МЕЖДУ ДВА СВЯТА
споделено
за “ползата” и вредата от наркотичните вещества
Авторът на тези редове, Велико Лефтеров,
е роден на 4 декември 1981 г. в гр. Шумен. Основното си образование завършва в
родния си град, а средното – в СПТУ по туризъм в гр.
Поморие (Бургаска област), където впоследствие се премества да живее. Работил е
в сферата на туризма в гр. Поморие, в Атина и в Бургас. Понастоящем е студент
във Варненския свободен университет “Черноризец Храбър”, специалност “Противодействие
на престъпността и опазване на обществения ред” и се издържа като шофьор на
такси.
В
продължение на години (както сам споделя) е “изпробвал” всевъзможни видове
опиати, докато най-накрая сам е достигнал до твърдото убеждение за физическата
и духовна вреда от тях и е намерил сили да се откаже. Това послание е предназначено
за младите, потенциални жертви на съвременния бич, октопода, наречен
наркомания.
Надяваме
се, че след като прочетете тези редове, ще се замислите дълбоко, преди да
посегнете към дрогата.
Меридиан 27
* * *
Трудно е, но не и невъзможно да
постигнеш промяната. Да се откажеш, да продължиш напред, да забравиш миналото,
да се откажеш от старите приятели, да забравиш спомените, които са те карали да
се чувстваш перфектно, трудно е!
Да настъпи промяна, означава да се
разделиш с нещо, с което не искаш, нещо с което си свикнал, нещо, с което си
живял, нещо към което си привикнал.
Загубих нещо хиляди пъти по-важно от
наркотиците, загубих любовта. За пореден път казах “не” на моята любов. В този
ден, любовта която загубих, накара човека в мен да се замисли и да спре!
Загубих това, с което бях живял достатъчно време, за да се пристрастя –
любовта. Пристрастен бях и към наркотиците. Изход винаги има! Има време и за
промяна, не мога да кажа че съм щастлив или радостен от причините, които ме
доведоха до това решение. Но мисля, че това е добро начало.
Намери своето начало, открий себе
си, заживей щастливо! Не се оставяй, бъди силен, бъди себе си!
Как започна всичко? Какво ме подбуди
да напиша тези редове?
1. За автора
Здравей читателю, с тези редове
искам да те запозная с добрите, и до голяма степен лоши, влияния, причинени от
наркотичните вещества, както и нещата от живота, които ме накараха да проумея
за добро или лошо.
Но нека се представя. Казвам се
Велико Андреев Лефтеров, на 23 години съм, и от около
пет години употребявам почти всякакъв вид наркотици. Тук може би е редно да
зададем въпроса “Защо го провя”. Именно това смятам да ти разкажа впоследствие
и да ти дам някакъв ясен поглед, защо не трябва и ти да го правиш, причини
които на пръв поглед не могат да те спрат, но ужасяващи факти, които ще те
замислят. Прочети тези редове и направи сам извод за себе си.
Тук разказвам действителни случаи,
които съм преживял. Може да си кажеш “Виж го тоя, колко развинтена фантазия
има!” Няма да те упрекна, защото и аз самият, преди да вляза в света на
наркотиците, съм виждал такива ситуации само във фантазията си. Неща, които
както могат да те направят щастлив по един начин, така и обратно. Въпреки
всичко, единственият начин да разбереш истината е да опиташ, но не го прави без
да си запознат с всичките изненади, които те очакват в света на наркотиците.
Запомни от мене едно, преди да се решиш да направи първата крачка! Това, което
ти дават наркотиците в момента на удоволствие, си го вземат след време. Рискът,
който поемате, е твърде голям, ако решите да нахлуете в света на наркотиците.
Не се стремя да те спирам! Но не
мога и да подкрепя решението ти! Ако отделиш малко време да прочетеш
написаното, ще си дадеш отговор на много въпроси и съм сигурен, че ще се
замислиш.
Както казах, изборът е единствено
твой. Приятно изкарване в света на “нереалността”.
2. Как започна всичко
Първите седем години и малко след
това, в най-ранна възраст, най-лесно се възраждат подбудни
страсти към всяко нещо занапред. Възпитанието и откровеността на родителите към
малкия човек са най-важните за неговото добро по-нататъшно развитие и правилни
виждания към света.
Аз изкарах странно, и за малцина
непознато, детство. Както с положителни, така и с отрицателни аспекти. Това
повлия много за развитието ми и за грешките, които направих, но не искам и не
мога да обвинявам никого. Майка ми, ми показа нейния свят, нейните вярвания,
нейните надежди, нейните виждания за живота, които определено влияят
положително на духовното ми развитие, но тя не е подозирала, че точно това ще
ме подтикне към наркотика. Една майка не може да даде чувството на сигурност,
което едно момче в ранна възраст трябва да получи от баща си. Това е също една
от причините, довели ме дотук. Съдбата
ме отдели в ранна възраст от бащинския контрол, което също е много важно.
Израснах в бедно семейство с
разведени родители, живеех при майка ми, която беше безработна и се изхранваше с
помощта на родителите си, мизерната осигуровка, която получаваше и мизерните
заплати, които вземаше, когато си намираше работа за по 20 дена. Майка ми се
занимаваше с биолечение и екстрасенство,
неща които също малко хора приемат за нормални, а още по-малко хора могат да
възприемат като част от нас. Бях на 13 години, когато тя един ден седна до мен
и ми каза:
– Моето момче, сега трябва да се
разделим, защото така се налага, но аз винаги ще съм до тебе. Аз ще бъда в
музиката, която слушаш!
Стори ми се безсмислено, но никога
не го забравих. След време точно музиката до голяма степен ме подтикна да
опитам от наркотиците. Думите, които ми каза, имаха за цел да ме успокоят от
предстоящата раздяла с нея, но наистина беше права – под въздействието на
наркотиците и музиката, аз халюцинирах неописуеми неща. Неща, които само можеш
да види насън. След което ми заяви, че ще заминава за Гърция и ще го прави
заради нас, за да имаме по-добро бъдеще.
Така и стана. Майка ми замина, а аз
направих крачка в живота ми, която тогава не осъзнавах колко ще промени смисъла
на бъдещето ми. Досега, макар и минимално, чувствах някаква сигурност, докато
живеех с жената, която ме е родила, а сега?! Винаги съм си мислил, че ако бях
израснал в нормално семейство с двама родители около себе си, никога не бих
стигнал до този момент да “кусам” наркотици. Не обвинявам в никакъв случай
родителите си!
Преместих се да уча и живея при
родителите на баща ми в малко морско градче с население около шест-седем хиляди
души, където всичко се научава със скоростта на вятъра. Беше ми интересно –
нови приятели, нов град, нова обстановка. Не след дълго научих, че града се
обитава предимно от крадци и наркомани, но това не ме вълнуваше – нямах
наклонности нито към едното, нито към другото. Харесваше ми морския климат и
това, че живея до морето. Набързо се запознах с много хора, започнах да се
движа с определена група. Излизания, кафета, дискотеки, забавления по домовете
– изобщо всичко беше идеално, какво повече може да иска един петнадесетгодишен
пубертет. Бях свободен, нямах родителски контрол и “улицата” беше моят учител.
Един ден при мен дойде един познат и
започна да ми разказва как може да ми намери 3-4 килограма марихуана за
минимално количество и колко мога да спечеля от това, ако я продам на дребно.
Нямах си ни най-малка представа в какво се забърквам, но алчността за пари може
би, ме подтикна да приема. Така и стана. Взех марихуаната и започнах да търся
пазар, където може да се продаде. В това време още бях против всякакво вземане
на наркотици. Веднага споделих офертата с момчетата от компанията, с която
излизах, а те бяха пушили и офертата им се видя супер изгодна. Хем ще пушат без
пари и в същото време ще печелят от това.
Не се мина много време и, един
слънчев ден, рано сутринта, се звънна на вратата. Успях само да чуя “От
полицията сме, имаме разрешение за обиск!”
За мое голямо щастие, в апартамента
ми нямаше нищо, но факта, че от полицията знаеха всичко за въпросната
марихуана, беше достатъчен, за да прекарам 24 часа в управлението по изясняване
на случая.
Размина ми се! Вярвам, че
съществуват неземни сили, които помагат на заблудените хора в дадени ситуации.
Все пак всичко тепърва започваше, но аз не го осъзнавах и нямах намерение да се
занимавам с каквито и да било щуротии, свързани с наркотици, но явно съдбата ми
беше на друго мнение.
3. Мери Джейн, марихуана, канабис, или както си искате го наречете
За по-малко от две години
пребиваване в новия град, животът ми придоби неочакван обрат. Започнах да се
променям коренно, пропуших цигари, започнах да се занимавам с кражби, станах
комарджия, харчех по много пари по рулетки и ротативки, правех какви ли не
щуротии, с които притеснявах родителите си и хората около мен, които мислят и
ме обичат. Защо ли? Ами, честно казано, във всяко нещо, което вършех, намирах
някакво вътрешно удоволствие със създаването на рисковани ситуации, или просто
напрежението около дадения момента. Тръпката във всяко ново начинание,
единствено тази тръпка е причината да стигна до това, което съм в момента, за
добро или лошо. “Улицата” ме научи на всичко това. Не закъсня момента, когато
една вечер, събрани в компания от няколко момчета, се изкара една цигара
марихуана и пак тази тръпка и любопитство може би до голяма степен, ме накара
да пропуша.
Първия път никога не можеш да се напушиш,
поради простата причина, че не знаеш какво да очакваш, след като си изпушил
марихуаната, а и организма ти все още е силен и стабилен. Но редовната употреба
води до разбиване на нервната система и психиката на индивида. В такъв момент
си казваш “Ммм да, опитах и нищо не стана, няма
смисъл да пробвам пак”. Но голяма роля за въвличането в пристрастяването играят
хората, които са около теб, хората с които си всеки ден, с които общуваш и на
които вярваш повече, отколкото на родителите си, с две думи – компанията, с
която се движиш. С какъвто се събереш, такъв ставаш! Някои си мислят, че към
марихуаната не можеш да се пристрастиш?! Дали това е така? Оставям читателите
сами да преценят, след като прочетат историята до края.
От чисто любопитство и както казах,
с помощта на компанията ми, напушванията продължиха,
не много често, може би на седмицата веднъж или два пъти. Започна да става
интересно – главата ти се замайва, смееш се за минимални неща, освобождаваш
отрицателната енергия от себе си. За няколко часа забравяш ежедневието и се
пренасяш в свят на удоволствие, който те кара да се чувстваш супер яко и да не
мислиш за проблемите около теб. Като се замисля, голяма роля за да продължа да
пуша марихуана, оказа точно това, че бягаш за момент от проблемите си. Да! Така
е, спор няма, но след време осъзнах, че е по-добре да се изправиш срещу
реалността и да погледнеш проблемите и страховете в очите, за да можеш да се
справиш с тях! Бягството от тях не е решение, единствено води до забавяне на
ситуациите и задълбочаване в самите проблеми, обграждащи ежедневието ни.
Осъзнах се, но беше минало много
време и бях влязъл още по-навътре в темата “дрога”.
Примирих се с мисълта, че пуша марихуана, като преди това бях много против
употребяването на наркотици. Виждах някаква хубава страна, както вече каза “напушването” те изолира в един различен свят, далеч от
реалността. Но, доказано житейско правило е, че всяко нещо си има своята цена,
а малко хора осъзнават колко голяма цена ще платят, след като започнат да
употребяват наркотици. Това си имаше и своите добри страни. В момента, когато
започнах да пуша марихуана и да се унасям в нейния свят на удоволствия, спрях
да се занимавам с другите щуротии – кражби, хазарт, което зарадва родителите ми
и успокои отношенията в семейството ми. Но те не знаеха с колко по-голямо зло
съм се забъркал, както и аз не проумявах какво точно може да ми се случи в
последствие. Като погледна назад във времето и като се замисля, точно този
момент със започването на марихуаната, промени житейските ми мисли в друга
насока. По-добра насока, в напушено състояние виждаш живота и заобграждащите го неща по-розово, изплуват в съзнанието ти
великолепни идеи от сорта как можеш да свалиш някоя мацка,
ставаш по-приказлив, по-отворен, ако мога така да се изразя. Оставаш без
задръжки за разговорите с околните хора. Въобще, осъзнаваш неща, които вълнуват
един тинейджър и живота ти става по-весел под
въздействието на това “чудо” марихуаната. С което обаче, започваш да я
употребяваш все по-често и по-често, за да си под нейно влияние. Започва да
става твой начин на живот, започваш да пушиш всеки ден и да ставаш с мисълта
как ще се напушиш и ще си избухвате с приятели.
Ето точно тази фаза се нарича
пристрастяване. Никой не я вижда и всеки си казва “аз мога от утре да не пуша”
или “аз не съм зарибен към марихуаната” и наистина, погледнато от човека, това
е така, защото не се опитва да откаже достъпа до нея, а само издига тезата си
на думи, но погледнато от чуждо око, ситуацията е далеч по-различна. Някой може
да обори дадените факти и да ме упрекне, че това не е така и пиша пълни
безсмислици, но повечето ситуации и примери давам от собствен житейски опит и
дори да има някакво разминаване в твърденията ми, това е поради причината, че
хората са индивидуални за себе си и всеки вижда нещата под различен ъгъл, но
главната идея, която искам да изразя е, че “пристрастяването” към марихуаната е
реалност, която употребяващия не вижда, а затъва леко и бавно.
Както вече казах, бях се примирил с
това, че пуша марихуана и твърдях сам на себе си, че мога винаги да се откажа
да пуша, но никога не го правех! Казвах си също така, че никога няма да
употребявам други наркотични вещества, защото гледах наркоманите по улиците как
спят, как повръщат и се отвращавах от гледката, но още не познавах света на
наркотиците и не знаех, че има може би десетки вида наркотици, които ти влияят
по различни начини, а гледах тези, които употребяват хероин и са най-точните
примери за наркомани, и си мислех, че това е другия наркотик, който съществува,
и който не искам да употребявам никога. Информацията е един основен детайл,
чрез който, ако я имаш, наркоманията в света би се намалила до голяма степен.
Именно това е причината да напиша това послание, за да може повече младежи да
научат какво точно представляват наркотиците.
Някои биха казали, че марихуаната не
е наркотик, защото научно е доказано, че се използва от някои народи като
билка. Да, това е така, чел съм книги, в които описват марихуаната като билка и
като средство за медитация, но те също така казват, че я употребяват само в
моменти на медитация или в моменти, когато е необходима като билка. Не трябва
да се забравя факта, че всяко нещо в минимални количества е дори здравословно,
но честата и редовна употреба води до обратната страна. Когато започнеш да я употребяваш
ежедневно, организма ти започва сам да изисква дневното напушване
и човек не вижда как пуши всеки ден и не осъзнава, че вече дефакто
е зарибен към това.
Нека споделя и хубавите страни на
това, ако могат така да се нарекат. След около едногодишно употребяване на
марихуана, започнах да осъзнавам, че при всяко напушване
и влизане в другия нереален свят, фантазията ми стига до неограничени предели,
от които изпитвах голямо удовлетворение. Започнах да се научавам да програмирам
интуицията си, предчувствието си, ума си. Ставах като компютър, който подава
команди на сетивата си и до голяма степен успявах всеки път, когато се напуша
да бъда такъв, какъвто искам, в зависимост от ситуацията, в която съм. По
принцип обичах да съм център на внимание, както всеки пубертет, и когато се
напушвах, постигах това почти всеки път и изпитвах вътрешно удовлетворение, че
мога да се променям в дадени ситуации, както аз искам. Това се получава и без
употреба на марихуана, но е по-трудно, трябва повече самодисциплина, но тогава
не го знаех, пък и марихуаната до голяма степен те пренагажда
към това състояние без много усилие. Дефакто,
хубавото, което виждах в нея, беше това, че аз бях компютъра, а тя Windows-а, който пак аз програмирах както си искам. Вече
макар и да не го осъзнавах, бях в другия свят – света на наркотиците и тепърва
щях да навлизам все повече в него.
Да. Това си е направо друг свят,
нищо общо с реалността или, по-добре казано – изкривяване на реалността. Това
беше само началото, не знаех какво ме очаква. Марихуаната е първата крачка,
ключът, който отваря портите на другата реалност, където те дебне мрака,
маскиран като примамливи слънчеви лъчи при изгрев слънце, и повечето хора от
чисто любопитство влизат в този свят, без да подозират какво ги дебне, примамени
от, на пръв поглед, красивата гледка, която виждат.
Не мога да спра никого да направи
първата крачка, мога само да ви разкаже реалността, погледната през моите очи и
да ви дам съвет: “Не правете първата крачка, за да не съжалявате в
последствие!”
4. Наркотика, който погубва света.
Хероин.
Времето летеше, дните минаваха, завъртяха се и
годините, през които живота ми предимно минаваше с домашни събирания, алкохол и
марихуана. Завърших гимназията, влязох в казармата. Хората казват, че точно в казармата
момчето се оформя, пречупва своя детски характер и поглед към живота и излиза
узрял за бъдещия тежък живот. Не мога да кажа, че с мен стана точно така! В
казармата пречупих донякъде детското в мен, но не можах да изляза точно
“човек”, готов за предстоящия живот, кариера и семейство.
Срещнах и видях наркоманията очи в очи, видях какво
причинява хероина на един млад човек, за което съм много доволен, че съдбата ме
срещна с това и още повече ме убеди, че хероинът е наркотик, който бързо
зарибява организма, пристрастява те и бавно, но сигурно те убива. По онова
време и без това нямаше голямо разнообразие на наркотици – хероинът и
марихуаната бяха доминиращите.
Първите дни в новобранския център преминаваха весело.
Не ни държаха много изкъсо, а и веднага се надушихме 4-5 човека, които пушим
марихуана. Едно момче беше вкарало 50-60 грама и първата седмица се напушвахме
и се кефехме на разнообразието, което ни заобгражда. Всяка начало е интересно, особено когато има и
какво да пафкаш, но… марихуаната свърши! Започнахме
да ходим на занятия, бяхме много изморени и не ни оставаше време за щуротии.
Мина се около две седмици, когато един ден след занятия се случи нещо, което
остави траен спомен в мен като нещо отвратително.
След занятия беше ден за баня и всеки бързаше да се
изкъпе и да почине малко преди вечерната проверка. Забързани наляво и надясно в
спалното, в което бяхме около 70 човека, никой не забеляза как едно от
момчетата на пръв поглед спи и бълнува нещо съвсем тихичко. Бях първия, който
забеляза това и от любопитство се приближих до младежа, за да чуя какво
бълнува. Той говореше супер несвързани и странни за мен тогава неща от рода на
“хайде, моля те, дай ми го”, “остави ме, не искам повече” и всевъзможни
безсмислени изречения едно след друго. В един момент започна да се гърчи и да
излиза пяна от устата му. В първия момент се паникьосах
и за секунди не знаех какво да направя, нямах си ни най-малка представа какво
точно става с това момче. Осъзнах се и мигновено извиках дежурния по рота,
който започна да му бие шамари, за да се събуди, но уви – момчето продължаваше
гърченето и пяната от устата му излизаше все повече. Без да се замислим, го
хванахме на ръце, аз и още трима войника, с одеалото на което спеше и тръгнахме
към стационара (медицинското заведение в казармата). Там го събудиха от това
състояние и го натъпкаха явно с някакъв морфин, за да нормализират състоянието
му, след което се качихме на линейката и го отведохме в града. Лекарят му
задаваше въпроси, от които разбрахме, че взема венозно хероин от 2 години и е
получил някакъв вид абстинентен пристъп, дължащ се на
двуседмичното прекъсване на дозите. Момчето започна да споделя пред доктора и
нашите уши какво точно е станало. Заспивайки, той е влезнал в другата реалност
за него – тази, която вижда, когато е надрусан, тази негова реалност, която го
кара да се чувства на седмото небе, където всичко за него е “розово”. Но в
дадената ситуация, тази негова “розова” реалност се е оказала най-големия му
страх и е започнал да вижда неща, които го плашат, неща, които са пълна
противоположност на това, което вижда под влиянието на хероина. Очевидно беше
за всички, че психиката му можеше да не издържи, и кошмарите, и страха от
видяното можеха да убият това младо момче, което нямаше още 20 години, ако беше
останало в това състояние още няколко минути. След това го пратиха на лечение
във Военна болница и никога повече не го видях.
Тази информация за действието на този наркотик –
хероина – може би ми помогна до голяма степен за по-нататъшното му
съществуване. Уплаших се и видях лошата страна на действието, за което съм
много доволен, но… винаги има едно “но”, любопитството от това, което чух,
остана в мен, любопитството за този красив свят на фантазията, в която изпадаш
под въздействието на хероина.
Казармата си течеше, случката се позабрави, мина
клетвата, преместиха ни в друг град, друго поделение, нови командири, нови
приятели, нови запознанства, всичко беше вълнуващо, но няма да се впускам в
подробности.
В новото поделение си допаднахме с едно момче от
Варна, поради простата причина, че веднага намерихме обща тема и това беше
марихуаната. Преминаха бурни месеци с големи напушвания
и лежане по полянките в поделението, беше супер яко, между другото марихуаната
винаги си е оставало най-якото нещо за мен от всички наркотици, защото може би
е най-малко вредящия наркотик, който не оставя кой знае какви отровни последици
в организма ти.
След време, моя другар сподели за неговата трагична
история със семейството и това, че употребява от 3-4 години хероин. В първия
момент не можах да асимилирам това, че той е в казармата и от 2 месеца не е
вземал хероин и привидно на външен вид не показва признаци на абстиненция. Тогава научих още нещо, споделено от един
наркоман за този вид наркотик. До голяма степен повечето е въпрос на психика и
че абстиненцията може да се преодолее, ако дозата на
хероина е по-малка и психиката ти работи добре. Можеш да преодолееш абстиненцията, но пристрастяването си остава завинаги!
Усетил ли си първоначалния кик от хероина веднъж,
няма гаранция, че ако си объркан от странични явления, като проблеми в
семейството или караница с приятелката, няма да потърсиш утеха в иглата и
спринцовката. А повечето младежи-наркомани започват именно от такива странични
проблеми, когато се чувстват потиснати, нежелани, съсипани от ежедневието.
Търсят спасение в този нереален свят, където намират утеха, но това може да им
коства живота.
Уволних се. Дали излязох зрял мъж или останах същия
пубертет, това не мога да кажа със сигурност! Това, което знам обаче е, че
хората с които прекарах една година в казармата, различните личности, с които
делях един покрив, от всеки научих по малко за предстоящия живот, погледнато
през техните очи. Информацията е нещо нужно и безценно в този живот и ти дава
винаги по няколко хода напред от останалите, затова се стремя винаги да пълня мозъчето си с по-важна за мен и предстоящия ми живот
информация.
Върнах се в родното градче. Нормално беше за една
година нещата малко или много да са се променили в града, но това, което
заварих надхвърли очакванията ми! Човека с когото излизах, човека с когото
прекарвах повечето си време, човека който беше за мен като брат, човека с
когото делих хляб и сол, беше започнал да употребява хероин! Почувствах се
адски гадно, но не го показах и дори продължих да излизам с него. Не съм си и
помислял да докосвам хероин, след всичко видяно и чуто в казармата за този
смъртоносен наркотик – не ми е и минало през ума да пробвам. Напротив – исках
да помогна на приятеля си да го откаже, въпреки че знаех колко трудно е това!
Вярвах в себе си! До такава степен вярвах в себе си, че бях сто процента
сигурен, че мога да му промия мозъка и да го накарам да разбере, че е тръгнал в
грешната посока. Твърде самоуверен бях и сгреших, но не съжалявам за това,
както и за нищо, което съм направил в живота си, защото грешките се правят, за
да се учиш от тях. Поучиш ли се от грешка, която си направил, и не я повториш
отново, говори добре за теб. Започнеш ли да повтаряш грешките си, означава че
нещо в тебе куца и трябва да разбереш и отстраниш нередността.
Но, опитвайки се да помогна, и аз допуснах грешка.
Опитах какво е хероина! Направих го с цел да видя дали приятеля ми ще бъде
толкова загрижен за мен, както бях аз, като ме види смазан и разпльокан на някоя пейка. Не съжалявам, че опитах,
любопитството беше се родило в мен година по-рано, просто момента беше дошъл да
задоволя това любопитство. Наистина, първоначалния кик
те праща на седмото небе, чувството е неописуемо, но следващите часове са
трагични както за тебе, така и за организма ти. Отпаднал си, заспиваш
навсякъде, където се отпуснеш, повръщаш. Не знам защо повторих, ефектът беше
същия! След това пак – за три дни си бих три пъти венозно хероин. На третия
ден, след поредния удар ми стана хубаво, обзе ме еуфория, чувствах се като
перце, летях! Всичко мина и вечерта нещо ме накара да се замисля, дали това е
правилния път? Уплаших се, сетих се за това, че не трябва човек да повтаря
грешките си, уплаших се от самия факт, че вече наркотика, който мислех за
смъртоносен сред населението, ми харесваше. В същото време разбрах, че не съм и
в състояние да помогна на един човек, който сам не иска да си помогне. До ден
днешен се чудя дали съм сгрешил, но спрях всякакви отношения с моя приятел, с
което и поправих грешката, която направих, че опитах от хероина! Винаги ще ми
бъде тежко и мъчно за този човек, но всеки сам решава кой път да поеме в
живота, все пак това си е негов собствен живот, и ако той сам не проумее, че не
върви по правия път, аз съм безсилен. Можеш да помогнеш на човек, който виждаш,
че се осъзнал и наистина има нужда да му подадеш ръка за да излезе от калта, но
докато не го осъзнае сам и господ не може да му помогне!
Много пъти се замислям – накъде върви светът?!?
Двадесет и първи век сме. Предсказанията на Нострадамус
за гибел на човечеството през 2000 година се оказаха достоверни! Потоп нямаше!
Но наркотиците бавно и сигурно взимат своите жертви. Точно в навечерието на
новия век населението на планетата се заля масово с тази смъртоносна “наслада”,
която бавно, но сигурно привлича все повече тинейджъри,
а дори и деца! Вярвам в това, което виждам, а виждам, че чумата удари
най-ценното на света, а именно нашите деца!
5. Един красив нереален свят.
Пико.
Живота не спира да тече. Минута след
минута, час след час, ден след ден, наркоманията залива света, все повече
стават хората, които искат да прекрачат границата на другата страна на
ежедневието и да избягат от него. Засипани с неговите проблеми, най-младите не
могат да изградят стабилен характер, за да продължат по правия път на техния
живот, за едно по-добро бъдеще. Тук ще се опитам да обясня, кое мисля че има
голямо влияние за това. А именно – музиката!
Желаех много да “избягам” от тази
страна, малко или много защото не виждах как мога да си оправя бъдещето тук. За
никого не е тайна, че страната ни е във финансова криза, и за повечето от нас е
по-доходно да работят и живеят в чужбина. И колкото повече хора мислят така,
толкова повече напускат страната и търсят по-добър живот в чужбина, както и
направи майка ми преди повече от осем години.
Случайно, един ден, когато пак
мислех какво мога да направя, за да си осигуря някакво съществуване, тя ми
подаде ръка и заминах за Гърция, където живееше и тя. Грешката, която направих,
и за която съжалявам е, че не се вслушах в съветите й да остана известно време
(около 2-3 години), да събера малко пари и да започна някакъв бизнес в
България. Но понякога, да не кажа в повечето случаи, младежите на моята възраст
мислят повече с малката глава, отколкото с голямата.
Докато бях в Гърция се запознах с
едно момиче от Добрич, посредством интернет
кореспонденция. Не мога да ви го опиша, или да ви го обясня, но се влюбих в
нея, без дори да съм я виждал. Странно е, нали? Но е факт! Прибрах се за десет
дни в България, за да се видим, заради което изгубих работата си, която имах, и
която беше добре платена, но… любовта няма граници. Винаги съм си мислел, че
именно тя, любовта и разбирателството между хората до голяма степен биха
спасили света от каквото и да било. Но това са мои лични виждания. Речено –
сторено. На мен ми трябва много малко, за да се навия, да направя някоя щуротия
от този вид. Прибрах се, видяхме се, беше ни яко и… една вечер, по стечение на
обстоятелствата, се озовахме в една квартира и празнувахме рожден ден на
някакво момиче. Купона вървеше перфектно. Музиката ми направи голямо
впечатление, поради факта, че не бях слушал точно такъв стил музика и беше ново
и интересно за мен.
Слушахме някакъв вид “techno”. Както казах, купона вървеше чудесно, а си няма и
представа, колко по-добре щеше да стане. Забелязах, че в един момент се
събираха някакви пари за нещо, но не бях толкова любопитен, а и предполагах, че
е за още алкохол, поради факта, че дойдоха и още хора на купона. Момичето,
което събираше парите, излезе и се върна след около час. Направи ми голямо
впечатление, че след като влезе, настъпи голяма еуфория в къщата и всички се
събраха около масата, но алкохол не забелязах да носи?!
Изкараха едно голямо огледало и
хвърлиха около десетина пакета отгоре. Все още нямах ни най-малка представа
какво предстои. Този ден се запознах с още един вид наркотик, който точно по
това време излизаше на пазара в тинейджърските групи
– PICO. На огледалото се начертаха набързо около
десетина линии, а аз се чудех, какво трябва да направя. Дали трябваше да се
престоря, че знам за какво става въпрос и просто да изсмъркам дозата си или да
откажа. Замислих се, но не дълго. Бях с момиче, с което исках да започна
някаква връзка, струваше ми се тъпо да откажа. Какво щеше да си помисли за
мене? Не исках да играя ролята на безучастен в купона, ако бях се отдръпнал, не
знаех какво щеше да си помисли за мен, не исках да правя лошо впечатление. И
пак за добро или зло, не знам, но го направих! Усетих тръпката от синтетичното пико. Мога да кажа с чиста съвест, че това ми хареса, а
голяма степен за доброто ми настроение имаше и музиката, която по някакъв много
специфичен начин ме караше да полудявам от вътрешна наслада.
Беше Коледа, годината беше 2002, не
мисля че мога да забравя тази дата. Случилото се тази вечер променяше живота ми
занапред. Един момент, един миг, една секунда, промени по-нататъшния ми живот
коренно. Чувствах голяма вътрешна енергия и в същото време неописуемото
вътрешно удоволствие от самите движения на краката, ръцете и тялото си. Голяма
роля за това имаше музиката, по която много се привързах и която чувствах като
нещо, без което не мога в дадения момент. Беше по-силна и от наркотика. След
около 3-4 часово нон-стоп танцуване, в главата ми
започнаха да навлизат мисли, странни, объркващи мисли, спрях да усещам тази
енергия отвътре и започнаха да ме обгръщат някакви вълни, ту топли, ту студени,
не можех да си свържа мислите, обикалях като муха без глава из къщата, а за
приятелката ми бях нацяло забравил. Изведнъж нещо отвътре просто инстинктивно
ме изкомандва “Тръгвай си, какво правиш тук!”. Не се замислих, без да кажа дума
на никого, се облякох и тръгнах. Хората, които ме забелязаха, тръгнаха след мен
да се опитат да ме спрат, но аз бях категоричен, че си тръгвам. След известно
време се отказаха да ме разубеждават, скарах се с приятелката си, която ме
молеше много да се върна, но аз бях като омагьосан или по-точно изпълнявах
командата на вътрешния глас, който ми беше наредил да си тръгна. Когато излязох
пред къщата, в която бяхме, се вцепених и застанах отпред на минус седем-осем
градуса и един метър сняг. Стоях около три часа без да мръдна, като заледен.
Имам обяснение за това ненормално
мое поведение, но това обяснение дойде след около пет месеца почти всекидневно
употребяване на синтетичното пико. Всичко е в самия
теб! Психика! Наркотиците си играят предимно с мозъка и следователно с
психиката на човека, който ги употребява. В такова състояние може да си
въобразиш всевъзможни неща, които да нямат нищо общо с реалността. С две думи,
играеш филм, в който си главния герой.
След случилото се, не исках нищо
друго, освен да се прибера в къщи, да се изкъпя и да си легна. С много усилия
направих това, което трябваше да сторя – прибрах се, изкъпах се, но спането ми
беше малкият голям проблем. Въпреки, че се чувствах адски изтощен, което се дължеше
на пикото, остатъчният ефект от синтетиката е, че не
ти дава възможност за добър сън. Унасях се и се събуждах, ако имаш късмета да
дремнеш повече от половин час, то сънят ти е съпроводен от странни графики или
каквото ти е останало в главата от вечерта, и в повечето случаи се стряскаш и
се събуждаш. Но, както знаете, всяко удоволствие си има своята цена. Замислих
се отново. Заслужаваше ли си 3-4 часовото изпитване на насладата, да заплатя с
тези мъки, които усещах за първи път? Не стигнах до конкретен отговор на този
въпрос и неусетно се унесох и заспах.
Всичко тепърва започваше. Не се и
мина много време, след 2 дена се озовах в малко клубче
на техно-парти, привлечен както от музиката, така и
от наркотиците. Двете неща вървят почти ръка за ръка, може би защото под
въздействието на наркотиците, чуваш музиката под различен ъгъл и започваш да я
приемаш и разбираш по-различно от обикновеното. Самата музика под въздействието
на наркотиците те кара да изпадаш в състояние на медитиране. За хората, които
им е непозната тази дума и не знаят нейното значение, бих уточнил, че това е
отпускане на душата и “отключване” на аурата на човешкото тяло, при което се
изпитва вътрешно удовлетворение и до известна степен имаш по-голяма възможност
да си изясняваш и да даваш отговори на въпроси, които те вълнуват. Може и да
греша с обяснението на думата медитация, може някой да я разбира по друг начин
и да не е съгласен с мен, но аз изтъквам само факти, видени през моите
очи. Точно от това парти започнах да виждам
живота по по-различен начин и чрез музиката и наркотиците, посредством
медитацията, съзнанието ми започна да си изяснява и да дава светлина на теми
като “Кои сме ние хората?” или “Какво правим на земята, защо сме родени?”, “Има
ли някаква друга форма на живот?”.
Започна да ми става супер интересно,
получих отговори на много въпроси, вълнуващи битието ми, но естествено под
въздействието на наркотици и медитиране на музика, обикновено на парти. Нямаше
кой да ми обясни обаче, колко много вредя на себе си по този начин. До известна
степен го знаех, но не обръщах голямо внимание на това. Желанието да се
надрусам и да бъда на парти беше по-силно от всичко. Лошото стана, когато надрусването ми стана ежедневие, събрах се в компания на
дилъри, при което сами се досещате, че не беше нужно да имаш много пари, за да
усещаш желаната тръпка по-често. Когато се надрусаш на парти и сутринта се
прибереш като парцал, е трудно да заспиш и има гадни остатъчни ефекти, но
когато не спиш, за да се друсаш, организмът ти се превръща в парцал и ставаш
точно като олигофрен, без възможност да събереш две и две, или да кажеш някое
изречение правилно. Стигал съм до шест дни без да затворя очи, поемайки само
синтетично пика, цигари и безалкохолно. Повярвайте ми, за такова време на такъв
режим е доказано, че можеш да смъкнеш до десет килограма от теглото си, а след
това са нужни месеци за да наваксаш тези килограми. Пак бях се скрил от
реалността, бях избягал от ежедневието и живеех в собствен свят. Пет месеца
литнаха от живота ми в този свят, не ги усетих как минаха, както също не усетих
колко изтормозвам и отслабвам защитите на организма си. Никой не може да го
види, докато е под въздействието на наркотика. Никой не си дава сметка за това,
всеки си казва “Ще ми бъде супер яко, както последния път, после ще му мисля” и
завладян от тази мисъл, минават месеци и години, но с риск да стана банален, ще
кажа пак, че всяко нещо си има своята цена и някои я плащат много високо. По
дяволите, на къде вървеше света?
Мисля да спра по тази тема дотук.
Мога да разказвам още много неща за този наркотик, но мисля, че това коте
трябва да проумеете и да се откажете, съм го казал. Ще ми бъде много болно,
когато приятелите ми започнат да умират поради тази причина, иска ми се да спра
всичко това, иска ми се да спра неизбежното, но съм убеден, че момента
наближава и ако човек сам не го осъзнае, никой не може да му помогне.
6. Пречупване на реалността.
Амфетамини.
Синтетиката, която единствено има
възможността да ти промие мозъка, държанието и външния ти вид от продължителна
употреба. Някои са сигурни, че пристрастяване или абстиненции
от този наркотик не съществуват?! Всъщност това е така, единствено от очите на
надрусания индивид. Той изпада в екстаз на своите положителни мисли от
наркотика, който не му позволява да има отрицателни, докато е под въздействието
му. Дефакто попадаш в капан на самия себе си. Сам се
криеш и не можеш да видиш реалността.
Възможно е да се преодолее абстиненцията, ако волята ти е силна, но да забравиш “кик”-а от най-голямото си “избухване” или по-точно да
преодолееш пристрастяването към този наркотик е невъзможно, или поне аз не съм
чувал за такъв случай. Веднъж направил ли си “хобота”, сложил ли си го в носа
си, усетил ли си как нещо пробива мозъка, след което те прави нов човек… такъв,
какъвто в повечето случаи искаш да бъдеш, но нещо от живота ти примерно, пречи
да бъдеш. Край, ти си в матрицата.
Направиш ли го веднъж, това чувство
не може да се забрави за минимално време, защото те удря точно в мозъка и
нервната система, където оставя най-силен и траен спомен. Границата от това да
може да бъде забравено това чувство, понякога е от седем до десет години, по
медицински проучвания.
Абстиненцията се преодолява поради причината, че
не трае повече от 10-15 дни, независимо за какъв наркотик става въпрос, а якото
“избухване” и пристрастяването остават в паметта ти до десет години и всеки
един ден от тези години имаш възможността да се сетиш и да усетиш пак якото в
гърдите си. Независимо дали си го направил по собствено желание или страничен
житейски проблем те е подтикнал.
Амфетаминът в по-големи количества и по-силно
качество може да ти причини изкривяване на мозъка до степен да халюцинираш в
неограничени посоки. Не съм се убедил лично, че този наркотик може да те докара
до състояние, в което халюцинираш неща, от които можеш да умреш.
Ще ви разкажа едно лично
преживяване, което беше като среща със смъртта. Тя не ме взе, но породи именно
идеята да разкажа на всеки неопитен младеж, какво ще сбърка или какво не, като
се забърка в този свят на наркотиците.
Бил съм в най-различни състояния на
кеф и удоволствие под въздействието на амфета, но
винаги са били от положителна гледна точка. Никога не съм изпадал в отрицателна
ситуация, или такава, от каквато да не мога да намеря изход, до деня в който се
върнах от Атина.
Бях три месеца в Гърция при майка
ми, но нямах голям късмет с работата и жадувах да се върна и да се “нокаутирам”
на някое парти. Партито не закъсня, а дори беше на вълнуваща дата – началото на
новата година. Какво ли ме дебнеше в тази новогодишна вечер, имах много странно
предчувствие и се двоумях между частно парти в една виличка
или клубно парти с много повече хора. Сгреших с избора си определено, но не
съжалявам, че преживях и видях всичко това, което се случи.
Взех си около един пакет (грам) амфети и два бонбона. И двата наркотика с отлично
качество. За вечерта бях аз човека на
манежа, партито просто подсказваше, че ще бъде невероятно. Аз също бях на линия
и исках да го посрещна с отворено сърце.
Тук направих грешката, че изядох двата
бонбона едновременно и през 30-40 минути през носа ми влизаше пронизващата
стрела, която се забива в тила ми и ме отпуска за да продължа напред партито
без никакви признаци на умора в тялото, дори докато си чертаех линиите и
навивах хобота, музиката, която чувах от клуба ме подгряваше още повече. И като
съберем всичко на кантара, след тримесечна почивка в Гърция, това количество
опиати ми подейства супер задоволително.
Замаян от красотата и удоволствието,
което ме заобграждаше цяла вечер, направих две
грешки, които не трябваше. Партито приключи по-рано, поради клубни проблеми и
трябваше да се преместим възможно по-бързо някъде, където да се наслаждавам на
музика, преди да си начупя зъбите от стискане. Нямах никакви идеи, не бях и в
състояние да взимам решения, затова приех първата оферта, която чух – София-алтар – докато издържим! Направо невероятно за един толкова
насмукан тип.
Още със самото пристигане,
почувствах отрицателна енергия във въздуха. Почувствах се странно натрапен в
тоя град. Настанихме се в квартирата, която се обитаваше само от дилъри. Хора,
които ме плашеха от самото влизане. Нямаше причина да е така. Не намирах
причина, но се чувствах доста странно, сякаш това не бях аз. В продължение на
няколко часа усещах как се изтощавам от самото си присъствие. До известна
степен се разбирах, бях изтощен от наркотиците. Но не! Чувството беше различно,
чувство, което не искам да изпитвам никога, чувство което не пожелавам да
изпита дори и най-големия ми враг.
Ще ви разкажа това, което видях през
моите очи. За повечето хора изглежда като нереалност, която съм си фантазирал.
За мен това беше действителността в този момент. Ужаса, страха и безсигурността, която изпитвах всяка секунда, не може да ме
убеди, че това не е било реалност.
Както казах, още със самото влизане
ме погълна отрицателна вълна, седнах на едно легло и прекарах няколко часа
седнал там, докато в един момент не започна да ме обгръща страх. Дискретността
между хората в къщата започна да ме плаши. Едно от момчетата каза “Не му ли
изтече времето на тоя вече?”.
Така започна всичко.
Помислих си най-лошото, обзе ме
страх. Бях на място, където всички са настроени злобно към мен. След няколко
минути до мен се проведе диалог между жената, която смятам за добър френд и нейния приятел. Разговорът протече по следния
начин:
Той: – Няма да се притесняваш, ще
бъде на почивки. Няма как, трябва да си получи заслуженото.
Тя: – Мммм
не знам, трябва ли наистина да го правите? – изражението й беше ужасно.
Виждах, че тя не е съгласна с
предложението му, но нямаше и как да му се противопостави. Разговора продължи
със същия диалог, като той я убеждаваше, че така трябва да стане, че така е
правилно.
В този момент усетих, че трябва да
направя нещо, усещах че ще ми се случи нещо лошо, нещо гадно ме дебнеше зад
завесата на тяхната дискусия. Тя ме поглеждаше с ужасяващ поглед. Искаше да ми
каже нещо. Попитах я “Какво има?”, “Какво става?”.
Продължаваше да ме гледа, сякаш
искаше да ми каже всичко, а в същото време не казваше нищо. Страха в този момент
изчезна, на негово място ме обзе чувство на слабост. Бях в капан, капан който
скоро щеше да щракне, а аз бях точно в средата.
Точно в този момент, когато не
виждах изход, не намирах решение, не можех да измисля никакъв план на действие,
който да ме изкара от това състояние, се случи нещо… нещо, бих го описал като
“прекрасно”. Започнах да виждам дежавюта, но не даден
момент, а цели ходове напред. Сякаш някой се опитваше да ме изкара от тази
ситуация. Не знаех той или какво, но ми показваше какво трябва да направя, как
трябва да постъпя. Точно това, от което имах нужда, някакво решение на
дилемата, пред която бях изправен. Не се замислих и за секунда, каквото виждах
че трябва да направя, това и правех. Станах от леглото, на което седях и
помолих мацката да дойде с мен до магазина, за да си
купя нещо сладко за ядене. Тя не отвърна на моето желание. Никога не бих си
помислил, че това момиче може да иска да ми причини зло. Но в този момент едва
ли не усетих, че дори тя не е на моя страна.
Продължих да правя това, което
виждах като дежавю, то не спираше да ми изскача пред
съзнанието.Странното беше, че виждах как тя става и тръгва с мен, а реалността
показваше друго. Не се усъмних в предчувствието си, а в реалността, която
виждам. Изведнъж, неочаквано, приятелят й изяви желание да дойде с мен. Не се
съпротивлявах, крайната ми цел все пак беше да изляза от тази къща по какъвто и
да е начин, трябваше секунда по-скоро да напусна тази къща.
Чувствах се безпомощен, а страха в
мен ставаше все по-голям. По най-бързия начин си метнах якето и тръгнах да се
обувам, докато той не беше толкова бърз. Бях готов да тръгваме, а той започна
да се бави и да се бави.
В този момент просто отключих
вратата и хукнах надолу по стълбите. Стигнах до външната врата, която за голямо
мое нещастие беше заключена и нямаше никаква възможност да се прескочи. Нямах
време да мисля, направих първото което ми дойде на ум. Побягнах към задния
двор, не знаех какво ще правя там, просто търсех изход, какъвто и да беше той.
В този момент правех невъзможното, само и само да бъда по-далеч и по-далеч.
Прескочих оградата, която се
свързваше със съседната къща. Поогледах се накъде мога да побягна и пак за
стотна от секундата видях решетъчна ограда, която явно трябваше да прескоча.
Беше висока около два метра, но това не ме спря. Прескочил оградата, паднах на
покрива на някакъв гараж и се сгуших в ъгъла. Страха в мен се покачваше
значително бързо. Не можех да взема решение как да постъпя. Не знаех накъде има
изход, не знаех дали въобще да тръгна на някъде. Вцепених се като статуя и само
слушах звуците на нощта.
Причуваха ми се стъпки, които приближават към
оградата, до която бях. Колкото по-близко ги чувах, толкова повече се
вцепенявах и не намирах решение. Около 30 минути не можах да намеря решение, а
само седях и умирах от страх. Събрах възможно най-много кураж да продължа към
следващата къща и се надявах там да намеря изход. Тръгнах, но се озовах в
задния двор на къщата. Поогледах се, за да се ориентирам откъде мога да изляза
на някой път, но отвсякъде се извисяваха само къщи. Реших да прескоча и
следващата ограда, където надеждата ми беше да намеря изход. Беше ламаринена
ограда и трудно се покатерих. Загубих равновесие при слизането и паднах. Станах
набързо, огледах се и пак бях попаднал в задния двор на къщата. Направи ми
впечатление, че имаше около 7-8 гаража. Гаражи за коли, но не виждах къде е
пътя, откъдето влизат колите. Реших да тръгна към единственото тунелче, което виждах и което може би щеше да ме изведе до
външната врата на къщата, откъдето да изляза на пътя. Забързан тръгнах натам,
но изведнъж в тъмнината забелязах силует, който да се мърда. За секунди
силуетите станаха три и видях как три кучета злобно се насочват към мен.
Инстинктивно побягнах назад и се качих върху единия гараж. Взе да ми идва всичко
това твърде множко за една вечер. Поогледах се па върху този гараж, който беше
свързан със съседната кооперация. Бях попаднал в капан! От едната страна
кучета, а от друга страна решетката на входа на кооперацията, която беше
заключена. Тук само господ можеше да ми помогне. Поогледах пак от всички страни
ситуацията. Единствения изход виждах в терасата на втория етаж, където можех да
се кача и евентуално да помоля човека, който беше в стаята вътре да ме изведе
през дома си. Нямах много варианти, качих се на терасата и почуках на
прозореца. В първия момент човека се обърна леко, но едва ли е предполагал, че
някой може да му чука от външната страна на терасата. Бях настоятелен и почуках
пак, тогава той отвори и аз с треперещ и любезен глас го помолих да ме пусне да
изляза през външната му врата. Явно тази вечер нямах никакъв късмет, човекът ми
се изсмя и с подло изражение, и привидна наглост, ми каза да се махам от
терасата му и да изляза оттам, откъдето съм влязъл.
В първия момент не можех да
повярвам, единствената възможност, която видях, пропадна пред очите ми. Казах
добре и слязох отново на гаража. Започнах да мисля друго решение на проблема
си, когато в далечината забелязах как три жълти наметала прескачат оградата,
която бях минал и се насочват към гаражите, на които бях. Полудях, уплаших се
до смърт. За момент си помислих, че това е краят. Чувах как издават някакви
звуци, наподобяващи ловци на лов. Звук на птичка прониза тишината, последва
отговор. Това се повтори няколко пъти. За момент изгубих местоположението им,
което ме изплаши още повече. Започнах да викам за помощ. “Помощ!”, “Полиция!”
пронизваше тишината.
Това, че никой не ме чуваше, ме
подлудяваше още повече. Играта на котка и мишка с моите ловци продължи около
час, а може и повече. Достигнах до момент в който исках да умра, не мислех, че
ще оцелея след всичко това. Качих се на терасата на втория етаж, където виждах
най-безопасното място. Тогава кошмара ми вкара и друга форма на страх. Покрива
на къщата до мен започна да се движи, бавно нагоре, надолу. Покривът сякаш беше
покрит с памук и именно този памук се вдигаше и падаше. Все едно наблюдавах
покрив-октопод.
Никога не съм се докарвал до такава
степен на халюцинация, не съм си и помислял, че може да се случи такова нещо с
мен. Вече наистина исках да бъда мъртъв, защото в противен случай щях да умра
от страх. Самата мисъл, докато разказвам случката, ме връща назад и като се
сетех за точните моменти, след около пет-шест месеца по-късно, още изпитвах
страх от преживяното.
Кошмара отделно се допълваше още
повече и от обстановката и мястото, в което бях. Мрачно и сиво небе, високи
стари и мръсни стени отвсякъде и самота. Сгуших се на тераската,
на която бях, реших да оставя всичко в ръцете на съдбата. В този момент дори
мисълта за евентуална смърт не ме плашеше, просто желаех всичко да приключи
възможно най-бързо. Не чаках дълго! Дочух разговор с някакво пращене, което впоследствие разбрах, че беше глас от
радиостанция. Бяха господата полицаи, тук свърши всичко. Свърши кошмара на амфетаминовите халюцинации, но не предполагах в този момент
как радостта ми щеше да се превърне в нов кошмар.
“Наркотиците не са за никого,
изключение правят хората, които ги употребяват!”
Стигнах до заключение след доста
време от случилото се: Ако сам нямаш желание да се откажеш от това, никой няма
силата и възможността да ти помогне!
При обиска намериха в мен “смешната”
доза от 0,06 грама амфетамин, който беше полепнал по
пакета от новогодишната вечер. И вече 4-5 месеца чакам тежката дума на
прокурора, дали ще съм или не поредната смешна присъда, да лежа в затвора
заради прашинки амфетамин.
7. Началото на края.
Точно в навечерието на тази нова
година и след всичко изтърпяно, докоснах за пореден път любовта. Идвала е често
при мен, но този път искаше да ми помогне.
Любов.
Съществува ли наистина любов? Има ли
значение тази дума? Какво всъщност иска да каже човек, когато казва “обичам
те”?
Според мен любовта е измислен
синоним на чувствата, които те влекат към даден човек и те карат да мислиш за
него, но не е това, което повечето хора си мислят! Любов изпитват слабите,
вкопчени в единствената мисъл за това те отслабват и отслабват. Връзката между
двама души зависи предимно от чувствата. Изпарят ли се чувствата, връзката
започва да пропада. Можем ли да предотвратим това? Това е въпрос на който много
хора искат и всекидневно търсят отговора. Малко са обаче хората, които съумяват
да запазят връзката си за по-дълъг период от време. И именно тук, при
несподелена любов, повечето младежи търсят утеха в наркотиците.
Забелязал съм от личен опит, а и от
наблюдение върху други двойки, че всичко върви добре до момента, в който един
от двамата не започне да се привързва значително повече към партньора си от
самия него. По-кратко казано, когато единият започва да се привързва повече към
половинката си, именно тя започва да се отдръпва и след време тази двойка
пропада. Как можем да съхраним чувствата си и в същото време да не се налага да
се разделяме с половинката си? Това става по труден, но не и невъзможен начин.
Везните трябва да са в средата и дори някоя да натежи малко, трябва да се доравнява в начален стадий. Двамата трябва да гледат на
себе си и да се стараят да бъдат равностойни по всеки въпрос, за да цари
по-дълбока и продължителна хармония в тяхната връзка.
Също така важно качество, което
трябва да притежавате, за да закрепите връзката си, е доброто отношение към
партньора, начина по който му показвате чувствата си и не на последно място,
това, да можете да го изслушвате и да му помагате, до колкото е възможно това.
Мисля, че повечето младежи в днешно време не обръщат внимание на партньора си и
на самата си връзка до такава степен, каквато е необходима. По-важното за тях е
да си задоволят животинския нагон и да покажат пред приятелите си трофея, с
който са се окичили. Самата връзка между два противоположни пола е далеч-далеч
от тези разбирания на днешната младеж. Какво мислите иска един човек от света
най-много? Да има човек до себе си, който да го подкрепя и помага! Ето това
трябва да стои като мото за началото на всяка връзка, защото има ли го това
отношение, останалото си идва от само себе си. Сигурен съм, че малко хора
мислят като мен, сигурен съм, че много младежи и девойки страдат в този момент
от разбити чувства от страна на партньора си. Защо? Защото са направили
грешката да допуснат на чувствата си да навлязат дълбоко и макар и неосъзнавайки се, те слагат “началото на края”.
Всеки е имал несполучлива връзка в
живота си, всеки е изпитвал болката от неразбраната любов. Въпроса е, че трябва
да не повтаряме грешките си! Допуснали сме грешка, добре, няма безгрешни гора
на земята, простимо е да сбъркаш, но е глупаво,
когато започнеш да повтаряш едни и същи грешки.
Искам да ви разкажа как протече една
от последните ми връзки и какъв е точно повода да проумея всичко това, което
пиша.
Не избирам партньорката си по
красота, готин задник или финансово положение. Не
мисля, че тези неща би трябвало да вълнуват човек, когато нещо от вътре
просто те прободе и учуден от странното
явления я забележиш, нещо започва да те човърка отвътре. Не ходя по дискотеки и
барове да търся партньора си, в повечето случаи оставям той да ме намери или
просто съдбата да ни срещне.
Нещо такова се случи и с нея. Още в
началото на нашето запознанство, аз усещах как тя се опитва да ме прелъсти даже
и с поглед, сякаш усещах желанията й. Още в началото се впуснахме дълбоко в
море от удоволствия. Сексуалните ни преживявания ставаха все по-идеални, все
по-често, колкото и да бях задоволен, желаех сексуален допир с това тяло. Тук
направих грешка, която осъзнах след много време. Не е редно според мен една
връзка да се води от половия живот, сексът е вид удоволствие, което колкото е
по-рядко, толкова е по-желано. Превърне ли се в ежедневие и главна тема за
срещите, връзката ви е пред провал и само времето може да си играе с вас, колко
ще продължи всичко.
В началото на връзката ни, моята
партньорка беше много по-емоционална и показваше по-голяма на вид привързаност
към мен, което ми даваше идеалната възможност да не се привързвам много към
нея. В повечето случаи, единият от двамата партньори е по-зарибен и става обект
на лесна манипулация от двойката си. Аз не обичам да манипулирам хората, но в
дадения момент ми беше хубаво и приятно да гледам как едно същество едва ли не
изпитва жажда и нужда от мен. Всичко беше невероятно, прекарвахме незабравими
вечери, всяко действие извършвано от нас, ни доставяше страхотно удоволствие.
Но аз не можех да почувствам жената до себе си така, както я виждах, че ме
чувства тя! След време започна да ми става малко безинтересно, изчезваше
тръпката, тогава й изневерих! Направих го от чисто сексуално любопитство и не
мислех, че точно това ще промени по-нататъшната ни връзка или може би до
известна степен не ме вълнуваше това, бях оставил всичко да върви както дойде,
бях направил грешка. Човъркаше ме отвътре постъпката ми, мислих и мислих какво
да направя, за да се махне притеснението, което ме беше обзело и накрая реших,
че трябва да бъда искрен и откровен с моята дама, дори и това да има лош край.
Казах й всичко, както го виждам, защо
съм го направил, какво ме е подтикнало, осъзнатата грешка, която съм направил.
По принцип, когато съм объркан за нещо, съм забелязал, че най-вярното решение е
откровението и истината!
Мацката ми се промени, усетих студенината
докато ме слушаше, изпадна в мисловен цикъл, усещах че я боли от станалото, но
не усетих как си разменихме ролите. Аз все повече се зарибявах по нея и
започвах да показвам все по-силни и силни чувства, а тя започна да става
по-студена към чувствата си и до края на връзката ни всичко беше сексуално
изживяване за нея, но не и за мене. Когато направих това признание пред нея, тя
се двоумеше дали да не ми тегли една майна на момента и да си замине. Така трябваше да стане, за да не усещам
впоследствие ужаса от болката след раздялата ни, но живота беше решил да ми
даде урок. Това се случи в първия месец на връзката ни, останалите 4 месеца
бяха изпълнени с голямо щастие и любов в малкото ми сърчице. Не различавах нищо
друго в живота си освен чувствата, които ме караха да се чувствам добре. До
такава степен се привързах и открих себе си пред това момиче, че не осъзнавах
какво ще ми се случи, а колкото времето ставаше повече и повече, толкова повече
щяха да бъдат моите мъчения. Любовта прощава всяка грешка! Глупаво, но факт!
Имали сме и лоши, и добри преживявания, за лошите не искам да си спомням, а
добрите да останат като траен спомен, но един прекрасен пролетен ден, тя реши,
че не трябва да забива развитието на живота си, затворена в нашата връзка.
Много време мина, докато осъзнах какво става. Чувствах в гърдите си голяма
празна дупка, болка, която не може да се спре с аптекарски принадлежности,
болка, която само психиката ти може да преодолее, ако обаче си достатъчно силен
за това. А аз преживях пет месеца с тази болка. Чувствах се отвратително, не
можех да бъда АЗ. Не може да мисля, не можех да се съсредоточа в нещо, не ми се
живееше! Сякаш света за мене беше приключил, мислите ми единствено се връзваха
в спомени с любимата, наполовина лоши, наполовина добри. В този момент
наркотиците ти стават пръв приятел, точно това, което сам искам, да избягаш от
реалността, независимо на каква цена. Последва и унижаването на достойнството
ми и слабостта, която ме беше обзела. Бях готов на всичко, само и само да я
усещам, целувам, галя. Можех да направя всичко! Търсех различни варианти, но не
виждах светлина в това, което правя, а само унижение от самия себе си.
Това мисля, че беше любов.
Чувството, което може да те накара да направиш невъзможното само и само да
постигнеш целта си, а именно да отвърнат на чувствата ти! Дори и година
по-късно, изживял всичко това, на моменти се сещам колко ми беше яко.
Удоволствие, което може да те убие от мъка!
И точно тук, подадох ръка за пореден
път към наркотика. Подмами ме съвсем потайно. Намерих спокойствие за своята болка.
Вече изпитвах привързаност към него, такава каквато бях загубил. Посегнах към халицогена.
8. Един “луд” наркотик
Кале
Това е халицогена,
който най-много вреди на човешкия организъм от всяка гледна точка, но е и
единственият наркотик, чрез който видях света такъв, какъвто никой не може да
види, и платих голяма цена за това удоволствие.
Много хора свързват това с
циганчетата по улиците, които са лапнали торбите и обикалят улиците! Да, няма
да отрека, гледката е ужасна! Вредата, която се нанася на организма и остава за
цял живот, е още по-брутална, но тези циганчета го правят от притисналата ги
мизерия, безпаричие и т.н., а аз, както и всеки който е опитал, е разбрал, че
калето е вид халицоген, който те води пак в един
нереален свят, свят на твоята фантазия. Бях в този свят цели три месеца
денонощно и мисля да споделя с вас това лято.
Бях първи курс в гимназията и
случайно се запознах с момче, с което сме живели заедно преди в друг град Той
беше по-голям от мен с около 7-8 години, но това не ми пречи да общувам
нормално с него. Беше много пекан тип, но не ми
харесваше единствено в него това, че лъхаше бронз. Много пъти съм бил в тях,
когато се е налъхвал, но никога не ме е привличала
тази дейност, дори веднъж се изкуших, но миризмата ме отблъсна и не повторих!
Мина се време и той умря! Не мога да поясня причините около смъртта му, но в
голяма степен е повлияло това, че беше зависим към бронза. Той го правеше,
защото му доставяше удоволствие, “пътуваше” до един свят, който го обгражда с
любов и щастие, неща, които едва ли повечето хора могат да намерят загърбени от
ежедневните проблеми.
Мина се време, бих казал доста, един
ден ми предложиха да се налъхаме с кале, не се сещам
защо не отказах, но не и съжалявам, че опитах. Няма да забравя никога този
първи път! Седяхме с моя другар на пода на едно лятно кино точно до морето.
Вълните се разбиваха точно пред нас, а слънцето беше готово да си прибира!
Наркотиците могат да те въвлекат в страшни нереални халюцинации ако не съумееш
да се противопоставиш на на вид желаната илюзия, може
да последва лошо развитие! След като напълнихме торбите си и започнахме да
лъхаме, спря всякакъв разговор между нас. Моят другар беше навлязъл набързо в
своя свят, а аз се чудех над торбата, какво е точно това! Изведнъж в ушите ми
навлезе ужасен писък, впоследствие разбрах, че това е било шума от вълните,
които слуха ми приема по по-различен начин, не закъсняха и другите странни
елементи, ако мога така да се изразя. Моя другар започна да се подсмива и да
мъмри нещо, но не се обръщаше към мен, а просто говореше с торбата… Уплаших се!
Не знаех какво се случва в момента, бях объркан, бях изплашен, минута след
минута ме обземаше все повече страх от този човек и до голяма степен от
обстановката, която ме обгръщаше (мрак, седнал върху камъни, в които се
разбиват вечерните вълни). Преживях много тежки минути в обкръжението на този
човек, но не знам защо бягството от ситуацията не ми беше като план, може би
исках да навляза все повече в страховете си или по-точно нещо ме караше да
гледам страха в очите, дори и непримиримо уплашен.
Всичко мина след 1-2 часа, когато ми
се губят моменти, а осъзнаването стана на път към центъра. Уплахата я нямаше,
страха беше прогонен и единственото, което цареше между нас с моя другар, беше
смеха и замъгленото виждане на света около нас. Аурата на телата ни се връщаше
от далечно пътуване, и все още не можеше да се приспособи към реалния свят.
Така протече първото ми налъхване, малко страшно, но и много любопитно. Още не
знаех какво точно става в главата ми под действието на ацетона, но бях на път
да разбера. По принцип се зарибявам на някой вид наркотик и го употребявам до
такава степен на често, че се зарибявам неусетно. Така стана и с калето… беше
началото на лятото… лятото тепърва започваше. Но за мен това лято протече не
точно както обикновено! Навлязох дълбоко в света на “калето”!
След като започнах да употребявам от
5 до 10 туби с кале на ден, света се гледаше от друга посока. Моят свят! Видян
през очите ми нямаше нищо общо с реалността, беше илюзия, причинена от ацетоновите изпарения на калето, и даваща ми възможност да
живея в свят такъв, какъвто го има само в моите мечти. Правех сам своя свят, до
такава степен го изучих, че установих, че това е вид лабиринт с много зали за
забавление. Всеки път ти се случват различни неща, докато не минеш всички от
тях и не започнат да се повтарят, при което ти е по-лесно да играеш своята роля
в този “филм” Пак ще уточня, че това са мои лични преживявания и виждания за
нещата, някой може да не е съгласен с това, как действа калето, и какви са
точно последствията, но за мен това беше реалността. В началото всичко беше
матрица! Сипваш си в торбата, започваш да лъхаш и след секунди погледа ти се
замъглява и излиза пред теб мрачен и тайнствен въображаем тунел, който те
поглъща и изплува, след като е свършило всичко в торбата. Забелязал съм, че
всеки, който привърши своята торба, започва инстинктивно да изпитва ацетонов глад, който може да те накара да направиш каквото
поискат, само и само да бъдеш пак част от играта. Но дори и да не намериш,
времето минава и гладът замира. Гладът може би да, но абстиненцията
никога! След по-честа употреба, спрях да влизам в тая тъмна матрица, а да бъда
пионка на собственото си тяло. Малко налудничаво и смешно звучи, но ще ви дам
един пример. Ставаш роб на всичките си житейски функции, започваш да извършваш
на пръв поглед несвързани действия, да говориш с въображаеми силуети или просто
на самия себе си, и всичко това го гледаш като на филм през очите си и нямаш
никаква възможност да реагираш, а само да бъдеш като зрител на филм, в който
играеш главна роля. Понякога е забавно, говорил съм си с луната и въпреки
смешната постъпка, съм изпитвал удоволствие от това, защото и тя ми е говорела
(естествено не наистина, но въображаемо за момента) Случвало ми се е да
разговарям и с хора, които не присъстват за другите хора около мен, но тези
хора са ме плашили до смърт, а понякога са ми давали мъдри съвети, които съм си
записвал и след време осъзнавам, че са ценни съвети за нашето развитие на
земята. Дали наистина може наркотиците да ни помагат? Не!!! Всичко е в нашия
разум!
Всеки наркотик е като матрица,
поглъща те и те изпълва с любопитство и жажда за познание, но дали си
заслужава? Не казвам, че не е хубаво. Не мога да отрека, че това е нещо
невероятно, чувството да летиш, да не чувстваш и изпитваш проблеми, задължения
и т.н. Но вредата си остава за цял живот, остава в теб.
Свърши лятото, не спрях да лъхам.
Може би намалих дозите, но на практика го употребявах. Абстиненцията
се преодолява трудно, но не и невъзможно. Пристрастяването си остава завинаги!
Минал ли си веднъж, знаеш ли какво е, усещал ли си тръпката… трудно се забравя
такава тръпка. Не съм лъхал от 5-6 месеца и искам наистина да не го правя
повече, но не мога да бъда сигурен в каква ситуация ще попадна и дали пак няма
да опитам. Това е нещо, което е вътре в мен – халикогена!
Тук мога да твърдя, че придобих
голяма доза имунитет срещу несподелени чувства, на съответната цена.
Дълго след това не исках да видя
жена, халикогена ми помогна да изляза от ситуация, но
и роди в мен омраза към женския пол. Всичко това отминаваше с времето,
обяснявах си по-ясно и по-ясно, че това, което е станало, не би трябвало да
оставя погрешно впечатление за останалата част от нежния пол.
7-8 месеца по-късно, пътувахме за
новогодишно парти с влака, когато усетих онова приятно чувство на желание от
другия пол към мен. Обърнах се мигновено и инстинктивно в обратната посока,
където погледа ми засече друг поглед. Един привидно чист и невинен поглед, даже
бих казал, че беше ангелче. Зарадвах се! След дълго чакане, съдбата пак ми
предлагаше партньор в живота и аз бях готов да го притисна силно до себе си,
когато се сетих какво преживях и колко мъка и болка чувствах. Това промени
желанието ми, не й дадох причина да си мисли, че съм заинтересуван.
Както обича да казва един мой добър
приятел “от съдбата заден изход няма”. Искаше да каже, че каквото ми е
предначертано да се случи, ще се случи, няма начин да го предотвратиш. По-добре
е да се пуснеш по течението, отколкото да се опитваш да се движиш срещу него.
Аз така и правя, не се мъча да вървя срещу него, а се пускам по течението,
докато ме изхвърли на най-доброто място.
След това парти, засичах на много
пъти това момиче, странното беше това, че всеки път, когато я срещнех, бях в
такава позиция, че само аз можех да я наблюдавам. Ясно ми беше накъде върви
всичко, не ми беше ясно само кога ще дойде началото. И началото не закъсня,
след прекрасно домашно парти, усетих топлината на устните й, беше невероятно,
бях отново в играта, чувствах се щастлив и желан.
Добре, намерих я! Сега стоеше
въпроса пред мен, какво да направя, как да започна да градя тази връзка, така
че евентуалният край един ден да не бъде болезнено изживян от един от нас.
сетих се за всичко, което ме направи щастлив и всичко, което ме нарани в
последната ми връзка, и достигнах до следния извод, че ключа е в нас!
За развитието и поддържането на
връзка с любимия човек, на първо място трябва да бъде разбирателството и
моралната подкрепа на двамата партньори. Обясних й как виждам нещата, показах й
варианти, разказах й случки, които са ме накарали да достигна до този начин на
мислене. Просто самото общуване сприятелява до много голяма степен двама души,
ако бъде приятно и за двамата.
Когато двама души се опитват да
държат чувствата си на средна линия и си помагат един на друг за постигането на
това, това може да се каже, че е идеалния начин да се запази хармонията помежду
им и да няма наранени след евентуална раздяла.
Общуваме през повечето време, когато
сме заедно, обсъждаме теми, които да закрепят връзката ни, кефя
се от факта, че не само аз виждам бъдеще в тази връзка, и не само аз се опитвам
да я изградя и запазя. Чувствам се щастлив, обичан, желан. В същото време се
старая да давам същото, което получавам, за да може да се държи някаква средна
граница на чувствата ни.
Мисля че точно това е причината,
точно това е начина, точно това е решението.
Заедно сме само един месец, в голяма
степен е нормално нещата да вървят добре засега, само съдбата знае изхода на
всяко започнато начинание и само съдбата може да те изненада по всевъзможен
начин. Чувствата могат да те накарат да станеш слаб! Не само любовта! Всяко
едно чувство те кара да се превръщаш в роб под негово влияние.
Един ден ни се “наложи” да се разделим
за няколко ни, което не бяхме правили повече от 40 дена. В този момент изпитах
страх и болка, осъзнах колко много съм привързан и колко трудно е да “пуснеш
птичката на воля”. Инстинктивно се опитах по всевъзможен начин да спра това, да
предотвратя момента на раздялата, станах егоист на чувствата си. Мразя да бъда
егоист, но както казах, чувствата те правят слаб и нереално представен за
останалите.
Желанието ми е единствено, да не
дойде изведнъж момент на раздяла, страхувам се да не загубя човека, когото чувствам
като част от себе си! Няма да мога да преживея още един край, не искам, не
трябва! И най-лошото е, че не мога да мисля трезво, за да го постигна. За
пореден път оставих всичко на съдбата, може би сгреших, а може би направих
правилния избор?! Не знам!
След известно време се разделихме,
така е трябвало, но този път не посегнах към наркотиците, за да избягам, просто
вдигнах глава и продължих. наркотиците няма да върнат това, което загубих, те
само могат да ме накарат да загубя повече.
Не се страхувай, не можеш да избягаш
от това, което е предначертано да се случи. Граби с големи шепи от щастието, не
знаеш кога може да отлети.
И ако в крайна сметка, това се
нарича любов… то любовта е най-непредсказуемото чувство, което може да обладае
човек и да го накара да направи невъзможното в името на любовта. Именно любовта
и разбирателството между хората ще спаси света.
9. Общото между наркотиците и любовта.
Любовта и наркотика.
Определено едното те дърпа към
второто в някои ситуации! Но двете са две събирателни точки за много
“потребители”. Когато си влюбен, но не получаваш същите чувства от човека, за
когото се събуждаш сутринта и заради който заспиваш – това е най-трагичното
състояние на всеки човек. Започваш да губиш вяра в себе си, да не говорим за
другите. Действията ти стават непредсказуемо глупави, изпадаш във вид
психическа криза. И ето – тук ти подава ръка наркотика!
Самото надрусано състояние,
независимо от какъв вид синтетика, премахва всички отрицателни чувства и мисли
от съзнанието ти, и докато си под негово въздействие “бягаш от
реалността”. С две думи, повечето тинейджъри търсят “спасение” не точно там, където трябва, и
заблуждават самите себе си!
Изходът?! Изходът е в другия далечен
край! При такива ситуации, просто да търсиш спасението в наркотиците си е жива
търговия с органите, чувствата и душата си, за сметка на “бягство от
реалността”. Не си заслужава, повярвайте ми!
Не съм започнал по тази причина да
употребявам наркотици (от несподелена любов), но изживях такава, след което и
аз видях спасение в това да се надрусам и да забравя.
Човек се учи от грешките си и не
трябва да си и помисляте, че да грешиш е нещо необичайно. Всеки греши! Ако не
повтаряш повече допусната грешка, значи е имало смисъл да ти се покаже. Ако
продължаваш да правиш едни и същи грешки, тогава никой няма силата да ти
помогне.
Все пак осъзнах много неща под
влиянието на дрогата, едно от които е че ключът е в
нас, ние сме най-силното оръжие за всеки проблем, единствено ако се амбицираме.
Това беше едната от позициите, които
искам да ви разясня. Как любовта понякога може да те подтикне несъзнателно към
“мрака”.
От другата страна наркотиците
сприятеляват много хора, обгръщат ги с интерес един към друг, но пак в
нереалния свят. Светът на наркотиците, който всеки вижда по различен свой
начин.
Да правиш секс, да милваш някого,
дори само да дишаш равномерно, под въздействието на наркотиците, те кара да
изпиташ невероятни положителни чувства и топлина. Рядко заменими
с чувствата ти в нормалния живот. Това е по-добрия вариант от първия, но в
никакъв случай и най-правилния. Наркотиците ти дават точно това, от което
жадуваш, това, което не можеш да усетиш, топлината, която не чувстваш.
Единствения вариант е да бъдеш силен и да намериш занимание от което да
възстановиш собственоръчно това, което ти липсва, за да не попаднеш под
“по-добрия капан”!
За хората, които разбират
практически за какво говоря, искам да отправя един голям апел:
Не продължавайте напред, а се
върнете назад, за да можете да се изкачвате в йерархията на човечеството!
За останалите любопитни личности
остава дилемата “заслужава ли си?”
Огледайте се наоколо! Слънцето,
небето, звездите нощно време, дори в повечето случаи и работата, която
работите, могат да ви задоволят достатъчно всяко едно желание и чувство, което
ви липсва!
На времето бях твърдо уверен и
сигурен, че искам и трябва да опитам от всичко в този живот. Веднъж живеем!
Сега, на този етап, осъзнавам, че съм сгрешил във всяко едно отношение, но вече
късно! Хората са казали “по-добре късно, отколкото никога”, но при наркотиците
това не важи. Наркотика не прощава на никого! Бавно и сигурно източва
житейските и човешки сили. А когато се усетиш, си вече зависим и мисълта да
спреш да се друсаш не е първата в главата ти, дои бих казал, нямаш такива
помисли. Любовта може да бъде уникален дубликат на наркотиците, както и те
могат да я дублират. Объркаш ли понятията веднъж, трудно правиш вече разлика
между тях.
10. Елементи, които те подтикват към наркотиците
Мизерията
За някои начин на живот, за
други мъчение! Какво точно представлява това, може ли да се избегне, може ли да
се преодолее?
До голяма степен вярвам, че
държавата е виновна за мизерията сред населението, управата на дадената
държава, нейния парламент и егоизма, който цари между тях, не дава право на
обикновения гражданин да живее нормално и да има възможност за развитие. Мисля
още, че родиш ли се богат (духовно и материално), оставаш си винаги такъв,
родиш ли се беден – спасение няма. Има и рядко срещана ситуация, да бъдеш богат
душевно и беден материално, което мисля е най-добрия вариант, да пребориш
живота.
Нищо не може да замени
добрината и човечността в хората, но все по-рядко се среща в нас. Мизерията,
която кара хората да живеят по-нестабилни, ги прави и в същото време
по-затворени личности, за които има само един въпрос за решаване всекидневно!
Как да се избавиш от нея? Живял съм на десетки места за моите 23 години, но
общото между тях е, че на всяко ново място виждам отново мизерията, нанесла се
още преди мен. Като по-малък не осъзнавах точно какво е тази дума “мизерия” и
нейното значение. Но тя самата ми разказа за себе си на много пъти. В такива
моменти е хубаво да “вярваш”. Да бъдеш оптимист, въпреки това, което виждаш. Да
вярваш, че всичко ще се оправи, но не разбира се без твоя помощ.
Малко хора обаче могат да
се настроят да бъдат такива, какъвто бях и аз.
С течение на годините
обаче, живота ми преминаваше в постоянни промени. И го промени в това отношение с оптимизма и вярата, че не
ми е оставало понякога нищо друго, освен тези две неща. Нещо като удавник за
сламка. Изпадал съм в състояния на психическо разстройство от факта, че няма
изход от мизерията в даден момент. В такова състояние осъзнаваш много неща за
живота и придобиваш качества, които само хората, минали оттук се учат, но и
можеш да направиш грешка, като покажеш слабост и подадеш ръка на наркотика.
Временно бягство, а не решение.
Мисля, че това е ключът –
положителната енергия, която излъчваме, когато бъдем оптимисти и се усмихваме
на живота (дори и той да е на дъното на мизерията). Вярата в един по-добър ден,
надеждата за по-стабилно бъдеще, но не и без никакви усилия от самите нас.
Вярата и оптимизма са само
настройка на мозъка и нервната система, да не бъдеш мрачен от моментното
състояние на живота и в същото време с бистър мозък да се опитваш да намериш
пътя за по-добро бъдеще. Единствено самите ние сме в състояние да си помогнем.
Вярата и оптимизма в бъдещето или по-добрия живот са само първата крачка,
трудна в повечето случаи, но и много преходна за в бъдещето. Ключът остава
единствено в нас самите, но и тази крачка може да се окаже непосилна за
изпълнение от мнозина.
На 23 години мис