцев, когото наричахме Главилото
или Македонеца, обичаше да говори за принципите, които трябва да ръководят
всеки журналист в работата му, за да му вярват читателите. Обективност, смелост
и честност, това искам от вас. Пишете смело и вярно, калаят на оперативките (разбирай в ОК на БКП) поемам аз. Стига обаче
да сте обективни и честни! Ако обаче гафът е във вас – дупе да ви е яко – така
говореше Македонеца.
Честността изисква да подчертая, че
самият той спазваше тези принципи и това пролича най-силно в годините
1989-1991.
Равнинов ме научи да редактирам, като
започна с фразата на Виктор Конецки: “Какво е
телеграфен стълб – редактирана елха!”. Той умееше безпогрешно да отсява зърното
от плявата, не рендосваше текста, а го полираше. Списваше най-добрата морска
страница, която този вестник е имал, публикува серия от уникални очерци,
интервюта, документални разкази и кореспонденции за Океански риболов,
десетилетие преди разпада му, той прогнозира фалита на флотилията, макар и не
толкова страшен и окончателен, какъвто бе всъщност.
Хонорарите са най-важното за
журналиста. Заплатата трябва да се носи вкъщи, но хонорарите са за теб – лични
пари, за самочувствие в клуба, за мъжки разходи. Затова, когато хоноруваш,
трябва да забравиш кой ти е приятел и кой враг, да гледаш само качествата на
материала и нищо друго. Хората са чувствителни, нашего
брата – двойно. Затова точно при хоноруването си личи дребна душа ли си или
ръководител и човек – така ме учеше Пенчо Минков, когато станах отговорен
секретар. Думите му биха били сръчна демагогия, ако лично той не спазваше тези
правила неотклонно и без изключения за длъжност или дълъж
стаж.
Четенето и “разписването” на
страница “Смяна” ставаше в сряда и постепенно се превърна в ритуал за мен и
Георги Лукав. Ритуал отначало тягостен и дори мъчителен, после приятен и запомнящ
се. Луков имаше прекрасно чувство за хумор и беше много добър разказвач.
Историите му се запомняха, защото в калейдоскопа на случките се мяркаха Тодор
Живков и Сава Гановски, Радой Ралин и Антон Страшимиров, съветски генерали, преживели Хирошима, и именити
разузнавачи, погребални взводове през Отечествената война и пияни свещеници с
униформа и патрахил… Сприятели ни историята – той
познаваше миналото на нашия край със смайващи подробности, аз пък се
интересувах. Оставаше ми само да питам – за Антон Прудкин
и гемията му “Милка”, с която прекарвал евреи до Палестина, за истинските и
измислените активни борци, за публичния дом “Надежда” с трите стаи на втория
етаж и певиците-румънки, за един от най-умните полицаи на България след Гешев –
шахматистът и цигулар-виртуоз Влаев…
Луков ме научи да се съмнявам във
всеки факт, който не съм проверил поне два пъти и да проверявам дори когато
вестникът е вече в печатницата.
В днешно време много се говори за
качеството “умение да работиш в екип”. В онези години това понятие не беше
придобило такава гражданственост, но по-възрастните ни колеги работеха точно в
екип. Като добре смазан механизъм. Всеки от тях си имаше странности и остри
ръбове, често от сблъсъците им се появяваха искри, които изгаряха главно
по-младите, имаше и зле скрита неприязън, както и подчертана близост. Но когато
ставаше въпрос за вестника, всички бяха като един – само катастрофално
земетресение можеше да ни оправдае, че на будките няма “Черноморски фар”. Помня
военни подразделения, пожарни помпи, аварийни електрически агрегати, стотици
изпушени цигари и десетки чаши с кафе, зачервени до кръв очи и напукани устни.
И наследения от Пенчо “авариен справочник” с телефонните номера на дежурния по
област, пожарна, МВР, гражданска защита, военни, енерго,
ВиК и още и още…
Но всичко отведъж
се забравяше, когато ротомашинистът ти поднесеше
двата контролни броя от вестника за одобрение и подпис. Прибирахме се с
натежали глави и с мисълта за следващия брой.
Общо взето тези простички принципи
възприех от моите колеги – Бог да ги прости!
Опитвах се през всичките години във
“Фар”-а да ги спазвам. Дали съм успял и успявам, читателят ще прецени
най-вярно.
Георги ИНГИЛИЗОВ
управител и главен
редактор
на в. “Черноморски фар”
"Либра Скорп" ООД
гр. Бургас 8018,
п.к.38
тел.: 056/3-26-24; 088/799-64-34; 089/837-85-50
E-mail: meridian27@mail.bg
НАЧАЛО; ЗА НАС; УСЛУГИ; ЦЕНИ; ЗАБАВНО; УКАЗАТЕЛ; КОНТАКТ