ВОЛТЕРОВИЯТ ФИЛОСОФСКИ
РЕЧНИК
АТЕИСТ. АТЕИЗЪМ
Когато на времето някой владеел тайните
на някое изкуство, рискувал да мине за магьосник. Всяка нова секта е била
обвинявана, че с потайностите си убива деца; всеки философ, който се отклонявал
от общоприетия език, е бил обвиняван в атеизъм от фанатиците и мошениците, а
глупаците са го осъждали.
Ако Анаксагор се осмелява да твърди,
че слънцето не се тегли от седналия на колесница Аполон, наричат го атеист и го
принуждават да забегне.
Аристотел е бил уличен в атеизъм от
един свещеник и той като не можел да иска наказание за обвинителя си, оттеглил
се в Халки. Но смъртта на Сократ е най-позорния факт в историята на Гърция.
Аристофан (човекът, на когото
коментаторите се възхищават, защото е бил грък, без да мислят, че Сократ също е
бил грък) пръв приучил атиняните да гледат на Сократ като на атеист.
Този комически поет, който не е нито
комически, нито поет, не би бил допуснат сред нас да разиграва фарсовете си на
панаира Свети Лаврентий. Аз го намирам много по-долен и омразен, отколкото го
представя Плутарх. Ето какво казва мъдрият Плутарх за този клоун: “Езикът на
Аристофан намирисва на жалко шарлатанство; шегите му са от най-долните и
отблъскващите. Той дори не е забавен за народа, а за разумните и достойни хора
е непоносим; арогантността му е нетърпима, а порядъчните хора ненавиждат неговата
хитрост”.
Ето между другото какъв Табарен се
осмелява да обожава почитателката на Сократ, г-жа Дасие. Такъв е човекът, който
отдалече приготви отровата, използвана от нечестивите съдници, за да погубят
най-добродетелния мъж на Гърция.
Кожарите, обущарите и шивачките от
Атина са ръкопляскали на фарс, представящ издигнат високо в кошница Сократ,
който заявява, че няма бог, и се хвали, че е откраднал дреха, докато е
преподавал философия. Целият този народ, чиито управници са допуснали такива
позорни произволи, е заслужил напълно това, което му се е случило – да изпадне
под робството на римляните и да бъде покорен днес от турците.
Но да оставим целия период между
римската република и нашето време.
Римляните са били много по-мъдри от гърците и никога не са преследвали някой
философ заради възгледите му. Нещата се променят с идването на варварските
народи, които изместват Римската империя. Когато император Фридрих ІІ влиза в
спор с папите, той бива обвинен в атеизъм и в съавторство на книгата Тримата измамници, заедно с канцлера си
Винейс.
Обяви ли се нашият велик канцлер дьо
Лопитал против гоненията, веднага го упрекват в атеизъм, homo doctus, sed verus atheos (“Учен човек, но истински
безбожник”). Един йезуит, който стои толкова по-ниско от Аристофан, колкото Аристофан
е по-ниско от Омир, един нещастник, чието име е станало за смях дори сред
фанатиците – става дума за йезуита Гарас, вижда атеисти навсякъде; така той нарича всички, срещу които се гневи.
Нарича Теодор дьо Без атеист. Той заблуди общественото мнение по отношение на
Ванини (Лучилио Ванини – 1585-1619 – италиански философ, обвинен от главния
прокурор на Тулуза в атеизъм и магьосничество; изгорен на кладата).
Трагичният край на Ванини не буди у
нас толкова възмущение и състрадание, колкото смъртта на Сократ, защото Ванини
е бил просто един педантичен чужденец без заслуги; но Ванини не е бил атеист,
както се е твърдяло, а точно обратното.
Бил е нещастен неаполитански
свещеник, професионален проповедник и богослов, оспорващ до крайност квидитета
(от лат. Quidditas – термин от схоластиката, означаващ същност, разграничаваща се от понятието съществуване) и универсалиите, et utrum chimera bombinans in vacio posit secundas intentiones (“И дали като химерата шуми в
пустотата, би могла да провали добрите намерения?”)
Но по темперамент той не е бил
склонен към атеизъм. Схващането му за бог произтича от най-здравото и
общоприето богословие. “Бог е неговото начало и неговият край, пораждащ едното
и другото без да зависи от тях; той е вечен, без да бъде във времето, повсеместен,
без да бъде някъде. За него няма нито минало, нито бъдеще; той е навсякъде и
вън от всичко, ръководи всичко, сътворил е всичко, той е непроменлив, безкраен
и неделим на части; неговата власт е неговата воля и т.н.”
Ванини е искал да възобнови хубавата
Платонова идея, прегърната и от Авероес, че бог е създал верига от същества, от
най-малкото до най-голямото, чиято последна брънка е свързана с неговия вечен
трон – идея наистина по-скоро възвишена, отколкото реална, но толкова далеч от
атеизма, колкото битието е далеч от нищото.
Ванини е пътувал, за да забогатее и
за да спори; за съжаление обаче споровете, които води, възпрепятстват
забогатяването му; всички учени и педанти, с които човек влиза в спор, стават
негови непримирими врагове. Друга причина за нещастието на Ванини няма.
Неговата разгорещеност и грубоватост в дискусиите му навлекли омразата на
няколко богослова, а след като се спречкал с някой си Франкон или Франкони,
този Фарнкон – приятел на неприятелите му, не пропуснал да го обвини, че е
атеист, проповядващ атеизъм.
С помощта на няколко свидетели този
Франкон или Франкони имал жестокостта да поддържа по време на очната ставка
първоначалните си твърдения. Запитан на обвиняемата скамейка какво мисли за
съществуването на бог, Ванини отговорил, че се прекланя и пред църквата, и пред
триединния бог. Вдигнал сламка от земята и казал: “Тази сламчица е достатъчна,
за да се докаже, че има творец”. И се впуснал в много хубаво разсъждение за
растежа и движението, за необходимостта от едно висше същество, без което не би
имало нито движение, нито растеж.
Председателят на съда Грамон, който
тогава бил в Тулуза, цитира тези слова в своята История на Франция, днес изпаднала в дълбоко забвение; и по силата
на необясним предразсъдък същият този Грамон твърди, че Ванини казвал всичко
това по-скоро от суета или от страх,
отколкото по вътрешно убеждение.
На какво се основава тази дръзка и
жестока преценка напредседателя Грамон? Очевидно е, че съдейки по отговора на
Ванини, съдиите му трябвало да го оправдаят от обвинението в атеизъм. А какво
станало в същност? Този нещастен свещеник чужденец се занимавал също и с
медицина. В къщата му намерили жива градинска жаба, която той държал в съд с
вода; това станало повод да го обвинят в магьосничество. Казало се, че тази
жаба е богът, пред който той се прекланял. На много места от книгите му
приписали богохулствен смисъл – много удобен и често срещан прийом, при който
възраженията се представят за потвърждения, докато някои неясни фрази се
тълкуват преднамерено, а невинните изрази се смятат за опасни. В края на
краищата групата негови врагове изтръгнала от съдиите смъртна присъда за този
нещастник.
За да се оправдае тази смърт, този
несретник е трябвало да бъде обвинен в най-ужасното престъпление. Безкрайно
нищожният Мерсен отишъл още по-далеч в това безумие, като писал, че Ванини бил тръгнал от Неапол с дванадесет от своите
апостоли, за да разпространи атеизма сред всички нации. Каква нелепост! Как
един беден свещеник е можел да наеме дванадесет души? Как е можел да убеди
дванадесет неаполитанци да се впуснат в такова разточително пътуване, за да
разпространяват навсякъде това ужасно и ненавистно учение с цената на живота
си? Има ли такъв могъщ крал, който да плаща на дванадесет проповедници да
разпространяват атеизъм? Никой преди отец Марсен не е твърдял подобен абсурд.
Но след него абсурдът е бил повтарят; с него тровели вестниците, историческите
речници и така хората, които обичат необикновените неща, са повярвали
слепешката на тази небивалица.
В своите Мисли дори Бел говори за Ванини като за атеист; той си служи с този
пример, за да подкрепи своя парадокс, че
едно общество от атеисти може да просъществува; той твърди, че Ванини е бил
човек с много порядъчни нрави и че е станал жертва на философските си възгледи.
Той греши и в едното, и в другото. Свещеникът Ванини казва в своите Диалози по подражание на Еразъм, че е
имал любовница на име Изабел. Той е бил свободен и в писанията си, и в
държанието си, но е бил атеист.
Един век след смъртта му ученият Ла Кроз
и човекът, който прие името Филатет, искаха да го оправдаят, но тъй като никой
не се интересувал от паметта на някакъв нещастен неаполитанец и много слаб
автор, почти никой не чете хвалебствията по негов адрес.
Йезуитът Хардуен, който е по-учен от
Гарас, но проявява не по-малко дързост в книга си Athei detecti (“Разкрити безбожници”) обвинява в
атеизъм Декарт, Арно, Паскал, Никол Малбранш; за щастие съдбата на Ванини не е
сполетяла тези автори.
От всички тези факти минавам на
поставения от Бел морален въпрос, дали едно
общество от атеисти може да просъществува. Трябва първо да отбележим, че
между спорещите съществуват огромни противоречия. Тези, които най-ожесточено се
опълчиха срещу възгледа на Бел, които го ругаха най-много за възможността да
има общество от атеисти, заявиха след това със същата дързост, че атеизмът е
религията на правителството на Китай.
Те явно са се заблудили относно
китайското правителство; достатъчно е било да прочетат императорските укази в
тази голяма страна, за да разберат, че те са проповеди и че навсякъде в тях се
говори за висше ръководещо, отмъщаващо и възнаграждаващо същество.
От друга страна, те също са се
издигали и като смятали, че е невъзможно да има общество от атеисти; и аз не
знам как господин Бел е можал да забрави един ярък пример, с който тезата му е
щяла да възтържествува.
Защо атеистично общество изглежда
невъзможно? Защото се смята, че необузданите хора не могат да живеят заедно, че
законите са безсилни пред тайните престъпления, че е нужен един отмъщаващ бог,
който да наказва на тоя и на другия свят изплъзналите се от човешкото
правосъдие злосторници.
Истина е, че Мойсеевите закони не са
говорили за бъдещ живот, не са заплашвали с възмездие след смъртта, не са
проповядвали на първите евреи, че душата е безсмъртна, но евреите не само че не
са били атеисти, не само че не са си въобразявали да се измъкнат от божията
мъст, а напротив – били са най-религиозните хора. Не само са вярвали в
съществуването на вечен бог, но смятали,че той винаги е сред тях. Те треперели от
страх наказанието да не се стовари върху тях, върху жените, децата, потомството
им – до четвърто коляно. Тази спирачка е била много силна.
А много от сектите на езичниците са
били без всякакви спирачки. Скептиците се съмнявали във всичко; хората от
академията се въздържали от каквато и да била преценка; епикурейците били
убедени, че божеството не може да се меси в хорските работи, и в същност те не
приемали никакво божество. Убедени били, че душата не е субстанция, а свойство,
което се появява и изчезва заедно с тялото, така че са били подвластни само на
морала и на честа. Римските сенатори и войни били истински атеисти, тъй като
боговете не съществуват за хора, които не се боят, нито пък се надяват на нещо от тях. По времето на Цезар и
Цицерон римският сенат е бил истинско сборище на атеисти.
В словото си за Клуенций големият
оратор заявява пред целия римски сенат: “Какво зло му причинява смъртта? След
като отхвърляме всички глупави измислици за ада, какво му е отнела смъртта?
Нищо друго освен усещането за болка”.
А нима приятелят на Катилина, Цезар,
в стремежа си да спаси живота на приятеля си не възразява срещу същия този
Цицерон, че да убиеш престъпника не е наказание, че смъртта не е нищо, че е само краят на нашите мъки и че това е
по-скоро щастлив, отколкото фатален момент? Нима Цицерон и целият сенат не
приемат тези аргументи? Победителите и законодателите на света явно са
образували общество от хора, които не се бояли от боговете и са били истински
атеисти.
След това Бел разглежда въпроса,
дали идолопоклонничеството е по-опасно от атеизма, дали невярата в божеството е
по-голямо престъпление от това да имаш нечестиви възгледи за него. В това
отношение той е на мнението на Плутарх, който смята, че е по-добре да нямаш
никакво схващане, отколкото да се заблуждаваш. Да ми прости Плутарх, но е
несъмнено, че за гърците е било по-добре да се боят от Церера, Нептун и Юпитер,
вместо да не се боят от нищо. Искреността на клетвите е наистина необходима и
човек трябва да се доверява повече на онези, които смятат, че ще бъдат наказани
за клетвопрестъпничество, отколкото на тези, които мислят, че могат безнаказано
да полагат измамни клетви. За един цивилизован град е несъмнено по-полезно да
има религия, дори лоша, отколкото да няма никаква.
Така че Бел е трябвало по-скоро да
се запита кой е по-опасен – фанатизмът или атеизмът. Фанатизмът е с
положителност хиляди пъти по-пагубен, защото атеизмът, за разлика от него, не
подтиква към кръвопролитни страсти; атеизмът не се противопоставя на
престъпленията, а фанатизмът подтиква към тях. Да допуснем с автора на Коментари за галските дела, че канцлерът
дьо Лопитал е бил атеист. Той обаче е издавал само мъдри закони, препоръчвал е
само въздържаност и разбирателство. Фанатиците допуснаха клането през
Вартоломеевата нощ. Хобс е бил считан за атеисти, а живял спокойно и невинно;
по негово време фанатиците залели с кръв Англия, Шотландия и Ирландия. Спиноза
не само е бил атеист, той проповядвал атеизъм, но той не е взел участие в
юридическото убийство на Барневелт; не той е накъсал на парчета двамата братя
Вити, не той ги е изял опечени.
Повечето от атеистите са смели и
заблудени учени, които мислят неправилно и тъй като не разбират що е
сътворение, произход на злото и други трудности, прибягват до хипотезата за
вечността и необходимостта на света.
Амбициозните люде и
сладострастниците нямат време да разсъждават и да приемат някоя погрешна
система; те имат други занимания, вместо са съпоставят Лукреций със Сократ.
Така стоят нещата при нас.
Положението е било различно в
римския сенат, който теоретически и на практика е бил почти изцяло съставен от
атеисти, т.е. от хора, които не са вярвали нито в провидението, нито в бъдещия
живот; този сенат е бил средище на философи, похотливци, кариеристи – кой от
кого по-опасни, които погубиха републиката. При императорите епикурейството е
просъществувало; атеистите от сената са били размирници по времето на Сула и
Цезар; при Август и Тиберий те са били атеисти-роби.
Не бих искал да имам работа с
принц-атеист, чийто интерес е да ме накълца на парчета, защото съм сигурен, че
той би сторил това. Ако бях върховен глава, не бих желал да имам работа с
царедворци-атеисти, заинтересовани да ме отровят; би трябвало да взимам
противоотрова всеки ден. Ето защо за принцовете и народите е абсолютно необходимо да залегне
дълбоко в съзнанието на хората представата за едно висше, сътворяващо,
управляващо, възнаграждаващо и отмъщаващо същество.
Има народи атеисти, казва Бел в
своите Размисли върху кометите.
Кафрите, хотентотите, томинамбуите и много други малки нации нямат бог: нито го
отричат, нито го приемат; никога не са чули за подобно нещо. Кажете им, че бог
съществува, ще ви повярват лесно; кажете им, че всичко става по естествен
начин, пак ще ви повярват. Да се твърди, че са атеисти е толкова неточно,
колкото и да се каже, че са антикартезианци; не са нито за, нито против Декарт.
Те са истински деца, а едно дете не е нито атеист, нито деист.
Какво заключение да направим от всичко казано? Че атеизмът е вредна напаст
за всички властващи, пък и за кабинетните учени, въпреки че живеят непорочно,
защото те могат да видят сановниците и от своя кабинет; че атеизмът не е
толкова зловреден, колкото и фанатизмът, той е почти винаги фатален за
добродетелта. Трябва да добавим, че днес атеистите са по-малко от всякога, откакто
философите признаха, че няма растящо същество без зародиш, нито преднамерен
зародиш и т.н. и че житото не е продукт на гниенето.
Геометрите нефилософи отхвърлиха
крайните причини, но истинските философи
ги признават; и както се изрази един известен автор, катехистът разкрива бог
пред децата, а Нютон доказва неговото съществуване пред мъдреците.
На кого да се сърдим, че има
атеисти, ако не на тираните-наемници на човешки души, които негодувайки срещу
техните хитрости, насилват няколко малодушни да отрекат бога, потъпкван от тези
злосторници? Колко пъти пиявиците на народа са довеждали изнемогващите граждани
да се разбунтуват срещу краля си?
Угоените за наша сметка ни казват:
“Вярвайте, че една магарица е проговорила; повярвайте, че една риба е глътнала
човек и го изплюла след три дни на брега здрав и читав; не се съмнявайте, че
богът на вселената заповядал на един еврейски пророк да яде лайна (Йезекиил), а
на друг пророк да купи две курви, да им направи курвенски синове (Осия) – (това
са точно думите, които се приписват на бога на истината и чистотата), вярвайте
на стотици явно отвратителни или математически невъзможни неща; в противен
случай богът на милосърдието ще ви пече на адски огън не само в продължение на
милиарди векове, а цяла вечност, независимо дали имате плът или не.
Тези невероятни глупости възмущават
малодушните и дръзките, както и непоколебимите и мъдрите. Те казват: “Ако
нашите господари ни представят бога като най-безумното и жестоко същество,
значи няма бог”; а те би трябвало да кажат: “Нашите господари приписват на бога
техните абсурди и бесове, т.е. бог е противното на това, което казват, т.е. бог
е толкова мъдър и добър, колкото те го наричат безумен и зъл”. Така разсъждават
мъдрите хора. Но ако ги чуе някой фанатик, той ще ги наклевети на
съдията-изпълнител на свещениците, а този изпълнител ще ги опече на слаб огън,
смятайки, че с отмъщението си подражава на божественото величие, което в
същност той потъпква.
М27
(Voltaire,
Dictionnaire philosophique, Edition par R.Naves, Paris, Garnier, 1936)
"Либра Скорп" ООД
гр. Бургас 8018, п.к.38
тел.: 056/3-26-24; 088/799-64-34; 089/837-85-50
E-mail: meridian27@mail.bg
НАЧАЛО; ЗА НАС; УСЛУГИ; ЦЕНИ; ЗАБАВНО; УКАЗАТЕЛ; КОНТАКТ