НАЧАЛО	МЕРИДИАН 27	ИЗБРАНО	АРХИВ	РЕКЛАМА	КОНТАКТ

^{ЕКСКЛУЗИВНО, НАУЧНО, ПРОФЕСИОНАЛНО, ПОЛЕЗНО, ЛЮБОПИТНО, МИСТЕРИОЗНО, ХИПОТЕТИЧНО, ЗАБАВНО}

ДЕНЯТ НА СТРАШНИЯ СЪД

Вавилонският епос за сътворението приписва създаването на Небето и Земята не на Господ, а на планетата Нибиру. Тази история описана в “Енума Елиш”, вероятно е била позната на юдейските изгнаници във Вавилон, където ролята на Нибиру била празнувана в чест на върховния бог Мардук. Повече от петстотин години след връщането на изгнаниците в Йерусалим Исус описал Деня на Страшния съд – първо наше свидетелство за тази идея. Но дали Исус и други по-ранни еврейски пророци са приели тази идея от легендите за планетата Нибиру? Със сигурност не може да се сбърка Нибиру като Господ в следващия библейски пасаж, описващ Потопа:

“Гласът Господен е над водите;

Бог на славата гърми;

Господ гърми над големите води.

Гласът Господен е силен;

Гласът Господен е величествен...

Гласът Господен разцепва

Огнените пламъци.

Гласът Господен тресе пустинята...

Господ седна Цар над Потопа”.

Авторите на псалмите явно са били запознати с идеята, че Нибиру е предизвикала Потопа, независимо че те го отдават на Божието проявление. Псалм 104 дори описва местоположението на Нибиру в Космоса:

“Господи Боже мой, ти си твърде велик;

с блясък и величие си облечен.

Ти, който се обличаш със светлина като с дреха;

И простираш небето като завеса...”

Симон Петър, апостол на Исус, явно слага Деня на Страшния съд в една категория с Потопа:

“... умишлено забравят, че небесата и Земята открай бяха съставени от вода и чрез вода със силата на Божието слово, поради което тогавашният свят, потопен от вода, загина. А сегашните небеса и земя, съхранявани от същото слово (Божие), пазят се за огъня в деня на съда и погибелта на нечестивите човеци...

... че за Господа един ден е като хиляда години, и хиляда години като един ден... И ще дойде денят Господен, както крадец идва нощем; тогава небесата с шум ще преминат, стихиите ще пламнат и ще се разрушат, а земята и всички неща по нея ще изгорят.”

Този пасаж е забележителен, тъй като загатва за звездно събитие, което въздейства на небесата, както и на Земята. Това се потвърждава чрез обяснения за Деня на Страшния съд и в Коран, и в Книга на Исаия:

“Страшен час ще бъде както за небето, така и за Земята, Той ще дойде без предупреждение.”

“Защото прозорците на Потопа отгоре са отворени,

и основите на Земята треперят.

Земята се съкруши съвсем,

Земята се разложи съвсем,

Земята силно се разтърси...

Господ е накаже във висините

Войнството на високопоставените

Ина Земята земните царе.”

Захария дори намеква за небесно събития, което ще спре въртенето на Земята:

“В оня ден не ще има светлина;

Блестящите тела ще намалеят сиянието си;

Но ще бъде единствен ден,

Познат само на Господа-

Ни ден, ни нощ.

А привечер ще има виделина”.

Ако приложим нашето ново разбиране за “небеса”, библейското твърдение, че Царството Господне ще се придружава от нова Земя и нови небеса, придобива огромно значение. Според религиозното тълкувание Денят на Страшния съд ще се занимае с праведниците и грешниците сред човеците на Земята. Ако е така, защо е нужно също да се тресе и небето?

Ацтеките вярвали, че настоящата ера или “слънце” ще бъде унищожено от огън; някои будистки скулптури изобразяват подобни слънца, а настоящата епоха ще свърши, когато Земята се обвие с пламъци; индианското племе хопи има същото предсказание за края на света от пожар. Тези поверия намират отражение също и в Библията, където Исаия описва ден, придружен от “пламъци на всепоглъщащ пожар”, заедно с “гръмотевици и земетресения и огромен шум”. Псалм 97 твърди, че Господ ще се яви заедно с огън и светкавици, които ще разтопят планините като восък. Самият Исус посочва земетресенията като едни от знаците, които ще отбележат края на света.

Тези легенди и предсказания не са дошли от въздуха, а със сигурност имат историческа основа. Кога би могло да стане следващото катастрофално явление, познато от религиите като Деня на Страшния съд, което е заплаха за човечеството? Последният катаклизъм, Потопът от 10 983 г. пр.Хр., би могъл да се разглежда като много скорошно събитие в контекста на стотиците милиони години история на Земята. Ако тези природни катастрофи действат по точно определен цикъл, което е съвсем вероятно, тогава следващата е много далече от настоящето. Добрата новина е, че не е много възможно да има катаклизъм през 2013 година, както доста мелодраматично бе предречено от Греъм Хенкок, позовал се на Дългото броене на маите!

Колко далече би могъл да е следващият катаклизъм? Най-високото число в шумерската математическа система било 12 960 000. Тъй като сега не би трябвало да съществуват каквито и да са съмнения по отношение на шумерското астрономическо познание и неговия източник, дали е било възможно това огромно число да представлява друг изключително дълъг астрономически цикъл? Възможно ли е то да преброява годините до следващото преминаване на планетата Нибиру близо до Земята, а оттам и до следващия голям катаклизъм. Ако Потопът е станал в резултат от необичайно подреждане на външните планети, което е въздействало, разбира се, върху Нибиру, ако се допусне, че всеки катастрофален сблъсък премества Нибиру върху малко по-различна орбита, то колко време ще е необходимо на планетите още веднъж да се групират в една линия и това да съвпадне с някое от завръщанията на Нибиру? През декември 1995 г. екип от американски учени, експериментиращи с теорията на хаоса, съобщи един доста интересен резултат. Компютърна симулация показала, че сноп еднакви махала, подложени на въздействието на еднакъв електронен импулс, имали хаотично поведение в пространството и времето; едва когато на всяко махало била дадена различна дължина и различен импулс, се появил организиран модел на поведение.

Ученият Морис Шатлен, като част от своите изследвания на периода на обиколка на Нибиру, открил удивителна серия от 3600-годишни подреждания на три или повече планети, които ставали в рамките на Слънчевата система. Дали е възможно от първоначално състояние на хаос всяко ново връщане на Нибиру постепенно да води тези планети към космическо равновесие? Възможно ли е този процес да се развива в продължение на 3600 връщания на Нибиру?

Връщайки се към шумерската математика, любопитно е, че числото 60, което формира основата на нашето “кратко броене” на секунди и минути, повдигнато на квадрат става 3600 – “средно дълго броене”, на връщането на Нибиру. Ако после повдигнем на квадрат 3600, резултатът е свещеното шумерско число 12 960 000. този период представлява точно 500 земни прецесионни цикъла от 25 920 години. Тъй като Нибиру била силата, причинила люлеенето на Земята, съществува отчетлива вероятност Земята да се люлее в космическо равновесие с Нибиру. По същия признак, тъй като Нибиру е оформила Слънчевата система, както я познаваме днес, не е ли възможно външните планети също да обикалят в равновесие, определено от планетата Нибиру?

Това “дълго броене” на 12 960 000 години трябва да насочи вниманието ни към риск от катаклизъм, но не и към гаранция,че това ще стане. Ако Нибиру е трябвало да премине по необичайна орбита във вътрешната част на Слънчевата система, ние трябва да обърнем внимание също на допълнителните ефекти на планетата Марс, и още нещо – трябва да имаме предвид положението на Земята върху нейната слънчева орбита. Ето защо някои умножения на 13 милиона години биха били по-рисковани от други. Понеже сме твърде далече от доказване на тази хипотеза, по-интересно е, че катаклизмът, който унищожил динозаврите, е бил датиран към периода преди 65 милиона години, което значи 65 милиона години преди най-скорошната природна катастрофа, позната като Потоп. Изминалото оттогава време е точна кратна на 13 милиона години.

Коя е всъщност планетата Нибиру, известна още на древните шумери? Това е планетата, която напълно съвпада с характерните особености на т.нар. Планета “Х”, която е търсена от съвременните астрономи в рамките на нашата Слънчева система. Смята се, че тази планета притежава елиптична орбита, която я отвежда в дълбините на космоса, много по-далече от орбитата на Плутон – поради което и до днес тя не е открита.

Изследването за Нибиру (Планета “Х”) започва с изключителен източник – 4000 годишен вавилонски текст, споменат по-горе “Енума Елиш”. За невъоръжено око този текст е приказка за битки между един бог и друг, героят на която е Мардук, главното божество на вавилонците. Вавилонската епическа поема започва така: “Енума Елиш ла набу шамаму” – “Когато във висините небето не бе наименувано”. После се изброяват “боговете”, които са родени от АП.СУ (Слънцето), с описание, което съвпада с планетите от Слънчевата система с удивителни подробности. Тогава “в сърцето на дълбините” един нов и по-силен бог, наречен Мардук, бил създаден:

“Неговите членове били перфектни, извън всякакво сравнение...

неподходящ за разбиране, труден за усещане.

Четири били неговите очи, четири били неговите уши;

Когато движел устните си, огън излизал навън...

Той бил най-възвишен измежду “боговете”, учудващ бил неговия ръст;

Съставните му части били огромни, той бил изключително висок.”

Като Мардук се определя скитащата планета, напъхана в Слънчевата система от неизвестно космическо явление, вероятно изхвърлена от подобна нестабилна слънчево-планетарна система. Неговият път първо покрай Нептун, после Уран, показва движение по посока на часовниковата стрелка, обратно на въртенето на останалите планети около Слънцето. Този фактор е много съществен. Комбинираният гравитационен ефект на останалите планети отпратил Мардук в сърцевината на новосформиралата се Слънчева система – към сблъсък с водниста планета, наречена Тиамат:

“Тиамат и Мардук, най-мъдри от “боговете”,

напредваха един към друг;

те се притиснаха н единоборство;

те стигнаха до битка.”

Въоръжен с пламтящ огън и сдобил се с различни ветрове или сателити, Мардук се изправил лице в лице с яростната Тиамат:

“Владетелят хвърли своята мрежа, за да я разгърне;

Злият Вятър, най-крайният, се развърза пред лицето й.

Когато тя си отвори устата, Тиамат, да го погълне-

Той се спусна към Злия Вятър, така че тя не затвори устните си.

Яростните бурни Ветрове тогава се натрупаха около корема й;

Тялото й се разду; устата й широко бе отворена.

Той изстреля през нея стрела, която разцепи корема й,

Проряза вътрешностите й, разкъса утробата й.

Като я сломи така, той изсмука нейния жизнен дъх.

След като уби Тиамат, водача,

Нейната чета той разпръсна, войнството й той разби.

“Боговете”, нейни помагачи, маршируващи от двете й страни,

треперещи от страх,

обърнаха гърбове, така че да спасят и опазят живота си.

Хвърлени в мрежата, те се оказаха впримчени...

Цялата армия демони, които бяха крачили от двете й страни,

Той окова във вериги, ръцете им той завърза...

Здраво омотани, те не можеха да избягат.”

Така планетата Тиамат била “унищожена”, а Мардук бил пленен в орбита около Слънцето, завинаги да се връща към мястото на небесната битка с Тиамат. При първия сблъсък сателитите на Мардук се разбили в Тиамат, но един орбитален период по-късно самият Мардук се “върнал при Тиамат, която той сам бил сломил”, и двете планети се сблъскали:

“Владетелят застана да погледне безжизненото й тяло.

Залови се артистично да разчлени тялото на чудовището.

Тогава, като мида, той я раздели на две части.

Владетелят стъпи върху горната част на Тиамат;

Със своето оръжие черепа той освободи,

Той прекъсна кръвните й канали,

И накара северния вятър да я разнесе

До места, които никога не са били познати”.

По всяка вероятност горната част (“черепа”) на водната Тиамат става бъдещата Земя, преместена от един от сателитите на Мардук към нова орбита, заедно с нейния най-голям сателит Кингу (означаващо “Великият емисар”). При второто връщане на Мардук към мястото на небесната битка и дооформя нашата Земя.

“Половината (останалата) от нея той извиси като екран на небето;

затваряйки ги заедно, като наблюдател той ги усмири...

Той изви опашката на Тиамат,

За да оформи Великата ивица като гривна.”

В продължение на две обиколки около Слънцето планетата Мардук (Нибиру) е създала небето (астероида “Белт”) и Земята в допълнение към кометите.

Някои учени с голяма неохота приемат, че един текст на 4000 години би могъл да обясни произхода на Слънчевата система. В продължение на хилядолетия ние сме приемали като даденост това, че земната маса на нашата планета е концентрирана от едната страна на земното кълбо, с дълбока пропаст на дъното на Тихия океан от другата. Сега, в резултат на космическите полети от края на двадесети век, съществува нарастващо преосмисляне, че такова изображение за Земята на континент-океан е уникално измежду всички останали планети от Слънчевата система.

Защо океанската кора е относително по-свежа и каква сила е причинила “гмуркането” на континенталната кора? Учените създадоха напълно противоречащи си теории, за да обяснят тези тайнствени аномалии. Например смята се, че младата възраст на океанската кора вероятно е предизвикана от периодичното “гмуркане” в “задържаща зона” на мантията отдолу, където после тя по някакъв начин е рециклирана. От друга страна, “Енума Елиш” може да обясни перфектно всяко нещо, защото тя описва Земята като половинка от планета, която катастрофално е била разцепена на две части – оцелялата част от водната планета Тиамат.

Доказателства от Луната също предлагат потвърждение на катаклизъм пред 4 милиарда години. Полетите “Аполо” откриха голямо количество скали, известни като “бреча”, които са били разпръснати и после смесени заедно от внезапна изключително висока температура. По същото време повърхностният слой на Луната изведнъж се разтопил и магнитното й поле било сведено до незначително ниво. Според “Енума Елиш”, Луната (Кингу) първоначално била главен спътник на Тиамат и поради това се озовала в центъра на небесната битка. Нейните белези от битката могат по този начин да бъдат обяснени. Произходът на Луната като сателит на по-голяма от Земята планета също обяснява една от най-големите загадки на Слънчевата система. Колкото и изненадващо да изглежда, учените са твърдо разделени по въпроса за това как Земята се е сдобила с толкова голяма Луна.

В сравнение с връзката между други планети и техни сателити, земната Луна е прекалено голяма, а това е причинило огромни проблеми на повечето теории за нейния произход. Размерът й отхвърля вероятността тя да е била “пленена” от земната гравитация. Теорията за разцепването (според която Луната била изхвърлена от Земята в състояние на свръх спин) също не успява да обясни как толкова огромна маса твърдо вещество би могла да бъде изстреляна, а оттам е довела до хибридната теория, според която една планета - неканен гост с размерите на Марс – вероятно е ударила с огромна сила Земята. Теорията за разцепването е най-изтъкваната и досега като най-малкото зло, но ако Луната е била изблъскана от по-голямата планета Тиамат, тогава се елиминират ограниченията в размерите от теорията на разцепването.

Научните теории за произхода на астероида “Белт” са не по-успешни от тези за произхода на Земята и Луната. Официалната позиция е, че астероидите са планетоподобни (планетарни тела), представляващи останали и до днес отломки от създаването на Слънчевата система, които не са завършили прехода си към планети. Една от теориите внушава, че вместо да станат планети, тези планетоподобни са се сблъскали твърде бързо и са се разпръснали.

От друга страна, има научно доказателство, което твърди, че астероидите са отломки от катастрофален сблъсък. Отделно от факта, че това е интуитивно очевидно, съществува астрономическо уравнение, познато като “Закона на Боде”, което прогнозира съществуването на планета на точното разстояние, където астероидът “Белт” обикаля около Слънцето.

Кометите също са една загадка за съвременна наука. Независимо от изобилието на данни и изследвания, те си остават едни от най-тайнствените характерни качества на Слънчевата система. Тези ледникови планетоподобни се движат около Слънцето по прекалено удължен елиптични орбити в контраст с почти кръглите орбити на планетите. Някои комети се връщат към Земята едва веднъж на няколко хиляди години, а най-дългата орбита е тази на Кохоутек, която е изчислена на 75 000 години. Разглеждат ги като “бунтарски членове” на Слънчевата система от гледна точка на това, че те обикалят около Слънцето в много разнообразни равнини, а посоката на въртене е тази на часовниковата стрелна – точно обратна на посоката на планетите.

Подобно на астероидите, някога се считало, че кометите са доказателство за експлодирала планета. Науката била спъвана от нарастващо противоречиви теории за това, чете са отломки от образуването на Слънчевата система. Според някои справочници кометите по някакъв начин са се отскубнали от гравитацията на формиращите се планети, създавайки в най-отдалечените части на космоса, извън планетата Плутон, множество, познато като Облака на Оорт. След като били “складирани” в резервоара на Облака на Оорт, по незнайна причина някои от кометите “случайно се оказали на траектории във вътрешната част на Слънчевата система”.

Точно както е описано в “Енума Елиш” следваната от Мардук посока в действителност го води в противоположното на орбитите на останалите планети направление. Именно по време на първото преминаване на Мардук спътниците на Тиамат били “разбити” и множество малки планетарни тела (“богове”) били изтласкани от удара към нови орбити, “обръщайки гърбовете си обратно”, за да следват посоката на часовниковата стрелка на обикаляне на самия Мардук.

Проучвания на метеоритите също достигат до заключението, че тези фрагменти от комети някога са били част от една по-голяма планета. През 1948 г. Браун и Патерсън проведоха изтощително изследване и потвърдиха, че:

“Заключението е неопровержимо – метеоритите някога са били неразделна част от планета”.

В допълнение, още няколко аномалии в Слънчевата система сега се приписват на хипотетична планета – натрапник. Те включват необичайния наклон на оста на Юпитер, обратната посока на въртене на Венера и ексцентричната орбита на Плутон. А ето ги луните на Марс, Нептун, Уран, Сатурн и Юпитер – те всички показват признаци на неестествено въртене, докато Шарон – мъничката луна на Плутон, може единствено да бъде обяснена с теорията за сблъсъка. Очевидно е, че Слънчевата система съдържа наследство от твърде насилствено минало.

Може ли съвременната наука да потвърди съществуването на Нибиру, планета с размери някъде между тези на Уран и Юпитер, с 3600-годишна елиптична орбита и перихелий, който нормално е близо до астероида “Белт”?

Откриването на нови планети през последните двеста години се е дължало предимно на науката математика, а не на конструирането на повече и все по-мощни телескопи. Например съществуването на Нептун първоначално било теоретически открито чрез не симетричностите в орбитата на Уран. По подобен начин Плутон бил намерен вследствие на наблюдения за неизвестна гравитационна сила, въздействаща върху орбитата на Нептун.

Следвайки същия принцип, астрономите се убедиха, че необяснимите нередности в орбитите на Уран, Нептун и Плутон (и в по-малка степен на Юпитер и Сатурн) внушават съществуването на по-далечна, неоткрита планета. Някои астрономи са толкова уверени в съществуването на тази планета, че са я нарекли “Планета “Х” - десетата планета”.

През 1978 г. теорията за Планета “Х” предприе огромен скок в развитието си след десетилетия на застой. Откриването на спътника на Плутон – Шарон, даде възможност да бъдат извършени точни изчисления на масата на Плутон, а тя се оказа, че е далеч по-малка от очакваното. Това позволи да бъдат математически потвърдени с много висока степен на достоверност изкривяванията в орбитите на Уран и Нептун. Астрономите Робърт Харингтън и Том ван Фландерн, стигнаха до извода, че Планетата “Х” е изтласкала Плутон и Шарон от техните предишни позиции като сателити на Нептун. Учените предположиха, че планетата-нарушител е била 3-4 пъти по-голяма от Земята и вероятно самата тя е била пленена да обикаля около Слънцето “по една изключително ексцентрична и наклонена орбита с продължителен период на пълно завъртане”.

Пред 1982 г. НАСА официално призна вероятността за съществуването на Планета “Х” със своето изявление, че “някакъв вид загадъчен обект наистина е там – много по-навън от най-отдалечените планети”.

Една година по-късно ново изстреляният ИРАС откри огромен загадъчен обект в най-отдалечените кътчета на космоса. “Вашингтон пост” обобщи интервю с главния учен на ИРАС от JPL – Калифорния , по средния начин:

“Небесно тяло, вероятно с размерите на гигантската планета Юпитер и може би достатъчно близко до Земята, че би могло да е част от Слънчевата система, бе открито по посока на съзвездието Орион от космически телескоп... Всичко, което мога да ви кажа е,че ние не знаем какво ето” – каза Джери Нойгебауер, главен учен на ИРАС.”

Следващите години донесоха малко нова информация за търсенето на Планета “Х”. Заключенията на учените бе, че планетата е три до четири пъти по-голяма от размерите на Земята и предположиха, че притежава орбита, наклонена към еклиптиката с максималните 30 градуса, а така също, че местоположението й е три пъти по-отдалечено от Слънцето в сравнение с Плутон. Търсенето и изследванията продължава и в наши дни, чрез изстрелването на ракети, носещи на борда си мощни телескопи, чиято единствена цел е да открият все още неизвестната планета от Слънчевата система – Нибиру (Планета “Х”).

M27

^{ЕКСКЛУЗИВНО, НАУЧНО, ПРОФЕСИОНАЛНО, ПОЛЕЗНО, ЛЮБОПИТНО, МИСТЕРИОЗНО, ХИПОТЕТИЧНО, ЗАБАВНО}

"Либра Скорп" ООД
гр. Бургас 8018, п.к.38
тел.: 056/3-26-24; 088/799-64-34; 089/837-85-50
E-mail: meridian27@mail.bg

НАЧАЛО; ЗА НАС; УСЛУГИ; ЦЕНИ; ЗАБАВНО; УКАЗАТЕЛ; КОНТАКТ