ВОЛТЕРОВИЯТ ФИЛОСОФСКИ
РЕЧНИК
ХРИСТИЯНСТВО
(Исторически изследвания върху
християнството)
Редица учени са изразявали
учудването си, че у историка Иосиф няма и следа от Исус Христос, защото днес
всички сериозни изследователи са на мнение, че малкият пасаж от историята на
Иосиф, където става дума за Исус, е допълнително вмъкнат*. А бащата
на Флавий, Иосиф, е трябвало да бъде един от свидетелите на всички чудеса на
Исус. Иосиф е произхождал от свещенически род; бил е роднина на царица
Мириамна, жена на Ирод. Той описва с най-големи подробности всички постъпки на
този принц, но не казва нито дума за живота и смъртта на Исус. Този историк,
който не скрива нито една от жестокостите на Ирод, не говори за изтреблението
на децата, което царят заповядал, когато му съобщили, че се е родил цар на
юдеите. Гръцкият календар говори за четиринадесет хиляди деца, заклани по този
повод.
Това е най-ужасната от постъпките на
всички тирани. Друг подобен пример не съществува в цялата световна история.
А най-добрият писател, който някога
са имали юдеите, единственият, който е бил уважаван от римляните и гърците, не
споменава никъде за това колкото странно, толкова и ужасно събитие. Той не
казва нищо за новата звезда, която се появила на Изток след раждането на
Спасителя. Това изумително явление не би трябвало да убегне на толкова
просветен историк, какъвто е бил Иосиф. Той премълчава също за мрака, настъпил
посред пладне над цялата земя в продължение на три часа, когато Спасителят
издъхнал; не казва нищо за многото гробове, които се разтворили в този миг,
нито за големия брой възкръснали праведни.
Учените продължават да се учудват,
че нито един римски историк не е говорил за тези чудеса, станали по времето на
император Тиберий, пред очите на цял римски гарнизон и един римски губернатор,
който би трябвало да изпрати на императора и на сената подробен и
обстоятелствен доклад за най-чудодейното събитие, за което хората някога били
чували. Самият Рим е трябвало да бъде обхванат от непроницаем мрак в
продължение на три часа. Това чудо би трябвало да се отбележи в летописите на
Рим и на всички народи. Бог обаче не пожелал тези божествени неща да бъдат
описани от нечестиви ръце.
Същите учени срещат още някои
трудности в историята на евангелията. Те отбелязват, че у свети Матей Исус
Христос казва на книжниците и фарисеите, че цялата невинна кръв, пролята по
света, ще падне върху тях – от кръвта на праведния Авел до Захария, сина на
Варахин, когото те убили между храма и олтара.
В еврейската история, казват
учените, няма Захария, убит в храма преди идването на Месия, нито по негово
време; в описаната от Иосиф обсада на Иерусалим има един Захария, син на
Варахин, убит в храма от групата на зелотите. Това е казано в глава ХІХ на
книга ІV. Оттук учените подозират, че Евангелието от свети Матей е писано след
завземането на Иерусалим от Тит. Но всички съмнения и възражения от този род
изчезват, като се вземе пред вид безкрайната разлика между книгите, писани по
божие вдъхновение, и книгите на хората. Бог е пожелал да обгърне в един колкото
внушителен, толкова и смътен облак раждането, живота и смъртта си. Неговите
пътища се различават по всичко от нашите.
Учените се терзаят също от разликата
между двете родословия на Исус Христос. Свети Матей сочи Яков за баща на Иосиф,
Матан за баща на Яков, Елиазар – за баща на Матан. Обратно, свети Лука казва,
че Иосиф бил син на Илия, Илия – на Мататий, Мататий – на Левия, Левия – на
Мелхий и т.н. Те не могат да съгласуват петдесет и шестте праотци, които Лука
сочи от Авраам насам, и четиридесетте и двамата различни праотци, които Матей
му приписва от същия Авраам насам. Освен това те са дълбоко смутени от факта,
че говорейки за четиридесет и две поколения, Матей сочи четиридесет и едно.
Те създават и други трудности,
твърдейки, че Исус не е син на Иосиф, а на Мария. Те изказват известни съмнения
и относно чудесата на нашия Спасител, като цитират свети Августин, свети Иларий
и други, според които разказите за тези чудеса имат мистичен и алегоричен
смисъл: за прокълнатата и изсушена смокиня, защото не е раждала смокини, когато
не е бил сезонът на смокините, за демоните, изпратени в телата на свине в
страна, където свине не са се отглеждали, за водата, превърната във вино в края
на вечерта, когато сътрапезниците били вече разгорещени. Но всички тези упреци
на учените са опровергани от закона, който по този начин проявява чистотата си.
Целта на тази статия е да следва единствено историческата нишка и да даде ясна
представа за факти, по които никой не спори.
Първо, Исус се е родил по Моисеевия
закон, бил е обрязан съгласно този закон, изпълнил е всичките му предписания,
чествал е всички посочени в него празници и е проповядвал само морала му. Той
не е разкрил загадката на въплъщението си; никога не е казал на юдеите, че е
роден от девица. Приел е благословията на Иоан във водите на Йордан –
церемония, която изпълнявали много юдеи, но той никога не е кръщавал никого; не
е говорил за седемте тайнства, не е учредил приживе църковна йерархия. Скрил от
съвременниците си, че е божи син, сътворен во веки, съсъщностен богу, и че
Светият дух произлиза от Отца и Сина. Той не е казал, че личността му е
изградена от две природи и две воли; пожелал е тези велики загадки да бъдат
разкрити пред хората впоследствие от онези, които ще бъдат осенени от лъчите на
Светия дух. Докато живял, с нищо не се отклонил от Закона на отците си, пред
хората се показал само като нравещ се богу праведен, преследван от завистливите
и осъден на смърт от подучени съдии. Пожелал е установената от него света
църква да свърши всичко останало.
В глава ХІІ от своята История Иосиф говори за една секта на
крайни юдеи, неотдавна образувана от някой си Иуда Галилейски. “Те презират, пише той, земните злини; с
волята си превъзмогват мъките, предпочитат смъртта пред живота, в името на
честта. Понасяли са огън и жупел, оставяли са се да им натрошат ребрата, но не
са казали нито дума против техния законодател, нито пък са яли забранени меса.”
Изглежда, че това описание отговаря
на юдаитите, а не на есеите. Защото ето какво казва Иосиф: “Иуда бе създател на нова секта, коренно
различна от другите три, т.е. от садукеите, фарисеите и есеите.” И
продължава: “По народност те са юдеи;
живеят единни помежду си, а сладострастието смятат за порок.” Естественият
смисъл на това изречение показва, че авторът говори за юдаитите.
Във всеки случай тези юдаити са
станали известни, преди учениците на Христос да станат многобройни по света.
Терапевтите били сдружение, различно
от есеите и юдаитите: те приличали на гимно-софистите от Индия и на брахмите. “Те са обхванати, казва Филон, от стремеж към небесна любов, която ги
въодушевява, подобно на вакханките и корибантките, и ги води до търсеното от
тях състояние на съзерцание. Тази секта се роди в Александрия, която бе пълна с
юдеи, и се разпространи широко в Египет.”
Последователите на Иоан Кръстител се
разраснали също малко и в Египет, но най-вече в Сирия и Арабия; от тях е имало
и в Мала Азия. в Деяния на апостолите
(глава ХІХ) се казва, че Павел срещнал много от тях в Ефес и ги попитал: “Приехте ли Светия дух?”. Те му
отговорили: “Ние дори не сме чували за
Свети дух.” Той им казал “Как сте
кръщавани тогава?” Те му отговорили: “С
кръщението на Иоан.”
През първите години след смъртта на
Исус сред юдеите имало седем различни общества или секти: фарисеи, садукеи,
есеи, юдаити, терапевти, последователи на Иоан и последователи на Христос,
чието малко стадо бог водил по непознати за човешката мъдрост пътеки.
Човекът, който допринесъл най-много
за укрепването на това зараждащо се общество, бил онзи Павел, който преди го
преследвал най-ожесточено. Роден бил в Тарсис, Киликия, и бил възпитан от
прочутия фарисейски книжовник Гамалиел, ученик на Хилел. Юдеите твърдят, че
скъсал с Гамалиел, който отказал да му даде дъщеря си за жена. Известни следи
от тази история има в продължението на Живота
на света Текла. Това описание сочи, че имал широко чело, плешива глава,
събрани вежди, орлов нос, ниска и пълна фигура, криви крака. В своя Диалог с Филопатрис Лукиан рисува твърде
сходен портрет. Твърде съмнително е да е бил римски гражданин, тъй като по
онова време това звание не се е давало на юдеи. Тиберий ги прогонил от Рим, а
Тарсис става римска колония едва след около сто години, при Каракала, както
отбелязва Целарий в своята География,
книга ІІІ, и Гроций в своите Коментари
върху Деянията.
Към шестдесетата година от новото
летоброене правоверните са се наричали християни в Антиохия, но както ще видим
по-нататък, в Римската империя те са били известни под други наименования.
Преди се отличавали само по прозвищата братя, светии или правоверни. По този
начин Бог, който слязъл на земята, за да даде пример за смирение и бедност,
поставил скромните начала на своята църква, като я насочвал към онова смирение,
в което той пожелал да се роди. Всички първи вярващи били неизвестни хора,
всички работили с ръцете си. Апостол Павел признава, че е изкарвал прехраната
си, като правил палатки. Свети Петър възкресил шивачката Доркас, която шиела
облеклата на братята. Събранията на правоверните се провеждали в Йопия, в
къщата на един кожар – Симон, както сочи глава ІХ от Деяния на апостолите.
Правоверните се пръснали тайно из
Гърция, а оттам някои отишли в Рим, сред юдеите, на които римляните разрешили
да построят синагога. Отначало те не се отделили от юдеите, продължили да се
подлагат на обрязване и както вече отбелязахме, първите петнадесет епископи на
Иерусалим били обрязани.
Когато апостол Павел взел със себе
си Тимотей, който бил син на езичник, самият той го обрязал в малкия град
Листра. Но другият му ученик Тит не пожелал да се подложи на обрязване. Братята
ученици на Исус били свързани с юдеите до момента, в който Павел бил подгонен в
Иерусалим, задето довел чужденци в храма. Обвинен бил от юдеите, че иска чрез
Исус Христос да премахне Моисеевия закон. За да го отърси от това обвинение,
апостол Яков предложил на апостол Павел да си обръсне главата и да отиде да се
очисти в храма с четирима юдеи, които били дали обет да се обръснат: “Вземете ги с вас, каза му Яков (глава
ХХІ, Деяния на апостолите), причестете се с тях и нека всички да знаят,
че онова, което се говори за вас, е невярно и че продължавате да спазвате
закона Моисеев.”
Така Павел, който отначало преследвал
яростно основаното от Исус общество, Павел, който след това решил да ръководи
това зараждащо се общество, Павел – християнинът-юдей, за да знаят хората, че е
клевета да го смятат за християнин, върши това, което днес се счита за ужасно
престъпление и се наказва с клада в Испания, Португалия, Италия; върши го по
съвета на Яков, и то след като е приел Светия Дух, т.е. след като е бил
посветен от самия Бог, че трябва да се откаже от всички тези юдейски ритуали,
установени на времето пак от Бог.
Въпреки това Павел бил обвинен като
безбожник и еретик и процесът по престъплението му продължил дълго време; ясно
е обаче, дори и от измислените срещу него обвинения, че е дошъл в Иерусалим, за
да съблюдава юдейските ритуали.
Той се обръща към Фест с думите (глава
ХХV от Деяния): “Не съм прегрешавал нито спрямо юдейския закон, нито спрямо храма.”
Апостолите са обвинявали Исус
Христос като юдей, сторонник на юдейския закон, изпратен от бога да го прилага.
“Обрязването
е полезно, казва апостол Павел (глава ІІ, Послание до Римляните), ако
спазвате закона; но ако го престъпвате, вашето обрязване става необрязване. Ако
необрязаният спазва закона, той ще се смята за обрязан. Истински юдей е онзи,
който е юдей вътрешно.”
Когато този апостол говори в Посланията си за Исус Христос, той не
разкрива неизразимата загадка за неговата съсъщностност с бога. “Чрез него, казва той (глава V, Послание до Римляните), ние сме избавени от божия гняв. Божият дар
се изля над нас чрез благодатта, спуснала се върху един единствен човек – Исус
Христос… Смъртта е царувала над нас заради греха на един човек, праведните ще
царуват чрез едного Исуса Христа.”
А в глава VІІІ казва: “Ние, наследници божи и сънаследници на
Христа.” В глава ХVІ: “На бог,
единствения мъдрец, чест и слава чрез Исус Христос.” “Вие сте христови, а Христос – божий.” (Първо послание до Коринтяни, глава ІІІ)
И още (в Първо послание до Коринтяни, глава ХV, стих 27): “А щом се казва, че всичко е нему покорно,
очевидно е, че се изключва оногова, който е подчинил нему всичко.”
Тълкуването на един пасаж от Послание до Филипяни бе затруднено: “Не вършете нищо за суетна слава; от
смиреномъдрие смятайте другите за по-горни от себе си; бъдете обладани от
същите чувства, каквито е имал Исус Христос, който, бидейки в образа божий, не счете
за похищение да бъде равен богу.” Този пасаж има дълбок смисъл и е дебело
подчертан в едно останало ни от църквите във Виена и Лион писмо от 117 год.,
което представлява ценен паметник от древността. Това писмо хвали скромността
на някои правоверни: “Те не пожелаха,
се казва в писмото, да се нарекат с
гръмкото прозвище великомъченици (заради няколко терзания) по подобие на Исус
Христос, който бидейки в образа божий, не счете за похищение да се равни с
бога.” В своя Коментар върху Иоан
Ориген казва също: “Величието на Исус
блесна още повече, когато се преклони вместо да похити себе си, като се сравни
с бог”. Наистина, обратното тълкуване е очевидна безсмислица. Какво би
означавало: “Смятайте другите за по-висши
от себе си; подражавайте на Исус, който не е сметнал, че е похищение и
узурпиране да се счита равен с бога?” Това би означавало едно противоречие,
би значело да се посочва големеенето като пример за скромност, да се престъпва
благоразумието.
Така мъдростта на апостолите
изграждала новата църква. Тази мъдрост не се е накърнила от появилия се спор на
апостолите Петър, Яков и Иоан с апостол Павел. Този спор избухнал в Антиохия.
Апостол Петър, наричан още Кифа или Симон Йонин, ядял с покръстените езичници и
като тях не спазвал повелите на закона, нито правел разлика между месата. Той,
Варнава и другите ученици ядели свинско, задушени меса, животни с раздвоени
копита и които не преживяли. Когато обаче пристигнали доста юдеи християни,
свети Петър отказал като тях да яде забранени меса и се въздържал според
изискванията на Моисеевия закон.
Тази постъпка изглеждала
предпазлива, той не е искал да скандализира другарите си юдейски християни; но
св. Павел се надигнал срещу него доста твърдо: “Противопоставих му се открито, казва той, защото постъпката му е осъдителна.” (Послание до Галатяни, глава ІІ).
Този упрек е неестествен от страна
на свети Павел, още повече че, след като първоначално е бил гонител, той е
трябвало да бъде по-въздържан, а освен това самият той е жертвопринасял в храма
на Иерусалим, обрязал е ученика си Тимотей, извършвал е юдейски обреди, за
които после упреквал Кифа. Свети Иероним твърди, че спречкването между Павел и
Кифа било престорено. В своята първа Проповед,
том ІІІ той казва, че те били като двама адвокати, които се горещят и засягат в
съда за повече авторитет пред клиентите; казва, че тъй като Петър Кифа бил
определен да проповядва пред юдеите, Павел пред езичниците, те си дали вид, че
се карат, за да може Павел да спечели на своя страна езичниците, а Петър –
юдеите. Свети Августин обаче е на съвсем друго мнение: “Съжалявам, казва той в Послание
до Иероним, че един толкова велик
човек покровителства лъжата – patronum mendacii.”
Освен това, ако Петър е бил изпратен
при юдейските евреи, а Павел при чужденците, твърде вероятно е Петър да не е
ходил в Рим. Деянията на апостолите не споменават нищо за пътуването на Петър в
Италия.
Каквото и да е било, към
шестдесетата година от нашата ера християните започнали да се отделят от
юдейската общност, с което си навлекли много караници и преследвания от страна
на пръснатите из Рим, Гърция, Египет и Азия синагоги. Те били обвинени в
безбожие и атеизъм от своите юдейски братя, които всеки съботен ден ги
анатемосвали по три пъти. Но сред тези гонения бог винаги ги поддържал.
Малко по малко се формирали много
църкви и преди края на първия век настъпило пълно разделяне между юдеите и
християните. Римското правителство не знаело за това разделение. Нито римският
сенат, нито императорите се намесвали в раздорите на една малка партия, която
бог водел тихомълком до този момент, но я издигал сега по невидими стъпала.
Интересно е да се види тогавашното
положение на религията в Римската империя. Почти по цялата земя се вярвало в
загадки и жертвоприношения. Вярно е, че императорите, велможите и философите
никак не са вярвали в тайнства, но народът, който по отношение на религията
налага законите си на велможите, ги принуждавал да приемат външно неговите
обреди. За да държим народа вързан, трябва привидно да се обвържем със същите
вериги. Самият Цицерон е бил посветен в тайнствата на Елевзин. Общуването с
един единствен бог е било основният принцип, проповядван на тези загадъчни и
великолепни тържества. Длъжни сме да признаем, че молитвите и химните от тези
обреди са най-благочестивото и възхитително нещо, което ни е останало от
езичниците.
Ето защо християните, които също се
прекланяли пред единствен бог, били улеснени в покръстването на много езичници.
Няколко философи от школата на Платон приели християнството. Затова през
първите три века всички църковни отци били платоници.
Прекаленото усърдие на някои от тях
не накърнило основните принципи. Упрекнали свети Юстин, един от първите отци,
задето в своя Коментар върху Исай
казал, че светиите щели да имат всички плътски наслади в продължение на хилядолетно
земно царуване. От друга страна пък, му били благодарни, задето в своята Възхвала на християнството твърдял, че
след като сътворил света, бог го предоставил на ангелите, които се влюбили в
жените, направили им деца и се родили демони.
Лактанций и други отци били съдени,
защото допускали съществуването на оракули на пророчиците. Той твърдял, че
гадателката Еритрея съчинила тези четири гръцки стиха, чийто буквален превод е
следният:
С пет хляба и две риби
той ще нахрани пет хиляди души в пустинята;
а като събере остатъците,
той ще напълни дванадесет коша.
Първите християни били упрекнати и
задето приписали няколко акростиха на една стара пророчица, всеки от които
започвал с началните букви на Исус Христос. Упрекнати били и защото
предположили, че Исус Христос е писал писма на царя на Едес по време, когато в
Едес не е имало чар, че писма писала Мария, че Сенека писал на Павел, че на
Пилат се приписвали писма и някои деяния, че допускали съществуването на
фалшиви евангелия, на мними чудеса и хиляди други лъжи.
Съществува разказ или евангелие за
раждането и брака на дева Мария, където се казва, че на тригодишна възраст я
завели в храма, а тя се качила сама по стълбите. Там се казва, че от небето
слязъл гълъб, за да предизвести, че Иосиф ще се ожени за Мария. В
протоевангелието на Яков, брат на Исус, се говори за първия брак на Иосиф.
Разказва се как Мария заченала в отсъствието на мъжа си, как мъжът й се
оплакал, как свещениците ги накарали и двамата да пият водата на ревността, как
и двамата били обявени за невинни.
Съществува евангелие за детството.
За негов автор се смята свети Тома. Според това евангелие петгодишният Исус
играел с връстниците си, като месели глина и от нея правели птички. Веднъж му
се скарали. Тогава той вдъхнал живот на птичките и те отлетели. Друг път едно
момче го набило, а той предизвикал смъртта му в същия момент. Има и едно друго
евангелие за детството. То е на арабски и е по-сериозно.
Съществува Евангелие от Никодим. То
явно заслужава повече внимание, защото съдържа имената на онези, които обвинили
Исус пред Пилат. Това били висшите сановници на синагогата – Анна, Каиафа,
Сума, Датам, Гамалиил, Юда, Нефталим. В този разказ някои неща съответстват
доста на общоприетите евангелия, а други не се срещат никъде. Там се казва, че
жената, оздравяла от преливане на кръв, се наричала Вероника. Там са описани
всички деяния на Исус, когато слязъл в ада.
Освен това разполагаме с двете
писма, приписвани на Пилат до Тиберий, в които се говори за мъченията на Исус,
но лошият латински, на който са написани, показва ясно, че са фалшиви.
В своето измамно престараване
християните стигнали дотам, че разпространили редица писма от Исус Христос.
Запазено било писмото, което той уж писал на едеския цар Абгар; но по това
време не е имало вече цар на Едес.
Написани били петдесет евангелия,
които впоследствие били обявени за апокрифни. Лично свети Лука ни казва, че
много хора писали евангелия. Вярвали, че съществувало така наречено вечно евангелие, като се позовавали на Откровението, глава ХІV: “Видях един ангел, който летеше посред небето
и носеше Вечното евангелие.” Злоупотребявайки с този пасаж, корделиерите
съчинили през ХІІІ век едно вечно
евангелие, обявяващо, че царството на Светия Дух ще замени царството на
Исус Христос, но през първите векове от съществуването на църквата не е имало
книга с такова заглавие.
Предполагало се, че и Девата е
писала писма на свети Игнаций великомъченик, на жителите на Месина и на други.
Абдий, който продължил
непосредствено делото на апостолите, написал историята им. В нея вмъкнал
толкова невероятни неща, че с времето разказите му се дискредитирали напълно;
но първоначално имали голям успех. Същият Абдий предава единоборството между
свети Петър и Симон магьосника. Имало в Рим един много сръчен механик, на име
Симон, който не само позволявал на актьорите да летят на сцената, както това се
прави и днес, но сам повторил чудото, приписвано на Дедал. Направил си крила,
летял и паднал като Икар. Това твърдят Плиний и Светоний.
Абдий, който живеел в Азия и пишел
на еврейски език, твърди, че свети Петър и Симон се срещнали в Рим по времето
на Нерон. Починал един младеж, близък родственик на императора. Целият двор
замолил Симон да го възкреси. От своя страна свети Петър също са представил, за
да извърши възкресяването. Симон вложил всички тънкости на изкуството си и,
изглежда, успял, защото мъртвецът поклатил глава. “Това не е достатъчно,
извикал свети Петър, мъртвецът трябва да проговори. Нека Симон се отдалечи от
леглото, това ще видим дали младежът е оживял”. Симон се отдалечил, мъртвецът
повече не мръднал, а Петър го върнал към живота само с една дума.
Симон отишъл да се оплаче на
императора, че един нещастен галилеец се опитвал да върши по-големи чудеса от
него. Петър се явил със Симон пред императора, за да се види кой от двамата е
по-изкусен в чудотворството. “Кажи ми какво мисля”, казал Симон на Петър. “Нека
императорът ми даде един ечемичен хляб, отговорил Петър, и ще видиш дали знам
какво таиш в душата си”. Дали му хляб. Симон веднага извикал два големи дога,
които искали да го разкъсат. Петър им хвърлил хляба и докато те ядели, казал:
“Е, какво, не знаех ли какво мислиш? Искаше кучетата ти да ме разкъсат”.
След този пръв сеанс предложили на
Симон и Петър да се състезават по летене, за да се види кой ще се издигне
по-високо във въздуха. Симон полетял, свети Петър се прекръстил и Симон си
строшил краката. Подобие на този разказ срещаме в Sepher toldos Jeschut, където се казва, че лично Исус
летял, а когато Юда поискал да стори същото се сгромолясал.
Разгневен, че заради Петър любимецът
му си счупил краката, Нерон заповядал да разпънат на кръст виновника с главата
надолу. Тази случка е в основата на легендата за пребиваването на Петър в Рим,
за изтезанията, на които бил подложен, и за смъртта му.
Същият този Абдий е в основата на слуха,
че свети Тома отишъл да проповядва християнството в Индия при цар Гондафер и че
се представил за архитект.
Броят на подобен род книги, писани
през първите векове на християнството, е неимоверен. Дори свети Иероним и свети
Августин твърдят, че писмата между Сенека и свети Павел са напълно достоверни.
В първото писмо Сенека пожелава здраве на своя брат Павел: Bene te valere, frater, cupio. Павел не говори така добре
латински както Сенека. “Вчера получих писмата ти и много се зарадвах, пише той:
Litteras tuas hilaris accepti, и щях да отговоря веднага, ако при
мен беше младежът, за да ти го изпратя: Si proesentiam juventis habuissem.” В същност тези писма, смятани за
поучителни, са само размяна на комплименти.
Всички тези лъжи, изковани от
лошообразовани и измамно усърдни християни, не са накърнили християнската
истина, не са попречили на нейното утвърждаване; напротив, те показват как
християнското общество се разраства с всеки изминат ден и как всеки негов член
допринася за неговото укрепване.
В Деяния на апостолите не се казва, че апостолите изхождали
единодушно от един Символ. Ако те
действително бяха написали един Символ, едно Верую, каквото имаме днес, свети
Лука нямаше да пропусне в своята история един толкова съществен принцип на
християнската религия. Същността на Веруюто е пръсната из евангелията, а
отделните части са били обединени много по-късно.
Нашият Символ, с една дума, отговаря
безспорно на апостолските убеждения, но не е написан от тях в този си вид. Пръв
за него говори Рюфин, свещеник на Аквилея; една проповед, приписвана на свети
Августин, е първият паметник, който предполага съдържанието на Веруюто. Пред
събраното многолюдие Петър заявява: “Вярвам в бога, всемогъщия отец”; Андрей
казва: “и в Исус Христос”; Яков добавя: “който бе заченот от Светия дух”; и
така нататък.
Християнството се установило първо в
Гърция. Християните е трябвало да се борят срещу една нова секта евреи, които в
резултат на общуването си с гърците станали философи – сектата на гнозата или
гностиците. В нея проникнали нови християни. По това време всички тези секти
имали пълната свобода да проповядват, да изнасят беседи, да пишат. При Домициан
обаче, християнската религия започнала да създава известни затруднения на
правителството.
Но престараването на някои
християни, което надхвърляло рамките на учението, не попречило на църквата да
се развива по начертания от бога път. Отначало християните отслужвали обредите
си нощно време в отдалечени къщи и изби. Оттук дошло тяхното прозвище lucifugaces (според Минуций Феликс). Филон ги
нарича гесеми. През първите четири века езичниците ги наричали най-често
галилейци или назаретци; наименованието християни обаче се наложило над всички
останали.
Нито йерархията, нито обичаите били
установени изведнъж; апостолските времена се различавали от следващите периоди.
В своето Първо послание до Коринтяни
апостол Павел ни казва, че когато на едно място се събирали обрязани и
необрязани братя и ако много пророци искали да говорят, думата трябвало да се
даде на двама-трима, а ако през това време някой имал откровение, говорещият
пророк трябвало да му я отстъпи.
Тези обичаи на първата църква още са
в основата на няколко християнски общности, които провеждат събранията си без
йерархия. По онова време в църквата можел да говори всеки, с изключение на жените.
Истина е, че в Първо послание до
Коринтяни Павел им забранява да говорят, но пък от друга страна изглежда,
че в същото послание, глава ХІ, стих 5-и, той им разрешава да проповядват и да
пророкуват: “Всяка жена, която се моли и
пророкува гологлава, засрамя главата си, защото все едно че е обръсната.”
Затова жените смятали, че им е разрешено да говорят, стига да са покрити.
Това, което днес е светата литургия,
която се отслужва сутрин, на времето е била вечерна литургия в памет на тайната
вечеря, тези порядки се изменяли със засилването на църквата. Нарастващата
общност изисквала повече правила, предпазливите проповедници се съобразявали с
времената и страните.
Свети Иероним и Евсевий пишат, че
когато църквата се оформила, малко по малко се откроили пет различни слоя:
надзорници – епископой, от които
произлизат владиците; от старейшините на общността, презбитерой – свещениците, от дяконой
– послушниците или дяконите, пистой –
верующи, посветени, т.е. кръстените, които участвали в общите вечери; и накрая
оглашените и ентусиазираните, които очакват да бъдат покръстени. Никой от
членовете на тези съсловия не носел отличително облекло, на никого от тях не е
налагано безбрачие, както се вижда от книгата, която Тертулиан посветил на жена
си, и от самите апостоли. През първите три века техните сборни места не били
украсявани с никакъв рисуван или скулптурен образ. Християните криели
внимателно книгите си от друговерците; поверявали ги само на посветените. На
оглашените не се разрешавало дори да казват неделната молитва.
Онова, с което най-много се
отличавали християните и което се е запазило до наши дни, била способността им
да прогонват дяволите с кръстене. В своя Трактат
против Целз, член 133, Ориген признава, че Антиной, който бил боготворен от
император Адриан, вършел чудеса в Египот с помощта на магии и ловкости; той
обаче твърди, че дяволите напускат телата на обладаните просто като се спомене
името на Исус.
Тертулиан отива по-далеч, като пише
издън Африка, където живеел, в глава ХХІІІ от своята Възхвала: “Ако вашите богове
не признават в присъствието на един истински християнин, че са дяволи, ние сме
съгласни да пролеете кръвта на този християнин.” Какво по-ярко
доказателство?
Вярно е, че Исус Христос изпратил
своите апостоли да прогонят демоните. По негово време юдеите също имали
способността да ги прогонват. Когато Исус освободил обладани хора и изпратил
дяволите в телата на стадо от две хиляди свине и когато извършил други подобни
изцеления, фарисеите казали: “Той
прогонва бесовете с помощта на Велзевул.” – “Ако ги гоня чрез Велзевул, отвърнал Исус, синовете ви чрез кого ги изгонват?” Безспорно е, че юдеите са се
хвалели с тази способност; имали са заклинатели и заклинания. Служели си с името
на бога, на Яков и Авраам. В носовете на обладаните от демона слагали специални
треви. (Иосиф разказва част от тези церемонии.) Властта над дяволите, която
юдеите загубили, била прехвърлена на християните, които от известно време,
изглежда, също са я загубили.
Способността да се прогонват
демоните включва и развалянето на магиите. Магията винаги е била практикувана
от всички народи. Всички църковни отци свидетелстват за съществуването на
магии. В книга ІІІ на своята Възхвала
свети Юстин признава, че хората често споменават душите на мъртвите, от което
той черпи аргумент в полза на безсмъртието на душата. В книга VІІ на своите Божествени институции Лактанций казва,
че “ако се осмелите да отречете живота на
душите след смъртта, магьосникът веднага ще ви убеди в противното, като ги
накара да се появят”. Ириней, Климент Александрийски, Тертулиан, епископът
Киприан – всички твърдят същото. Истина е, че днес всичко се е променило и че
няма нито магьосници, нито обладани от демони; но те пак могат да се появят,
ако е угодно на бога.
Когато християнските общности се
разраснали и много от тях се надигнали против религията в Римската империя,
съдиите започнали да безчинства над тях, а народите ги подложили на гонения.
Евреите не са били преследвани. Те имали специални привилегии и се затваряли в
своите синагоги. Разрешавало им се да изповядват своята религия, както това
продължава и до днес в Рим; толерирани били като всички религии, разпространени
в империята, въпреки, че сенатът не ги приемал.
Но като се обявили за врагове на
всички религии и най-вече на имперската, християните многократно били подлагани
на тежки изпитания.
Един от първите и най-прочути
мъченици бил епископът на Антиохия, Игнаций, осъден лично от император Траян,
който тогава бил в Азия, и изпратен по негова заповед в Рим, за да бъде хвърлен
на зверовете. По това време в Рим не избивали християните. Не е известно в
какво Игнаций е бил обвинен пред този иначе известен с милосърдието си
император; изглежда, че свети Игнаций е имал доста ожесточени врагове. Както и
да е! Разказът за неговото мъченичество твърди, че на сърцето му намерили
написано със златни букви името на Исус Христос; оттук християните си служат на
няколко места с прозвището теофорес, което Игнаций сам си е прикачил.
Запазено е едно негово писмо, в
което той моли епископите и християните да не се противопоставят на неговото
мъченичество, било защото тогава християните са били достатъчно силни, за да го
освободят, било защото някои от тях били достатъчно влиятелни, за да постигнат
помилването му. Забележително е и това, че на християните в Рим е било
разрешено да отидат да го посрещнат при влизането му в столицата, което ясно
показва, че наказвали лично него, а не сектата.
Преследваният не продължили дълго. В
своята книга ІІІ против Целз Ориген пише: “Лесно
могат да се изброят християните, умрели заради вярата си, защото тези случаи са
редки, само от време на време и на големи интервали.”
Бог толкова се грижел за своята църква,
че независимо от нейните врагове, сторил необходимото тя да свика пет църковни
събора през първи век, шестнадесет през втори и тридесет през трети век, т.е.
това били разрешени събори. Понякога те били забранявани, когато в своето
лъжеблагоразумие съдиите се страхували да не се стигне до размирици. До нас са
достигнали малко протоколи от проконсули и претори, които осъждали на смърт
християни. Изглежда, че това са единствените документи, от които може да се
види в какво са били обвинявани и как са били мъчени.
Разполагаме с един откъс от Денис
Александрийски, в който той вмъква част от съдебния архив на един проконсул от
Египет по времето на император Валериан. Ето какво гласи той:
Когато Денис, Фауст, Максим, Марцел
и Херемон били въведени за разпит, префектът Емилиан им казал: “От разговорите ви с мен и от всичко, което
съм записал от тях, вие можахте да се убедите колко са добри спрямо вас нашите
принцове. Пак ще ви повторя: те оставят на вас да изберете собственото ви
оцеляване и спасение, което разсъдъкът изисква от всеки разумен човек: вие да
се преклоните пред двамата покровители на тяхната империя и да изоставите оная
толкова противна на природата и на здравия разум религия.”;
Денис отговорил: “Не всеки има едни и същи богове, всеки се
кланя на онези, които според него истински заслужават това.”
Префектът Емилиан продължил: “Виждам, че сте неблагодарници и че
злоупотребявате с добрината на императорите. Добре, вие повече няма да останете
в този град, а ще ви изпратя в Сефро, вдън Либия; това ще бъде мястото на
вашето изгнание, както ми повелиха нашите императори; между другото не се
опитвайте да правите сборове, нито да се молите по местата, които вие наричате
гробници; това ви е абсолютно забранено и няма да го разреша на никого.
Нищо не изглежда така достоверно,
както този съдебен протокол. От него се вижда, че в дадени епохи съборите са
били забранявани. Така у нас е забранено на калвинистите да се събират в
Лангедок. Понякога дори сме бесели и разпъвали на колело министри или
проповядващи, които организирали незаконни събрания. По същия начин на
католиците в Англия и Ирландия е забранено да се събират и в някои случаи
нарушителите са били наказвани със смърт.
Въпреки забраните на римските закони
бог вдъхнал на много императори снизхождение спрямо християните. Дори
Диоклетиан, когото невежите смятат за гонител, Диоклетиан, първата година от
царуването на когото принадлежи към ерата на мъченията, е бил в продължение на
повече от 18 години явен покровител на християнството до такава степен, че редица
християни заемали най-важните постове около него. Той дори се съгласил в
резиденцията му Никомедия срещу двореца му да се издигне една великолепна
църква. На края се оженил за християнка.
Цезарът Галерий за съжаление бил
настроен срещу християните, от които смятал, че трябва да се пази. Той поискал
от Диоклетиан да разруши катедралата в Никомедия. Един християнин, чието
усърдие превишавало мъдростта му, скъсал императорската наредба; оттук
започнало прочутото гонение, по време на което повече от двеста души били
осъдени на смърт из цялата Римска империя, без да се броят жертвите на винаги
по-фанатизирания и по-варварски народен гняв, който излязъл извън рамките на
юридическите норми.
През различните епохи е имало
толкова мъченици, че не бива чрез рисковани смесици от измислици и лъжемъченици
да се разклаща историческата истина за истинските изповедници на светата ни
религия.
Например бенедиктинецът дон Руинар,
образован, уважаван и предан човек, би трябвало да съчини своите Искрени деяния с повече сдържаност. Не е
достатъчно един ръкопис да е писан в абатството Сен-Беноа-сюр- Лоар или в някой
парижки манастир на селестините, да е верен на един ръкопис на фейаните, за да
бъде смятан той за достоверен. Такъв документ трябва да е стар, писан от
съвременници на събитията и да носи всички белези на истината.
Дон Руинар би могъл да не разказва
случилото се през 303 г. с младия Роман. А младежът Роман бил помилван от
Диоклетиан в Антиохия. Но той казал, че съдията Асклепиад го осъдил на кладата.
Присъстващите на зрелището евреи се присмели на младия светец Роман и отправили
укор към християните, че техният бог допускал да ги изгарят; след като бил
спасил Сидрак, Мизак и Абденаго от пещта; въпреки спокойното време изведнъж се
надигнала буря, която угасила огъня. Тогава съдията заповядал да отрежат езика
на младия Роман. Първият лекар на императора присъствал, поел неофициално
длъжността на палача и отрязал езика до основата. Веднага след това младежът,
който преди заеквал, започнал да говори много свободно. Императорът се учудил,
че човек може да говори така добре без език. За да повтори опита, лекарят
тутакси отрязал езика на един минувач, който починал незабавно.
Евсевий, от когото бенедиктинецът
Руинар взел тази случка, трябвало да уважава достатъчно истинските чудеса от
Стария и Новия завет (в които никой никога няма да се усъмни), за да не ги
свързва с толкова съмнителни истории, които биха могли да шокират хората с
по-слаба вяра.
Въпросното гонение не се
разпространило по цялата империя. По това време в Англия имало малко християни,
които скоро изчезнали, за да се появят по-късно при саксонските крале. Южна
Галия и Испания били пълни с християни. Цезарят Констанций Хлор ги
покровителствал ревностно във всички тези провинции. Той имал една държанка,
която била християнка. Това е майката на Константин, известна под името света
Елена, защото между тях никога не е имало законен брак. А през 292 г. той дори
я прогонил, за да се ожени за дъщерята на Максимиан Херкулий. Тя обаче запазила
влиянието си върху него и му вдъхнала голямо уважение към нашата света религия.
С привидно човешки средства
божественото провидение подготвило триумфа на своята църка. Констанций Хлор
умрял през 306 г. в Йорк, Англия, в момент, когато децата му от дъщерята на
един цезар били малки и не можели да претендират да управляват империята.
Константин спечелил доверието да бъде избран в Йорк от пет-шест хиляди войници,
в болшинството си немци, гали и англичани. Нямало изгледи този избор, сторен
без съгласието на Рим, на сената и армията, да просъществува, но бог му
помогнал да победи Максенций, който бил избран в Рим, и да се освободи от
всичките си съперници. Разбира се, не може да се премълчи, че отначало той се
показал недостоен за божията милост, тъй като убил всичките си близки, жена си
и сина си.
Имаме основание да се съмняваме в
твърденията на Зосим по този въпрос. Той казва, че обхванат от угризения на
съвестта след толкова престъпления, Константин попитал първосвещениците на
империята какво да направи, за да изкупи прегрешенията си, а те му отговорили,
че не знаят за подобни неща. Вярно е, че и за Нерон е нямало прегрешения и че
той не се е осмелил да присъства на светите тайнства в Гърция. Но
жертвоприношението на бикове се е практикувало и е трудно да се повярва, че
един всемогъщ император не е можал да намери свещеник, който да му посочи
някакво изкупително жертвоприношение. А може би е още по-невероятно погълнатият
от войните, амбициите и плановете си, обкръженият от ласкатели Константин да е
имал време за угризения. Зосим добавя, че един пристигнал в Испания египетски
свещеник, който имал достъп до него, му обещал с християнската вяра изкупление
на всичките му престъпления. Предполагало се е, че този свещеник бил Хозий,
епископ на Кордува.
Във всеки случай Константин е
общувал с християните, въпреки, че е бил само оглашен, а покръстването си е
оставил за предсмъртния час. Кръстил своя град Константинопол, който станал
център на империята и на християнската религия. Тогава църквата станала
върховна.
За отбелязване е, че от 314 г. и
преди Константин да се настани в новия си град, гонителите на християните били
наказани от тях за жестокостите им. Християните хвърлили жената на Максимиан в
Оронта, изклали всичките й роднини, изтребили в Египет и Палестина съдиите,
които най-много се обявявали против християнството. Вдовицата и дъщерята на
Диоклетиан се укрили в Солун, но били открити и хвърлени в морето. По-добре
щеше да е, ако християните са се отдавали по-малко на жаждата за мъст. Обаче
бог, който наказва по своето правосъдие, пожелал християнските ръце да се
окървавят от техните гонители веднага след като християните можели да действат.
Константин свикал и организирал в
Никея, разположена срещу Константинопол, първия вселенски събор, който бил
ръководен от Хозий. На него бил решен големият въпрос, който вълнувал църквата
– въпросът за божественото у Исус Христос. Част от учениците се позовавали на
мнението на Ориген, който в глава VІ от книгата си против Целз казва: “Ние отправяме молбите си към бога
посредством Исус, който е средина между сътворените същества и несътворената
природа, който ни носи опрощението на своя отец и отправя нашите молби към
великия бог в качеството си на наш първосвещеник.” Те се опирали също на
редица пасажи от свети Павел, някои от които са стигнали и до нас. Основавали се
най-вече на думите на Исус Христос: “Моят
отец стои по-високо от мен”; смятам Исус за първородна рожба на
сътворението, за най-чиста проява на Всевишния, но не за бог.
Другите, които били правоверни,
привеждали по-явни пасажи в полза на вечната божественост на Исус. Например: “Баща ми и аз сме едно”; думи, които
противниковата група тълкувала по следния начин: “Баща ми и аз имаме една цел, една воля, аз нямам желания извън тези на
моя баща.” Епископът на Александрия, Александър, а след него и Атанасий били
начело на правоверните, а Евсевий, епископ на Никомедия, седемнадесет други
епископи, свещеникът Арий и много други били от противниковата партия. Отначало
спорът се разпалил, защото свети Александър нарекъл противниците си антихристи.
Накрая, след много спорове, Светият
дух решил събора посредством мнението на двеста деветдесет и девет епископи
срещу осемнадесет: “Исус е единствен син
на бога, роден от Отца, т.е. от същността на Отца, бог на бога, единосъщен на
Отца; вярваме също в Светия дух и т.н.” Такова е било заключението на
събора. От този пример се вижда какво надмощие са имали епископите над
обикновените свещеници. Според доклада на двама александрийски патриарси, които
писали хрониката на Александрия на арабски език, две хиляди души от втората партия
споделяли мнението на Арий. Арий бил изпратен на заточение от Константин;
наскоро след това бил заточен и Атанасий, а Арий бил отново повикан в
Константинопол. Но свети Макарий молил толкова горещо бога да отнеме живота на
Арий, преди свещеникът да е влязъл в катедралата, че бог изпълнил молбата му.
Арий умрял в 330 година, на път за черквата. Императорът Константин починал
през 337 г. Той поверил завещанието си на арийския свещеник и издъхнал в ръцете
на водача на арийците Евсевий, епископ на Никомедия, като се покръстил едва на
смъртно легло, оставяйки след себе си една тържествуваща, но разделена държава.
Привържениците на Атанасий и Евсевий
повели жестока война помежду си; онова, което наричаме арианство, съществувало
дълго време във всички провинции на империята.
Философът Юлиян, наричан
Вероотстъпника, се опитал да потуши това разцепление, но не успял.
Вторият вселенски събор се състоял
през 381 г. в Константинопол. На него било обяснено онова, което Никейският
събор не сметнал за уместно да разглежда по повод на Светия дух. Към Никейското
заключение съборът добавил, че “Светият
дух е животворен господар, произтичащ от Отца, и че той е обичан и прославян
редом с Отца и Сина”.
Едва към девети век латинската
църква установила постепенно, че Светият дух произтича от Отца и Сина.
През 431 год. Третият вселенски
събор, състоял се в Ефес, решил, че Мария наистина е божия майка и че Исус има
две природи и една личност. Епископът на Константинопол, Нестор, който искал
Светата дева да бъде наричана майка на Христос, бил обявен от събора за Юда, а
двете природи били потвърдени и от събора в Халкедония.
Минавам набързо през следващите
векове, които са добре познати. За съжаление нямало събор, който да не породи
войни, така че църквата винаги е била принудена да воюва. За да упражни
търпението на верующите, бог е повелил гърците и латинците през девети век да
скъсат безвъзвратно отношенията си; повелил е още на Запад да настъпят двадесет
и девет кървави схизми заради римския престол.
Но почти цялата гръцка църква и
цялата африканска църква паднали под робството на арабите, а после на турците,
които издигнали мохамеданската религия върху развалините на християнската.
Римската църква оцеляла, но винаги била оцапана скръв от над шестстотин години
раздори между Западната империя и свещеничеството. Именно тези свади я
направили много могъща. В Германия епископите и абатите станали принцове, а
папите малко по малко извоювали пълно господство в Рим и в околностите на сто
левги. Така бог подложил на изпитание своята църква с унижение, смутове,
престъпления и блясък.
През шестнадесети век тази латинска
църква изгубила половината от Германия, Дания, Швеция, Англия, Шотландия,
Ирландия, по-голямата част от Швейцария, Холандия; благодарение на испанските
завоевания в Америка тя спечелила повече територии, отколкото загубила в
Европа; но с по-голяма територия тя има по-малко поданици.
Изглежда, че божието провидение било
предопределило Япония, Сиам, Индия и Китай да станат подчинени на папата и да го
компенсират за загубата на Мала Азия, Сирия, Гърция, Египет, Африка, Русия и
другите страни, за които стана вече дума. Когато свети Франсоа Ксавие занесъл
светото евангелие в Източна Индия и Япония и португалците отивали там за стоки,
той извършил голям брой чудеса, всичките потвърдени от преподобните йезуитски
отци. Някои казват, че възкресил девет мъртъвци, но преподобният отец
Рибаденейра в своето съчинение Цветът на
светиите се ограничава с твърдението, че е възкресил само четирима. И това
е достатъчно. Провидението пожелало за по-малко от сто години да се появят
хиляди римски католици в островите на Япония. Но дяволът засадил своя плевел
сред добрите зърна. Християните образували заговор, последван от гражданска
война, в която те били избити до един през 1638 г. Тогава страната затворила
пристанищата си за всички чужденци с изключение на холандците, на които се
гледало като на търговци, а не като на християни, и които отначало били
принуждавани да тъпчат с крака кръста, за да получат разрешение да продават
стоките си в затвора, където ги хвърляли, като приближили Нагазаки.
Католическата апостолска римска
религия бе забранена в Китай напоследък, но по не така жесток начин. В същност
преподобните йезуитски отци не бяха възкресявали мъртъвци в пекинския двор;
задоволили се бяха да преподават астрономия, да леят оръдия и да бъдат
мандарини. Техните злочести спорове с доминиканците и други скандализираха до
такава степен великия император Юнг-Чинг, че този принц, който бе самата
справедливост и доброта, се заслепи и забрани да се проповядва нашата света
религия, по която нашите мисионери не можеха да постигнат съгласие. Той ги
изгони с бащина доброта, като им предостави храна и коли до границите на своята
империя.
Цяла Азия, Африка, половината
Европа, всичко, което владеят англичаните и холандците в Америка, всички
неукротени американски орди, всички южни земи, които представляват една пета от
земното кълбо, са все жертва на демона и доказват истинността на свещеното
слово: “Мнозина са звани, малцина
призвани”. Ако на земята има един милиард и шестстотин милиона хора, както
твърдят някои учени, вселенската римокатолическа църква наброява около
шестдесет милиона. Това представлява малко повече от една двадесет и шеста част
от жителите на познатия свят.
* С помощта на така наречените благочестиви измами християните
фалшифицират грубо един пасаж от Иосиф. Те приписват на този евреин, ревностен
защитник на религията си, четири странно вмъкнати реда; и в края на този пасаж
добавят: “Това беше Христос.” Какво! Ако Иосиф бе чул да се говори за толкова
смайващи събития, нима той би им отделил в историята на своята страна само
четири реда. Този упорит евреин би казал: “Исус е бил Христос.” И ако ти беше
повярвал, че е Христос, щеше да се похристиянчиш. Що за абсурд е да се иска
Иосиф да говори като християнин. Как може да има все още толкова глупави или
толкова нагли богослови, че да се опитват да оправдаят тази лъжа на първите
християни, признати за автори на сто пъти по-груби лъжи. (б.а.)
М27
(Voltaire,
Dictionnaire philosophique, Edition par R.Naves, Paris, Garnier, 1936)
"Либра Скорп" ООД
гр. Бургас 8018, п.к.38
тел.: 056/3-26-24; 088/799-64-34; 089/837-85-50
E-mail: meridian27@mail.bg
НАЧАЛО; ЗА НАС; УСЛУГИ; ЦЕНИ; ЗАБАВНО; УКАЗАТЕЛ; КОНТАКТ